Не бяла саяна и престилки била препасла, а белодрешен ми чешир, вместо сребърни пафти - вълнен червен пояс с ремък.
Момата черен жребец възседнала. На свои си дружки благо се усмихнала и коня свой препуснала.
Не се развели коси на вятъра. Косите сега по водите в потока се носели...
Вече не мома, коня яздела, а воин с лешникови очи.
Такъв бил заветът – ако син нямало, на война най-възрастната дъщеря се отправяла...
Българката е жена горда. И хубава. Не по-малко ловка и дръзка.
Различното у българката е, че е предпочитала плитки си с други да сплете и от скалите в морето да се хвърли вместо в чужди ръце да попадне.
Моминска гордост, народна.
Не знам колко българско е останало в нас, след като тези истинските са предпочитали от скалите да скачат.
Но все ми се струва, че заради тази гордост българската жена и синовете й притежават уникални гени. Не сме земя дето всеки, който е минал, оставял е своето семе!
Ние сме българи!
Честита Баба Марта!
Кое лето е това от основаването на Дунавска България...
Няма коментари:
Публикуване на коментар