Let's have dreams :*

Осъзнавам как съм облечена. Унесена в прозореца на маршрутката, която нeправолинейно ме носи към работното ми място. Капчици вода от диханията на пътниците са кондензирали по повърхността на студеното стъкло. То отразява погледа ми и не ме допуска в тъмната ранна сутрин навън...

Облякла съм дрехите от миналата година. И ми навяват усещанията от тогава. Захлупват ме като капак неизплакани сълзи и сподавени хлипания... Сякаш съм облякла настроенията, които носеха безконечните чакания пред кабинетите за преглед и умислените тъжни очи на... много жени.

Миналата година не ми трябваха много дрехи :) Излизах предимно, за да заведа и взема детето от училище и останалите му занимания. И.. да ходя на консултации, прегледи и процедури...
Но аз бях щастлива. И все още съм.
За разлика от хилядите погледи, които оставих в препълнените чакални...

С дрехите съм... и множество чувства ме връхлитат – на загубени надежди, на желание, на протест, на борба, на падане и намиране на сили отново, на печал и тъга, на болка и може би на още нещо, което ми е трудно да изрека...

Аз съм тази, която остави борбата. Без да съм се предала... А едва бях започнала етапа на сериозните битки. Зад гърба си имам само две процедури – инсеминация и ин витро на естествен цикъл. Какво да кажа за всички онези жени, които не се спират, и продължават, и продължават... И продължават. До края! Така трябва. :) Обичам ви, момичета! Все още мисля за вас и сте дълбоко в сърцето ми. И се моля на Онзи Ангел способен да въплъти мечтата на всяка от вас... Не се предавайте!

За себе си трябваше да спра, за да преценя как да продължа. Не трудностите по пътя за така желано дете бяха причина да спра, не чакането, нито неуспеха от процедурите, разлетелите се като късчета счупено стъкло надежди, нито от това, че положението не обещава или заради недостига на средства...
За да има дете са необходими двама. Не може без подкрепа от другия или без той да е сигурен в това, че може да върви заедно с трудностите до теб, че иска да измине същия път...

И трябваше да погледна, крайно време беше, истината в очите – защо искаш това дете? Да не би то щеше да запълни липсите, които изпитвам, ще попълни количеството любов, от което се нуждая, за да продължа или „дупките“ в професионално отношение... Да размени мъката с радостта, да ми върне отново живота вместо скръбта...

Очевидно Онзи горе е имам друг промисъл за мен, за което съм Му... благодарна, защото трябваше да намеря себе си, която се бях загубила и обезличила някъде по пътя на ежедневието и трънаците на живота и да ми покаже, че все пак детето може да бъде само плод на любовта!

Не съм сигурна, че съм загърбила желанието за дете. Просто спрях.

Преди два месеца смених, заради тоалета пръстена с рубин, а момичетата, които ме знаят от тази ми страна, са наясно какво влагам и означава за мен този камък.

И го замених с онзи огромен нежен от планински кристал, оцветен в розово... Който сложих за първи път, който бях купила уж за Коледен подарък за себе си, с който се сдобих в онзи период, когато се получи вторият ми мисед...


И странно как камъкът ми напомни нежността, и... надеждата, трансформирала се от болката...


Сега за себе си виждам три пътя. Кой от тях ще се осъществи, все още не знам, защото периодът е „инкубационен“ :) и един Господ знае какво ще се случи в действителност, но при всички случаи ще съм щастлива. :)))


И душата ми тръпне да изхвърля това тежко черно облекло и да внеса живи ярки цветове в зимния си гардероб :)