The home in the picture...

Преди месец помолих майка да ми даде картината...

Всъщност картината представлява гоблен. На момиче. Облечено в испански или цигански стил... напомнящ по някакъв начин на „Очи черные” :)
Дори като гоблен картината не е нещо особено, защото е изпълнена с едър бод и не толкова цветни нишки, с колкото би могла да се направи...

Но ми е скъпа...

При мен се получи така, че не ми остана роден дом. Хората загубили бащината къща ще ме разберат веднага какво е – чувстваш се някак без почва, като пътник на кораб, който плава към далечен неясен пристан... А това понякога те вади от релси. Защото друго е, да се прибереш у дома, и от прага да те връхлетят сладки спомени, да ъпдейтнеш своята същност, да се върнеш към доброто в себе си, което се таи в детството на всеки и безбрежието, което си изпитвал...

Години наред тази липса на пристанище, към което мога да се върна винаги, когато се извие буря, ме изпълваше с безпокойство. Да, аз живея в дом, който изграждам със собствените си ръце, и мисъл, и чувство... Но той не е мой и винаги могат да ми го отнемат... Което отново ме караше да страдам и душата ми да се извива, сякаш е сиротна... А аз влагах много... А аз обнових този дом...


И го намразих.
Заради времето и силите, които ми отнемаше, за да го поддържам и ме лишаваше от време да бъда себе си...
Заради несигурността, която ми се поднасяше... а всъщност, аз и не исках такава. Това се дължеше на безпомощността, която изпитвах от преспективата да устроя нов дом...


И изведнъж всичко се промени.
Забравих безприкословната грижа за дома. Детето е голямо, по цял ден ни няма... Нима беше нужно да продължавам да бъда това, към което никога не съм се стремила?!... Нали самата аз исках приоритет да бъде времето за детето, за отношенията, за заниманията, за себе си, ПРЕД дома... Нали именно това си бях обещала някога в късните детски години...
Времето на инертното копиране на мама, просто, свърши...


Но има нещо друго, по-важно!
И не знам точно как се получи. Не мога да ви опиша механизма му. Просто стана. Така както тази година в мен се промениха много неща...
Изведнъж се изпълних с увереност и сигурност: Глупости! Нямам дом?! Домът ми винаги ще бъде там, където съм аз! Защото аз съм тази, която го създава. Защото всеки сам в себе си носи дома. Домът е в картината, благодарение на която си съпреживявал в мечтите си себе си като дете, или в камъка, който с причудливата си форма те връща в уюта на стаята. Или пердето, което привнася сладкия цвят на шампанско и свежест и ти напомня младежката стая...


Дори и да ги няма, ще отгледаш саксия с цвете слънчоглед и домът отново ще бъде твой. Само твой и ничий друг. На теб, на детето, и хората, които обичаш...

И така, един ден може би ще пътувам по света. И домът ми ще бъде каравана!...

Можете да ми кажете Lucky you! И ще сте безумно прави :))
И сигурна съм, че същото се отнася и до вас самите, нали?! ;))