Облаци

Гъсти облаци. Сиви. Тежки. Не се вижда нищо друго. От началото до края. Под мен има облаци. Над мен е сиво олово. Грамадни. Не. Огромни. Знам, че ще потъна в тях и в същото време, не падам. Няма земя. Няма стабилност. И всъщност съм никъде. Няма начало и няма край. И няма никой...


Лутам се от стълбище на стълбище. От етажна площадка, на етажна площадка. От сива, врата на врата. Въздухът е също толкова сив, колкото и светлината. Сумрак. Всичко е сякаш чертано от въглен. Всъщност, в този свят има ли светлина?!
Отваря се врата. Не, не е тук.


И продължавам. Нагоре. Надолу. Ново стълбище. Нова етажна площадка. Нова врата...
И ето виждам познати перила. Толкова са ми близки тези железни черни решетки. Последен етаж. Чува се шума на асансьора. Тук винаги се чува шума на асансьра. И вратата е толкова позната. Жълто-кафява с ивици... Но и тази не е...
Слизам. И ето вратата най-сетне се отваря. И се показва познато лице. Толкова обичано лице. Целият ми свят е в това лице. Най-красивото на...

„Аз не съм майка ти!”

„Няма я майка ти тук.”

И усещам как ужасът ме обгръща. И потъвам. Дори не осъзнавам как се предавам. И просто, сякаш ме няма...


ХХХХ

И се събудих :)

Това е първият сън, който помня. Има десетина сънища от различни периоди в живота ми, които са оставили белег в мен... Този е един от трите обикновени. :)
Помня го от възраст, на която съм била на 4-5 години. Малко, щастливо момиче с очи като бадеми...

Спомням се, че тогава се събудих ужасена. И ужасена не смеех да заспя от обвзелети ме обезумели чувства нахлули в мен и опустошили душата ми да
не би да загубя майка си и да не се озова сама като в облачното блато...


ХХХХ

Не си спомням по какъв повод преди две години споменах на майка ми за съня ми...
Тя ме погледна. Очите й големи, зелени. Отворени и изморени от възрастта, но с блясък.

- Ти знаеш ли, Руми – каза ми тя, отново все така интуитивна каквато си я знам – Ти, когато беше на 2-3 годинки се изгуби...


ХХХХХХХХХХХХХ

Странно нещо е човешкото същество. Не мога да обясня какво точно отключиха думите й, не съм психолог, за да мога да го обясня. Но усетих, че сякаш за микросекунди се нареди сложен ребус, който мозъчните ми клетките са се опитвали да наредят години наред, изпращайки сигнали в безпътен лабиринт ...


И се почувствах... сякаш цялото спокойствие на света се всели в мен :)

-... беше тръгнала след една жена и внучката й. Играеше си с детето...

И си спомням как тръгнах след бабата и момиченцето, малко по-голямо от мен. Беше толкова добра и интересна. Не исках да съм сама. Така ми се играеше с някого, с нея, сега. И не се върнах, дори не спрях, въпреки че жената ми казваше да не ги следвам. И изкачих стълбите. Толкова съм близо до дома... ще се върна.. ще се върна... знам пътя...

-...обадиха ми се от районното. Да отида да те взема.

...и повече нищо не си спомням...
Освен съня :)


ХХХ

Днес благодаря на майка ми, че ми разказа. Че не предпочете да замълчи и да скрие родителска грешка. Че отново майчината интуиция правилно я насочи какво да ми отговори...

А аз си обяснявам много неща. От тогава неясно породеното чувство за загуба на майка ми, несигурността, която изпитвах в отношенията ни... Няма ги. И имам твърдина под краката си...

Това е!
Някак е странно на 34 да мислиш за майка си и все още да се измъчваш дали тя те иска или не сякаш си дете на 6.


Всичко си има причина... :)