Да, стиховете не вървят със сополите на децата.
Нито светът да изпълни дома.
Готов си след всеки крясък и плач,
Да проклинаш стените, край теб,
Без да мислиш, че утре
Ще садиш цветя на балкона.
Да, стиховете не вървят със сополите на децата.
Но кажи ми кое лице може да бъде истинско
Без да е познало сълзите...
Ветровете продължават да играят с косите ми
Бурите са в сърцето
А умът все повече покосен от висота кръвно.
Още краката не се предават на утъняващия хрущял
И ще тичат не само наяве,
А и на сън.
Светло е,
Щом дъгата пред прозореца ни
Ми казва колко пъстър може да бъде светът.
Този век е на майките,
Майките поетеси да ме извини Байрон!
После ще чистя грешките -
Сега съм без очила,
Не съзирам какво пиша
Но знам какво искам да кажа
И пиша,
А това значи само едно -
Жива съм, дишам!
Няма коментари:
Публикуване на коментар