Видя как очите му се отдръпнаха някъде далаче в дълбокото и загубиха блясъка си. Завеса тъга се плъзна по лицето му. Видя го как бавно се обърна и се отдалечи в тълпата войници. Но нямаше време, защото войната го чакаше.
...
Беше станал свидетел на последната сцена. Вождът за пореден път не оправда доверието му. Битките все по-малко бяха негови и на шепата народ, която му бе останала и с която защитаваше единственото, което им бе останало – земите им.
Вождът му бе обещал, че ще му помогне да си ги върнат отново, но че ще трябва първо да отблъсне набезите на хуните, които плячкосваха и изтласкваха неговия народ.
Той се съгласи и беше редом до него и дори в трудни моменти посичаше и неговия и своя враг, и му даряваше целия си ум, за да изтласкат врага надалече.
А се беше изморил. Не от битките, нито от сраженията, нито от глада и жаждата, които съпровождаха войнишкия живот. Крепеше го мисълта за жена му, за децата му бели, които растяха далеч без да го познават. Кървеше сърцето му при всяка новина за загубен негов клан, за убит човек – защото той познаваше добре всеки от хората си, и името му, и мечтите, и болежките.
Докато бе бродил дълбоко в полетата бойни бе загубил земята си, дома си, вероятно и останалото малко от народа му, неприсъединил се към войската, бели жени, старци и деца.
Дълбоко плака, когато вождът отказа помощ на стареца, изтина лицето му когато не отвърна на жената с детето, която бяха срещна ли по пътя си и го откъсна от сърцето си когато остави момчето на клоните...
Обърна му гръб, а войниците му, шепа юначни момчета, застеноха редом до него. Знаейки, че вождът има право да отнеме живота им... Но те принадлежаха нему, който им бе обещал земите, който носеше децата им на рамо, който ги спасяваше на полето...
...
Вождът тихо сведе глава. Извърна се бавно. Воденичен камък смаза душата му отвътре, макар краката му да издържаха натиска и не подведахо тялото пред хората му.
- Воини, на бой!
И сам се почуди с каква сила гласа си изпълни. Битката беше последна. Нямаше да има друга след нея.
...
Бяха останали сами. Съвсем сами в пустошта на полето. Вече дори възгласите на братята им по съдба не се чуваха, потънали далече зад хоризонта.
Бяха останали 9.
Само деветима смели мъже.
Сиротни души без дом и семейства.
Земята им назад я нямаше. Напред бе чужда.
Тогава воинът стана. Бавно изправи се сякаш върху раменете си огромна скала носеше. Извади меча си, неръждясъл от чужда кръв. И в земята го забоде.
- Момчета, тук ще строим!
...
Битката бе последна. И войната свърши. Връгът бе изчезнезнал. Бе сторил това, което се чакаше от него. Народът ме бе устоял. Малките хора, които до скоро не знаеха що е куршум и милееха за чуждата болка, като за своя.
Настана веселие. Върна се кръвта на лицата им. Върна се светлината в очите им. Той знаеше, че е изпълнил дълга си и бе време да връща малките хора с големи сърца във дома им.
Държеше да мине отново по същия път. Едно момче го чакаше горе на клоните, и майка с дете на ръце, може би старец...
Свали юначето малко. И се огледа. Видя нещо, което преди го нямаше.
Зад гръба му се голям град се издигаше. С бели стени, с лъчисти прозорци, с яки покриви и живи цветя по балконите...
Малко хляб им трябваше, малко вода, за него и войската му омършавяла.
Хората се затичаха и приютиха, нахраниха воините. На градоначалника воинът-вожд бе поискал да поблагодари. И седвал, оклюмал тежка глава, заради хората дето бе по пътя си загубил завинаги, чакаше с тихо сърце да стисне мъжка ръка.
Двамата се гледаха с тиха лица. Изпити от болката, но с живи пламъчета в очите, за дето бяха дали опора на други да сеят жита.
- Ти бе най-добрият ми воин, и стратег, и другар. В теб винаги съм вярвал и за пореден път ми показа, че моето доверие си оправдал!
Град съгради.
Няма коментари:
Публикуване на коментар