Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

1.10.11

За цената, която плащаме - ІІ




И защото животът не е една права линия, която да следваме и предначертаваме, а изпъстря пътя ни с предизвикателства. И може би, слава Богу, защото не само, че иначе нямаше да е интересно, както обича да казва шефът ми... Животът за време от половин година ме постави в ситуация, в която да погледна и от другия ъгъл за цената, която плащаме, в отговор на - Цената, която плащаме

За себе си, доказах правотата на една вече изживяна и осъзната истина, започне ли човек да изпитва недоволство в направлението, в което посвещава силите си, значи посоката е грешна, в смисъл, не е неговата...
Това обяснява и защо толкова дълго не съм писала тук и дори защо последните ми текстове са по-нарядко.

Преди време ми се искаше да напиша, че ако не минавам от тук, през блога си, този малък оазис и пристан на мислите ми, и мой си релакс, разговор със света и споделяне – то значи просто ме няма, в единия или другия смисъл.

Е, през последните ми две седмици, може и малко повече, ми се случи да умра. За пореден път. Но отново животът в онези микроскопични клетки, които изграждат само една част от мозъка, се събра самостоятелно от мен и ми помогна да си стъпя на крака много по-бързо от последния път...

Опитът е ценно нещо, дори когато не осъзнаваме. Уловил изтощението ми, неудовлетворението ми, организмът ми, воден от негово величество мозъка, просто ме остави да се разболея. За няколко дни. Но без мисъл, без сила, без светлина... Вярно, мина бързо, простичка инфекция...
В друг случай бих се разтревожила, че за половин година на два пъти се разболявам, като буквално се стоварвам в леглото без да мога да мръдна от безсилие. Такова нещо не ми се случва с години, а сега...
Но разбирам, че организмът сам е немерил път да ме защити, като изтласква преумората, недоволството, всеотдайността, прекалеността, грешния максимализъм и перфекционизъм, не-тата, зараждащия се негативизъм, загуба на облик..., веднага от тялото.
Прилича малко на онази философия на мъдреците в индийските ашрами, които виждат в разболяването на новите си поклонници изцеление на духа. Съществото ни се чисти...
Другият случай е организмът да остави цялата тази дълга поредица, недоизписана даже, да работи, да дълбае, ненаситно да изяжда пластове от съществото ни с времето. Всъщност, този път се превръща в хроничен болестотворен процес – платих си вече един път с болки...
Ако се разровя във философията на източната медицина, сигурна съм ще открия, че единият орган е на гнева, а другия на живота и раждането...
Всяко заболяване си има своята предистория, но тя не включва само срещата на организма с факторите на околната среда, дори наследствеността, а и ума ни...
Така че не позволявайте чувствата ви да се превърнат в анамнеза. Защото негативните мисли ни разяждат и чисто физически от вътре и поставят, макар и бавно, началото на онези нелечими неприятни хронични, най-вече, автоимунни заболявания.
По-добре – нека мислите ни да лекуват.
Което е най-трудно - да погледнеш света с чисти очи, да отвориш сърцето си, да прегърнеш вселената отново и да летиш наред с вълните в пространството, по начин, който си в синхрон със себе си и с нея, вселената :)


А продължението на приказката?...
В следващия пост :)




Посвещавам на всички, които в даден момент от живота си са били разочаровани, но не за неполучените наготово неща, а там където са хвърлили съзнателно и несъзнателно сили и са се раздали... Може би излишно, може би прекалено, вероятно и точно, но това няма значение... :)


19.07.2011 г.

Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails