Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

20.2.11

Драконче



Някога много, много отдавна, толкова, колкото човешката история не е в състояние да преброи, просто защото числата са абстракция и времето не може да се измери с цифри, които започват и завършват.
Имало село.
Тежка дан плащало селото – всяка година плащало на местния змей по една девица, не най-красивата, но най-умната. Защото Змеят бил обещал, ако била умна момата ще я върне и ще остави селото на мира.
Ситна надежда таяло селото и всяка година пращало най-отбраната си девойка.
И те всеки път тръгвали нагоре по баира към хралупата на безжалостния звяр да срещнат съдбата си и да се преборят с ума му.
Тази година по хълма се изкачвала поредната.
Но странно не било тегаво на сърцето й, а сякаш криле никнели на гърба й. Колкото повече се отдалечавала, толкова повече мъката и горестта на селото оставали назад и смъквали от тялото й не нейни одежди.
Изкачила се на Драконови поляни. И гледа Змеят бере китки и пее песни, и то звънки, за копнеж, за самота, за неволя...
Приближила се момата до Змея, а той сякаш отдавна бил надушил миризмата й и само се обърнал с лице към нея:
- По воля на селото ли тръгна или по своя?
И странен бил гласът на Дракона. Не бил мъжки, а женски. И трепнало нещо в девичето сърце и разбрало. Не жертва искал Дракона страшен, а другарка за събеседване.
А другите преди нея девици, усетили волността на вятъра, сами поискали при Дракона да останат и в селото си да се не завърнат. Нощем те били със своя си облик, денем от Змейовата пещера рояк водни кончета изхвърквали света да опознават...

Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails