Оставих любовта назад.
Зад мен е прашен път
И фигура любима на сираче.
Не знам дали тъжа -
Сърцето сякаш в тялото ми липсва,
Лице извръщам с вкус на вятър
по страните
Погалва ме пейзажът отстрани.
В очите ми се стели път
Със цвят на прашен кехлибар,
Но под прахта съзнавам
вода ще донесе за четката
с бамбуковата дръжка,
която скътала съм до себе си.
Оставих любовта назад,
далече зад гърба ми,
пред мен стои със вълчи косъм четка,
с която пиша
йероглиф.
Пристъпвам плахо до отворена врата
Картината е хладна
Цветът на въздуха е син
Това е странна къща
От която наблюдавам
Светът красив напред
Застинал в айбергово бяло.
Дъхът си чувам
Защото цветовете са
Кристална тишина
И някъде по върховете само
Духът ми рисува ледове.
Не се лъжи,
Картината е светла
Във най-щастливи цветове
На мен не ми е ни най-малко хладно,
Или пък студено -
Вода
Тя чака слънчевата ласка
За да се превърне във трева -
Тук не е нужно да е топло.
Топло ми е.
Не защото е лято.
Нито защото есента настъпва в моето тяло.
Топло ми е
Отвътре горя
Като суха трева, запалила се някак сама,
Някаква капчица живот в мен догорява
Изпепелява
Някакво тихо останало себеусещане.
Чувам някакъв тътен
Толкоз дълбок
Че не мога да разбера
На сутринта дали ще бъда във мрак
Долу в пропастта
Или ще лежа в купчина слама
На някое скалисто место
до орлово гнездо...
Правя извода, че не се получава, не се получава, независимо от отдадеността ми, независимо, от жертвите, които понасям, въпреки целенасочеността, въпреки инвестициите... Сякаш буксуваме, жестоко буксумаваме и отношенията ни стават все по-незадоволителни, лошо продуктивни... От това, че не виждам смисъла, даже напротив, колкото и съзнателно да си подчертавам, че това е доброто, което мога да направя, всяка клетка в тялото ми се предава...
А аз не искам да се предам. Все още искам да живея, все още се радвам на слънцето, все още имам куп нереализирани планове за себе си, все още съм влюбена във вятъра, все още очите ми жадуват за синевата, а ръцете ми да изпитат усещането от прегръдката на десетки години живяло дърво...
Обръщам монетата.
Този път в центъра на вниманието поставям себе си, моите желания, моите планове, моите копнежи, с времето, което им е нужно.
Питам се, ставам ли нарцистична?
Не, не бих казала.
От много години той е моят живот. Аз съм част от неговия, но моят му принадлежи изцяло. Как тогава да споделяш, има ли какво да споделиш?
Ако искаш, сине, върви - с мен донякъде или сам, няма значение, аз твърде дълго тъпча на място, продължам по свойта пътека... Амин!
Купих си пиано.
Не е истинско -
Силиконово е.
Навива се на руло.
Може би по същата причина
се купуват сексиграчки -
заради липсата на достатъчно
желание и надежда
да отделяш време в израстване,
но все пак да опиташ да се докоснеш
до удоволствие,
което иначе няма как да получиш.
Душата ми е толкова измъчена,
Че се чувства уютно само в мълчанието.
Това не е страдание,
Просто нужда от черна дупка,
в която да събереш цели вселени.
Незнайно е какво са черните дупки -
дали е просто антиматерия -
Но знам, че ръката ми е свободна
и тя може да разпише
в окраска
цялото дихание
на сърцето ми...
