Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

29.10.11

За пеперудите...




Никой не би могъл да предположи какво се случва с гъсеницата по какавидата, за да се превърне тя в красива пеперуда.
Истината е, че в живота си имаме поне по няколко периода на гасеница, какавида...
За мен последният минава в оттегляне и може би изолиране, което всеки би определил като симптом на депресия.
Преди време се укорявах за всеки момент, който спирам и чувствам, че тялото ми се е обезсилило от липса на жизнена енергия. Днес, спокойно мога да заява, с искра в очите, че обичам моите моменти на тиха меланхолия. Защото това съм аз – смълчана мечтателка в образа не дете, тичащо свободно след високи дъхави борове...
Да, понякога се уморявам от делника, от блъсканицата в автобуса, от ненужните конфликти, от безсмислената надпревара... В повечето случаи, конфликти повече със самата себе си, отколкото с другите...
Периодите на какавида са ми нужни, не само за да дам време на образували се рани да заздравеят, да се открия на кое стъпало във вселената се намирам, да дам време на сърцето ми да похвърка, да погледна детето си в очите...
Несъмнено, те са ми нужни, чисто физиологично, за да дам почивка на тялото си и се зареди за по-нататък, но по-важното е, че намирам отново и улавям душата си... А да си тяло без душа е болезнено.
Не съжалявам, за нито един "загубен" период, в който и за самата мен е изглеждало, че се мотая. Защото именно тези моменти са ми дали най-много. Не съжалявам за несторени неща. Не знам точно защо – може би защото познавам възможностите си, живея "просто" и/или заради другия ми "недостатък" преди да взема решение за промяна по Достоевски да се терзая и измъчвам толкова дълго време..., че после не е имало смисъл да обръщам поглед назад.
Аз съм щастлив човек. И го казвам от момента, в който се боря за живота си самостоятелно и самоосъзнато. Вярно е, че и косите ми са побелели прекалено преди време, но още не ме притеснява и да търся отговор на въпроса "Защо?" и да усещам, че обичам.
Най-красивите пеперуди се раждат след времето, което сме дали на себе си!
Това е моята изнамерена истина.



1.11.11
Пиша отново след 3-4 дни. С усещането за ново познание. От този вид, който ни дарява животът. Откривам, че дори в повтарянето на една и съща грешка има смисъл. И се радвам. Очевидно съществото ни работи на същия принцип като мускулите и докато първия път се затрудняваш с извършването на едно упражнение, на втория вече си укрепнал и по-ефективен.

Отърсвам и повдигам глава от дупката, в която се бе скрила какавидата. И колкото и да е странно, въпреки обстоятелствата и платената цена, се чувствам щастлива. Затварям очи. Взимам дълбоко въздух. Дори днешните неволи са на милиарди километри зад мен и съм готова за нещо ново. Моя проект. Може ли да ме спре нещо? :)*

Докато какавидата не заспи завинаги, след всяко падане ще се превръща в още по-красива пеперуда. Действително мога да летя!

Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails