Но дори и в съня си разбирам, че това е само сън. И нея я няма. Поне не така, както можем да усещаме със сетивата, с които разполагаме.
Изминаха точно 9 години. От деня. В който тя си отиде. Жадна и с отворени очи. Само на 28 години. Не видяла живота, не познала любовта, не разбрала щастието...
Болестта ни връхлетя като изневиделица. Като ураган. Без да ни даде време. Без милост. Изтръгна я като прашинка. Жестоко, безусловно...
Оставам бездушна при празни приказки, изречени от който и да било за нашето здравеопазване. Като барометър съм на лицемерни слова, на жалко позиране, на някои, прекъснали връзка с хората...
Години наред живеех с мисълта, че човешката единица у нас е единица биологична тор, но дори не и за горене... Грубо и крайно, но това е цената, която видях...
Тя умря като куче. В болка, безнадежност, незнание и страдание...
Без някой да помогне. Да протегне ръка. А напротив. Като адска орисия да няма болница, да затварят и малкото отделения за ремонт точно за нея...
Гледаш как брат сменя системи. И свръхтревожна майка сипва захар в крем супата от тиквички от безнадежност срещу хипогликемията и страшните гърчове, които ти я отнемат с всяка секунда...
Гледаш как майка бие на собственото си дете морфин, за да спре да страда поне на края, краят, който некакен, нежелан, ужасен е дошъл твърде бързо...
Морфин.
Това е, което държавата може да дава. Или иска само да дава. Не знам.
Знам. Само, че не е честно в агонията, когато още лицето ти не носи бръчки, хорски неверни слова, неразбрали произхода на болката, да създават друга.
Че не е често, когато не си поставил диагноза и не си разбрал болестта да имаш очи да искаш и държавата и съсловието да не го вълнуват...
Да си лекар и да не смееш да дадеш тривиално лекарство от страх да не отчиташ още един труп в отеделението.
Че едното лекарство, което и не дава надежда е два пъти колкото заплата тии го няма, защото пазарът в страната е твърде малък...
Не, може би съм грешала в мислите си за ниска цена и торта, защото и тя струва...
Тя си отиде.
Поискала от майка си чаша вода.
За секунди.
С отворени очи...
Изпратихме я,
Без някой да се осмели да й каже,
че ще умре,
без някой лекар да се е опитал нещо да стори, вместо това да се дистанцира и наум да те брои за умрял,
без друг да дойде да издаде поне акт за смъртта...
Това е моята държава.
Това е Българията ни!
Не ми говорете за болници.
Не и за човещина.
Призвание, дълг и познания...
Молех Господа толкова пъти, мен да вземе, а нея да върне, но Господ не се пазари... Аз поне бях познала щастието, имах любовта...
После, когато ужасното дойде и виждаш как човекът, който толкова обичаш повръща черникалка и единственото, което изпитва, когато отвори очи е ужасната болка... Тогава му се молиш, Господи, спри да я мъчиш, поне...
Смъртта е жълта. Няма по-жалко нещо от смъртта. Няма по-крехко нещо от живота...
Целувам я по челото. А тя е още топла. Тяло - само предмет. И осъзнаваш, че я няма. И че няма душа...
22 срещу 23. Декември. Тъжен месец. Също като май, в който всичко цъфти... Или плаче с нежни листчета...
Нямам спомени от твърде дълъг период.
Имам бели полета години наред.
Коледа може да е тъжен празник. Ужасен дори.
Но посякаш отново към коледната украса, защото две очи не разбират какво е смъртта и болката, когато някой си отиде, а и не би трябвало.
Детето ме спаси.
Само с това да го гледам.
На мен ми останаха тихи сълзи, когато украсявам елхата... И да сънувам, че ето я, ето я, има я!...
Не искам нито един млад човек в тази държава, а и където било, да поема тази пътека без изход, без време, да страда в безнадежност, още повече и дете! Не трябва нито една майка, баща, да виждат смъртта на детето си.
Искам държава, която цени и се опитва да запази човешкия живот. – (Много ли е за коледен подарък?!)
Или просто не е държава.
Или просто няма общество.
Или нека не говорим за здравеопазване!
Трудно се казва „Сбогом“.
Но ти ми липсваш, винаги, мое по-малко сестриче Герче!
Няма коментари:
Публикуване на коментар