Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

19.8.15

Неочакван словоред




Преди два дни се сбогувах с Родопите. Или поне така си мислех. Обладана от усещането за липса на контакт. Бях в земя застлана от тъмнозелен иглен китеник, в която очаквах да чуя древна орфеева песен, а ме посрещна друго присъствие.

Може би ме беше обладал дявола - той напоследък ми е чест спътник и се хвърляме взаимно в луди бесове - не знам. Само знам, че с гърба си усещам как планината ме тегли назад в някаква безпощадна предсмъртна прегръдка, в която не жертвата гине...

Като някаква метежна безнадеждна любов е, която изначално е обречена на фаталност до край. Припомня ми солен привкус на стара любов и раздяла, може би защото по тези земи крачат, или са крачели, хора с подобни гени, чиито носителите с открояват с особен темперамент...

Хората са странни там. Не масата, защото те са лесни за прозиране, захвърлящи те в другия край на вселената, в средни векове и граници, които отдавна си смятал за минало...

Сред тези хора, за които вярата е просто без значение пред живота и запазване на собствения бит, които се ползват за почва на натрапване, сякаш от дън земята изскачат исполини, които се вглеждат в очите ти, за да разпознаят собствените си корени.

Странна земя е това Родопите и не искам да я дам на никого, защото сърцето ми ще бъде посечено, бездиханно, без душа. И четеш потеклото болярско по челата на исполините и заданието да пазят и градят...

Липсваше ми камбанен звън. И не толкова на мен, колкото планината бе замряла в някакво протяжно плато да се наслуша, а такъв от нийде точно на Успение Богородично не се и тихо чува, и пръстта някак е жадна да чуе познати звуци и реч. А е пусто. Пусто. И единственият параклис в околността, скрит в гората, пустее затворен, защото...

Българинът отдавна е напуснал Родопите.


До общината в Доспат се белее великолепна джамия, до плочата с имената на загиналите през Втората световна война местни момчета-мъже и детска площадка предвидливо оградена откъм улицата... Наблизо се издига още една, но тя не прилича толкова на храм паметник катедрала, колкото на читалище...

И в близкия град джамията е подобна, и от тази в съседната махала благодарение на мегафона разбирам неспособността да пее молата, който изрича някакви непознати за мене слова по пет пъти на ден, когато се будя и лягам и три пъти, когато се храня...

И изникват пред очите ми брадати лица в раса и се чудя колко храма издигна тяхната воля напоследък?

Гени. Гени изхабени. Дотук ли ни бяха теломерите?

Споменът за образи на чешма до чешма отвежда очите ми в хълмове и била, постлани с по-пъстри пътеки от гори и вертикални нивя... Там където жените ходят по зигзагообразни пътеки нагоре, а къщите са като накацали лястовици върху криволичеща тел -- пътя... Трудно ми е да събера двете Родопи, а е ред да посетя и Мадара и да си поговоря там за произхода.

Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails