Триъгълник

...първи ъгъл...
Амбицията се опитва да убие... Егото. Сякаш се е вкопчила в него и го души все по-безжалостно. Силите му остават все по-малко. И колкото повече не му остава дъх, толкова губи собствения си лик.
Егото обаче не се предава. И дърпа Амбиция за ръкава.
А само, ако бяха едно тяло в една дреха!
Какво би се получило?
Най-силният танц да бъдеш!


...втори ъгъл...
Егото е впрегнало тежко Амбиция.
Доволно е, сякаш е укротило Хала от Долната земя.
Халата отдавна е загубила пламъка си.
И хлипа тежко, заради повода, който се е впил в устата й и е разкървавил челюстите й.
Егото не го интересува, че Амбиция умира.
А тя умира не защото не иска да живее,
А защото няма сили за това.


...трети ъгъл...
Егото се появило така,
както се е родила вселената...
- Никой не знае как точно от нищото е избухнала материята, нали?!
Едно е ясно.
Егото пътува от далече.
Облечено е във фина зелена туника
И се опитва да танцува
Като самодива,
Която примамва момците.
Егото било щастливо.
Не заради момците.
А просто защото му се танцувало.
И в танца си, сякаш целувало нищото.
От целувката се материализирала
Амбиция.
Танцуват.
Във вихара са двама
Вкопчени в едно :)
Красиво е.
И изпълващо.
Дори завладяващо...

.
Триъгълникът е една фигура...

Да се намериш!

Опитвам се да открия разликите, след като чувството на влюбеност си е отишло. От седмици амбициозността не само загатва за себе си, но и дължи преден фронт, сякаш това е от значение. А няма по-сигурен убиец на усмивката от амбициозността, тогава когато е искрена, разбира се. Защото в момента съм сама и мога да направя спокойно равносметка. Амбициозността ги умее тези неща – да е логична и да пресмята отлично. Но тъжното е, че въпреки честите изтощения, тя де факто не е отметнала повече ангажименти за деня. Преди бях влюбена, бях хубава, бях окрилена, водеха ме мечтите и най-съкровенното ми и така между другото отново влагах себе си в задълженията, но се получава някак непринудено без да се хаби нервна енергия...


Ясно ни е, че няма по-красива от влюбената жена, нека да кажем, влюбения човек, защото същото е вярно и за мъжете – и блясъкът в очите, и позитивизмът, и намирането на решенията с доброто, с безпогрешен интуитивизъм и резултати в крайна сметка. Разбира се, тогава когато любовта е щастлива, споделена, или просто неочаквана, творческа, когато се преотриваш, защото и такава има :) – на тук и двете са свързани.


Поставям си задача, така както преди време се утрекнах, че може би по-лекото поведение в общуването се заплаща с това, че другите не гледат достатъчно сериозно на теб. Голяма грешка, защото силен е не този, който постоянно ходи начумерен, а този който може да откаже дори с усмивка, който независимо от умората или трудностите, пак се усмивка... А и никога не знаеш зад лице, което се усмихва, каква съдба се крие – някои усмивки са безбожно скъпи, изтрадани, извървяни, получени като след кръг в чистилище....


Поставям си задачата отново да повикам влюблеността. Все още не знам как ще успея. Защото ще съм сама. А чувството е важно. Но не е възможно.
Защото когато е било скоро знаеш какво точно те е правило щастлив и все още си в състояние да управляваш състоянието, което те прави истински жив...


Събирам. Събирам двете си половини.
Тази наложена ми от обществото и социума. Защото нося отговорности. Защото има дни в които трябва да съм на бойната линия. Защото дори се налага да скръцна със зъби.
И трябва да бъда и такава, за да мога да запазя физически и другата цяла. За да има време за нея, за да не е прекалено уморена, за да има пространство...
За да бъда себе си.
И щастлива.
И аз, детето и близките ми.




Амбициозността може да е убиец на влюблеността, но влюблеността не може да убие амбициозността!

Не позволявайте на децата да ловят пеперуди!

Можете ли да си спомните кога за първи път сте забелязали смъртта?
Не като абстрактно понятие, каквито децата не разбират, а като нещо, което се случва и прекъсва живота...
Всъщност децата много бързо разбират какво значи – край няма го. До момента, в който спрат да възприемат мъртвите предмети като част от околния свят или казано с езика на възрастния – да ги приемат за даденост и да ги различават на фона на околната среда.
Защо въобще захващам този въпрос?
Отговорът се крие в пеперудите.
Да, същите онези сини пеперуди, е може би, малко различни, заради които не избрах пеперудата за знак на блога ми.
За повечето хора пеперудата е символ, ако не на любовта, то на красотата.
За мен – първите ми осъзнавания на смъртта.


Била съм може би на четири или пет.
Имах най-свободното лято, което може да има едно дете - една волна душа сред гора и поляни, на които да тичам. Необезпокоявана от никого.
И само едно момиченце си играе със свободния вятър далеч под наситено синьото небе и пухкави сежно бели облаци, менящи муцуните си с всяка секунда, само под милувката на Сътворението и ръката на Господа.
Сякаш още усещам как вятърът охлажда страните ми, косите ми свободно се разпиляни и гаделичкат кожата при челюста ми. Заигравам се с вятъра. Усещам се лека и пъргава. Не ми се налага да спирам...

Лято е.
Какви могат да са заниманията на дете, волно тичащо сред тревата, стигаща му до кръста?!
Да лови пеперуди.
Успявах с ръце. Не ме питайте как , защото от днешна гледна точка се питам колко ловка всъщност съм била, за да мога бързо да фикрирам пеперудата , да замръзна и да хвана крилцата й с пръстчета...
Обожавах ги, тях пеперудите. Бяха толкова красиви. Прелестни. Крехки и нежни и фини, с едва видими шарки, но предимно небесно сини. Трепкащи. С крилцата си. В пръстите ми...

Събирах ги в кутийка от кибрит.
Имах много.
Но не ми омръзваше да ги ловя. Аз бях дете на вятъра, което обожаваше пеперудите.

Но те промениха своя цвят.
И в кутийката не бяха така атрактивни.
Бледи. Сиви. Толкова крехки, но не и фини. С много прах, падащ от чупещите им се крилца. А аз така се ядосвах, че се нарушаваше целостта им. И нещо така им липсваше, за да бъдат целунати от Господ.
И в един миг осъзнах, че те всъщност са мъртви.
И днес, сякаш усещам чувството, което изпитах, което ме обвзе отвътре и някак стисна гърдичките ми като парченце лимон...
И ги изхвърлих. Всичките...

Забравила след дни пак тичах. И се спрях. Да ловя любимите си пеперуди.
Посегнах с пръсти. И с кожата си усетих трепкащите крилца, съпротивляващи се на натиска. И прашецът им се посипа от крилцата и полепна по пръстите ми...
Разтворих пръсти.

Това беше последната ми уловена пеперуда.
И последната погледната преди миг така.
Защото за мен, пеперудите вече бяха мъртви...
А аз бях убиецът на пеперудите.

Почти шизофренично...

Трудно ми е да пиша за блога си от две седмици... Задачите така са обсебили времето ми, че не ми остава възможност да мисля... А за да твориш, за да създаваш, за да градиш, трябва да се усетиш – това е истината!

Успехът има различни мерила. Той е с различни измерения. За повечето хора се измерва в просперитет, виждан в материални блага и добра служебна позиция...
Но има една специална "порода" хора, които материалното не ги задоволява... Тяхното богатство се постига... по друг начин, който изисква комфорт, но е несъвместим с пътя за постигането на този комфорт... поне не у нас :)

На няколко пъти хора са ми казвали, че у мен, сякаш живеят двама души... Едва сега ги разбирам, когато след близо 20 години отново откривам една огромна част от себе си, без която душата ми скита бездомна половината ми живот... И за което съм изпълнена с just love към човек, който едва ли усеща от негова гледна страна от виртуалното пресичане на пътищата ни какво се е получило в мен, но от друга страна съм сигурна, че за себе си може да посочи подобен пример... Но това е друга тема :)

От това, че човек все пак е „социално животно”, другата ми половина постоянно изтласква същностната ми, окупира трибуната на действие и остава водеща – няма как трябва в този живот да се погрижа за материалното, имам семейство и дете, на което трябва да показвам как би могло да гради...

Трудно е. Несъмнено. Все още вярвам, че има една средина, един път, който ще събере тези две мои половини в един образ и ще мога да се чувсвам напълно щастлива ...

Пожелавам всеки да намери път към своето отхвърлено аз, да намери сили да го приюти отново и да се погрижи да го покаже на света, защото именно и само тогава светът е красив и има смисъл :)))


*  *  *

Този път ще приложа нещо, което е плод на друга бродеща душа... Всъщност нещата са две. И са много близки до мен. С най-искреното пожелание Еви да не изпуска перото и вълната, на която се носи... А моята закопняла душа винаги ще жадува да я прочете.
Успех, скъпа Еви!


~ ~ ~

Разкопчани окови

 

Помирих се със старите призраци;
пред всичките демони се изправих.
Остана усмивка по загърбено минало –
към нова вселена от днес се отправям.

Везната сега е съвсем водоравна
и сетне е мирно в душата ми.
На плещите мъкнех вината поравно
с капаните – примки в краката ми.

Лицата познах на страхове непокорни –
уж всяко различно, а те са еднакви.
Към края на моите борби преуморни
с окървавената риза ги свлякох.

Обичах така, както другите просят
и мъчно ми бе да пристъпям напред.
С разкопчани окови – пеперуди ме носят.
Животът сега ме чака навред.

21.03.2010
Евелина Пашова

~   ~   ~

На теб

Разкъсваш душата ми със радостни вопли,
с възторзи безумни, въздишки нескротни…
Аз зъзна, треперя, уж да се стопля;
защо ли със тебе съм толкоз сиротна.

Сърцето си мачкам, без право на вот.
Обичам да грея във твоя живот.
Така ще поддържам във някого пламък
щом моят изстина в самотния замък.

За себе си зная, че нямам огнище -
теши ме да мисля – за тебе въглище
ще бъда и радост нека подклаждам…
На теб, мое Его, най-вече угаждам…

22.10.2009
Евелина Пашова

Блогът на Еви

Не ме докосвай! # Don’t touch me!

Можеш ли да си представиш как,
когато мисля за теб
в устните ми навлизат
хиляди капчици кръв...
Стават плътни и меки
и се разтварят в сладък копнеж
за допир до твоите устни...
Можеш ли да си представиш
как хиляди клетки
надолу по тялото ми
отварят сетивата си
и започват
да усещат всеки полъх,
светлина и пръски вода.
Познай къде съм!
И мисля за теб.
Но не
защото те искам,
прости ми,
а затова,
което ме караш да чувствам...


~   ~   ~

Can you imagine how,
When I am thinking about you,
Thousands of drops
Are filling out my lips...
They are becoming full and soft
And opening with sweet longing
To touch to your lips...
Can you imagine how
Thousand of cells
Down of my body
Are opening
Their senses and
Beginning to feel
Every breath of air,
Light and spatter of water.
Guess where I am!
And I am thinking about you.
But not
Cause I want you,
Forgive me,
But cause of that
You make me feel...

My face } {

Can you imagine my face?
How are you looking at me?
Open your heart!
What can you see?
I have a lot of faces!
I have many faces a day.
It’s a sense,
It’s a fight,
It’s silence,
... indifference,
... a care,
... a fear,
... a teacher,
... a student,
... a friend,
... a mother,
... a daughter,
... an angel,
... a devil,
... somebody,
... nobody,
... everything...
I have a face for everyone,
But only who is closed to me
Can see my real face
And it’s a face with lots of different colours.
Choose!
One of them is only for you.
I wear it every time when I think about you.
It’s special.
Listen to my heart,
What do you see?



*I am very sorry for my mistakes. I promise I will grow up :)

За раждането като раждането

Не знам каква е тази човешка практика да крием болката.
Всеизвестно е, че раждането на дете е болезнен процес.
Още от осъзнаването ни като момичета знаем, че един ден ни предстои да станем майки и раждането на детето ни ще е болезнено. И като че ли още от тази крехка възраст страхът от раждането се вкоренява в съзнанието ни.
Защо, когато станем зрели жени вместо да се научим как да бъдем готови за болката при раждането, ние се оставяме тя да ни помете в шока от болезненост в деня, в който би следвало да да се радваме най-много...

Раждането боли.
И то боли ужасно.

Обяснявам си, че в много по-голяма част следродилната депресия се дължи именно на този шок от болката, която е вкарала в такт всяка фибра от тялото ни по време на родилния процес. Да, вярно е, че съществува хормонална пренастройка на организма след края на бременността, но смятам, че за съвременния човек тя е просто една от многото, с които може безпроблемно да се справи. Да, предстоят нови ангажименти, свързани с родителството, които може би притесняват... – но помислете реално дали тези девет месеца на бременност не са достатъчни на жената, за да приеме предтоящата промяна в стила й на живот, които и налага малкото скъпо човече...


Истината е, че не сме се научили все още как да посрещаме болката.
Разчитаме на „митове и легенди” предавани от жена на жена, свързани с раждането, които в много случаи са недостатъчно пълни, просто защото отразяват само една гледна точка на една ужасена от случващото й се жена, и много индивидуални, които не само, че не ни помагат, а напротив ни захвърлят все по-дълбоко във вихрушката на страха, заради предстоящото ни непознато и това, което се случва с/в тялото ни, когато моментът настъпи.
След като преодолеем малко стреса си разказваме страховити постъпки, в които сме били главно действащо лице в родилния дом, за лекари, акушерки, отношение, системи, упойки...


Всъщност истината е,
че раждането боли.
И че това е един естествен физиологичен процес. В който, уви, лекарят може да вземе някакво участие, когато не дай Боже се появят усложнения. И цялата сила да родим е само в нас. В нашата воля и съзнание да се справим.
Но затова са необходими познания. И желание всичко да мине, както трябва и вяра, че можем.


Раждането боли. И подготовката трябва да започне именно от тук. Но не като си уредим родоразрешение чрез цезарово сечение, защото така само заобикаляме болката и всъщност не я решаваме.
Секциото също боли. Родилите по този начин ще потвърдят. Много по-рисково е – първо, операция е, второ, използва се упойка... Секциото боли много повече след това, а раната зараства много по-дълго...


От къде да се започне?
Първо. Информирайте се в подробности до степен разбиране за процеса на раждане. Това дава невероятно успокоение и облекчение, а в ДЕНЯ полза. Раждането след придобиването на тези знания не изглежда така неизвестно, непознато, митично и страшно.
Второ. Започнете упражнения за укрепване на перинеума. Така мускулите ще са подготвени за изпитанието, което им предстои. Ще са еластични. Ще можете да ги използвате при даването на живот, ще ви помогнат.
Трето. Овладейте техниките на дишане при раждането. Уви, това не става по книга. Споменавам го от опит. Обездвижването, стресът са ни отучули да дишаме пълноценно. При мен беше най-слабото място, въпреки подготовката ми. Но тя беше повече на книга. Самостоятелно. А дишането страшно трябва. Защото болката го изяжда, а липсата на въздух още повече увеличава болката. И в един момент чувстваш, че сякаш не можеш да си вземеш дъх. А нито лекарят, нито акушерката могат да дишат вместо теб.
Решението е просто. Оттренирайте дишането.
За тази цел – намерете действащ курс по безболезнено раждане, воден от компетентна практикуваща/практикувала акушерка в малка група или индивидуално. Тя ще ви обясни дишането, запознае с техниките, ще ви покаже, ще ви обучи. Когато родите ще осъзнаете какво богатство ви е предала! Защото именно то, което е изяждано от болката, когато е правилно може да я контролира...
Направето го сила!


И не забравяйте, раждането боли! Но сега болката ви е подвласна, защото имате сила! И не забравяйте, че именно когато ви се стори, че идва краят ви... Всичко започва!
Тогава усещането за болка спира. В тялото ви се събуждат скрити сили и остават само минути, в които се изисква да сте активни, докато видите малкото прекрасно вашето невероятно влажно и топло детенце...

И не забравяйте раждането боли и трябва да сте подготвени да го посрещнете, и от физическа гледна точка, и от психическа, за да не ви зашемети и отнесе в криволиците на обърканото съзнание за известно време...
Сериозно ли?! Има жени, които цял живот не могат да преодолеят шока от раждането и се оставят да подяжда психиката им...

Последно. След раждането не се притеснявайте да споделите колко ви е боляло. Говоренето облекчава и за минути стоварва години тежест.
Не знам каква е тази практика, още повече не ми е обяснима, защо темата за болката от раждането се избягва да бъде подвигана пред родилката след изписването от родилния дом. Всички се суетят около бебето и някак митично избягват да се докоснат до съзнанието на жената, дарила го с живот. Да, така е, то е толкова желано, красиво, невинно и нежно! Но майка му в тези първи дни има повече нужда от човешко внимание, нежност, разбиране, топлота и обич... Така че въпросът „Как си?” или „Много ли боли?” не е неуместен! Изслушайте, помълчете и прегърнете, това е достатъчно! :)

Раждането боли – и какво от това?! :)
Нали Силата е във вас! Посрещнете бебето си със самочувствие и усмивка – радостни, че го виждате, радостни, че сте властвали над болката и сте се справили успешно, активно и волево с предизвикателството - раждане!



Посвещавам на всички акушерки и невероятни личности, които познавам – Елка Добрева, Нели Маринова, Румяна Манчева, Надежда Желева, Елена Василева, Марияна Алексиева, Даниела Дончева, Симеонка Манолова, Йорданка Димитрова, Красимира Александрова, Оля Михова и други, чиито имена не помня и хилядите останали, които въпреки проблемите в нашето здравеопазване продължават да дават живота в ръцете ни! Благодаря за всеотдайността и сърцата, които носите!

За Бъдни вечер, за Раждането и за Възраждането... (I част)

Бъдни вечер е. Все още е денят, денят преди Христовото Рождение...
Приготовленията за празничната трапеза отдавна започнаха и текат.
Във въздуха се носи аромат на канела и сладки плодове...
Магията се докосва до мен... и ме кара да спра...
... и да се зарея в мисли, моето любимо занимание, което отсъства в най-светлите празнични дни... Особено на Коледа...

Неосъзнато стигам до извод, че този път Празникът е различен...
Аз съм себе си.
Не знам откога не е било така, и дали въобще някога е било.
Не бързам. Не съм направила главозамайващ списък. Не съм изтощена.
Приготвям малко от блюдата. Този път с плодовете и ядките са само 7, не 11... в количество за трима, толкова, колкото сме. Този път със сигурност храната няма да дочака Иванов ден :)


Отново се унасям и неусетно започвам да анализирам...
Може би съвсем резонно в навечерието на Христовото Рождество...


Какво постигнах тази година?
Нищо особено. И всичко! Цяла вселена дори.
Експресът на времето ме отнася бързо в април.
Януари, февруари, март и дори част от април минаха като миг. Инсеминация. Ин витро. Безброй прегледи. До училище и от училище. Домашни. Прекрасно детско лице.

Април беше началото.
Не мога да кажа, че бях изпаднала в депресия. Имам страхотен имунитет. От четвърти курс, когато беше последната. След като първото сериозно събитие постави началото на загубата на твърдината, по която да вървя... А имах преди това само една...
Тогава си бях обещала никога повече да не допускам да изпадам в подобно състояние. Бях сама. Адски сама. Приятелите не се обаждаха. Родителите бяха погълнати от своите големи проблеми. Тъкмо си се изправил и поредният ужас – че могат освен на свободата ти, да посегнат и на тялото ти... По добро стечение на обстоятелствата и предпазливост, само могат при мен...

Тогава ме спасиха бележките. Бележка след бележка. Направих си табло, което прибирах в шкафа. Мисъл след мисъл. Сентенция след сентенция. Извод след извод. Не нечии. А мои, изридани от болката и адското чувство на самота...
Изправих се. И може би в желанието си да се спася, се случваше да си причиня още болка. Но от това последваха – нови изводи. По-бързи решения, по-висока решителност...

Стратегията свърши своето. До април...
Когато бях на път да прекрача границата и да се изгубя...
Всъщност, аз вече се бях изгубила. От постоянното усилие да устоя на бруленето, което ми поднася живота. Ден след ден, губиш частичка по частичка от себе си, докато идва миг, в който не знаеш дали под кожата ти е останало нещо друго, освен задушаващата болка в гърдите...

Тогава се случи среща. Защото бях готова да се хвана за всяка сламка, за да изплувам малко нагоре и да си поема поне глътка въздух. Този път не заради детето си дори, а заради самата мен...

И се надигнах.
От срещата произлезе друга връзка. Като капка по капка. Не целенесочено. А просто неусетно като Божия повеля да се случи... Хората, които се появяват в живота ни по причина...
И се преродих...

Защото открих, че на този свят има поне още един човек като мен. И това ми бе напълно достатъчно. Да осъзная собствената си ценност. Да не си слагам постоянно клеймо „черна овца”, „не на ниво”, „не достатъчно умна”, "безинтересна", "скучна"..., а напротив да приема, че съм различна, уникална, не съвършена, но единствена и ценна, именно защото съм такава, каквато съм и, че така, както аз приемам хората, има такива, които ме приемат и ценят/биха ме приели и ценили такава, каквато съм, колкото и да са малко, колкото и да шепа хора, разпръснати по света... :)

Бъдни вечер е... До мен са най-близките ми хора. Невероятното дете и най-верният ми приятел, колкото и странно да звучи. Включват се в приготовленията. Както никога до сега. И това прави деня страшно различен. До някъде ми е неестествено, защото обикновено съм сама и бързам, и съм напрегната и не усещам как минава времето от сноване между прахосмукачката, печката, пералнята, масата и сядам уморена, без памет, без мисъл, да не говорим без сила и настроение, без говор и дума, без цвят и желание...

А сега ми мирише на канела и ароматът на варени сладко-кисели плодове ме прегръща в своите нежни ръце и ме отнася в моя си унес... Пак съм мълчалива, защото просто съм си мълчалива, но е друго, тук съм, цяла, и жива, и замечтана, и виждаща, и чуваща... редяща на ум куп образи като пъзел...


Винаги съм знаела какво е най-ценното. Така, както всеки човек знае и за което копнее всеки. Рождество Христово значи много. Обич. Семейство. Раждане на живота. Доброто. Уюта. Самия Живот. Познанието и пътя. За да се постави Словото и Вярата. ...
...

А аз правя равносметка,... защото един етап завърши и започна новият...

Какво постигнах тази година?
Изправих се.
Опитвам се да си върна „кокетството”, както наричам желанието да се облека красиво...
Намерих си работа.
Открих нови приятели.
Влюбих се – първо в себе си. После, както за първи път в четвърти клас без суетните примеси на възрастните и порочността.
Простих си несъвършенствата.
Започнах да чувам музиката.
Още повече - научих се да работя на музика, защото по-рано ми беше невъзможно без тишината. За мен е невероятно постижение.
Видях, че мога повече. И че мога още повече, но естествено иска се постепенност и време, освен търпение и усилие... И редуване. На задължения с приятни действия...
Стъпих на лед с кънки. Дори напредвам в пързалянето. Детска мечта, която изпълнявам сега.
Връщам си въображението... толкова важно за мен...
И онова, което толкова години се мъча да преоткрия и за последно имах на 18..., за което ми повече от необходимо да поддържам състоянието на замечтана влюбеност...
Моето минало, и бъдеще, моята същност, мечта...


Различна е тази Вечер. Масата не е отрупана. Всибко можеше да е по-... Но ние сме пременени... А аз съм си аз. Такава, каквото се искам... Не мълчим, както преди, а си говорим... И това е ново... :)

Огледалото в детето ми

Различно се оказва...
Всеки път се оказва различно - действителността от представите ни...
Преди време, доста вече, смятах, че децата придобиват характер спрямо възпитанието, вниманието, които им дават родителите и условията, в които израстват, събитията, които им се случват...
Да, безспорно, вярно е!


Но има и още нещо :)


Когато се роди синът ми, месец-два след като се адаптира след промяната на средата, започна да проявява характер...
Слагах го да спи сутрин, обаче той – не искаше да заспива! „Мамо, ти луда ли си. Толкова ми е интересно, а ти ме караш да спя.”

Не помагаше нищо. Това дете, усетило равната повърхност под себе си, надаваше вой до небесата. И не защото се глезеше, – Боже, твърде малко е за това! - а защото му беше интересно да научава...
И се гневеше, дереше, почервеняваше. Какво да го правиш?! С характер от малко. :)


Упоритостта му не премина през тези първи негови години.
По-късно след като усети твърдината под краката си, не се спираше. Беше като машинка на постоянно акумулиращи се батерии :) Енергичен до безумие!


И беше страшно социален и общителен. Няма значение, че не владее все още думите, мигар може това да е пречка?!
Разговаря се с всеки, деца, възрастни, студени хора... Всички стават подвластни на чара му да общува... (да поясня, че не беше стандартното хубаво бебе, но за това ще пиша друг път)
Имаше и една особена артистичност...


И се чудех... На кой прилича това дете!?
В тези ранни години в него откривах повече черти от сестра ми. Диво, игриво, безстрашно, волно дете... И си обяснявах – очевидно децата взимат латентните ни черти, тези, които в същото време са активни в сестрите и братята ни...
Има доза истина като се замислите, нали?!



Така смятах... До това лято.
От което тръгнах по една особена пътека, в която събирам миналото, връщайки се много назад, и то съвсем спонтанно, с проекция, идваща от бъдещето... (нямам предвид насочена към бъдещето)  :)


И започват да изплуват образи.
Ами, да – нали аз самата на 4-5-годишна възраст бях такова диваче... тичащо, постоянно сновящо, не спиращо се дете... Да, бях стеснителна до болезненост, но тази черта се появи по-късно... А в моментите, когато съм била себе си, винаги аз съм била тази, която подема разговор... Спомяш ли си?!...


След елементите на метаморфозата, която ми се случва, откривам в себе си артистичност, скътана дълбоко под пластове събития...

И откривам – ДЕТЕТО МИ ПРИЛИЧА НА МЕН!


*
Това лято се наложи детето да изкара един месец при майка ми през ваканцията...
Прибра се.
И отново видях себе си.
Но другата...
Беше станал тих и кротък. Спокоен и разсъдлив. С изказвания, в които има мъдрост, характерна за по-възрастните...
Което е прекрасно!
Но имаше нещо, което не беше на ред.
Детето, сякаш беше пречупено. Не в лошия смисъл.
А сякаш му липсваше хоризонт...
И си спомних нещо, което мислех в ранните гимназиални години...
И открих.
Да, не съм идеалната майка в никакъв случай.
Да, моята майка е невероятна и не мога да я настигна по отношение на топлотата, която ни даваше и уюта, който създаваше... Не умея дори да си играя с него на кротки игри така, както тя умее...


НО за моето дете аз съм най-добрата! Не, защото съм се съмнявала, но нюансът стана някак по-различен :)

Ляво или дясно полукълбо? Или и двете :))

Тестът, който е прикачен въобще не е нещо ново. Някъде прочетох, че се тиражира в интернет пространството вече от 2-3 години.
Но тъй като от време на време ме занимава, какво е типично за лявото полукълбо на мозъка и какво за дясното, го прилагам за мое улеснение, както и още два линка.
С течение на времето ще добавям нови неща, на които съм попаднала, са ми станали интересни и информацията си е заслужавала, т.е. темата е отворена.


Каква е целта ми? Опознаване. Макар че за човек на 36 трудно може да се каже, че не се познава. Общо взето на тази възраст си наясно със собствените си способности и умения. Ако си дадеш време може и да ги разтълкуваш как са се появили и култивирали (нямам предвид само способностите, придобити при обучение)...


А заради желанието да се развиваш... Да затвърдиш своите умения, които те правят уникален и да намериш начин да развиеш тези, които са ти слаба страна, защото ти трябват – все пак живеем в общество – но по възможност по твой начин... защото другият при теб не работи, дори след години положен труд...





Да открия, че съм повече човек на дясното полукълбо с помощта на "танцуваща фигура", въобще не беше изненада за мен. Минавали са ми подобни мисли още от момента, в който ми бе съобщено, че са ме отучили да пиша с лявата ръка (а аз в интерес на истината въобще не си спомням това)...
През последните години многократно съм си задавала въпроси по отношение на мисленето, изводите, наблюденията, резултатите, изказа, действията и пр. защо при другите „нещата” са така, а при мен иначе :)... и щеш на щеш налучкваш посоката...


Ами, то в края на краищата не можеш да бъдеш това, което не си и да се затормозяваш да работиш по чужд стериотип, който или не е продуктивен или изисква премного енергия (излишно) и в крайна сметка не ти носи удовлетворение... И в края на краищата е по-добре да обърнеш нещата и да използваш своите преимущества в полза на работата – винаги един продукт става по-добър, когато се обмисли от още една гледна точка или служителят се използва с неговите силни страни в направата му... (защо ли това шефовете все не го правят?!)...


От втория тест разбрах, че всъщност двете ми полукълба са почти в равновесие (с малък превес на дясното), което пак не ме изненада. Все пак в училище еднакво ми вървяха литературата и писането и математиката, също и рисуването... В алгебрата нямах никакви проблеми, в тригонометрията само по-сложните задачи с тангесите и котангесите ме затрудняваха, а на стериометрията винаги съм се чудила какво трудно й намират...


Опс, да не помислите, че съм идеална... ;) остана музиката. Но тъй като преди две години ми се наложи да помагам на сина ми да овладява свиренето на китара, вече не съм сигурна, че ми приляга категорията „музикален инвалид” – в музиката има математика, отмерването помага на неразвития слух, с упражняването започваш да разпознаваш тоновете и т.н., та по-скоро тук съм за „музикален невежа” ... :)


Прикачам връзките. Фигурите на полушарията посочват грубо, кой сегмент на мозъка с какви интелектуални дейности е свързан.
Вторият тест, като резултат също дава интересно индивидуално изясняване.


Дерзайте! Разгадавайте се!
Аз имам да се поблъскам малко на втория тест и да помисля дали няма начин да стана по-неправолинейна?!


"Танцуващата фигура"
Втори линк към "Танцуващата фигура"
"Вторият тест"
Фигури на полукълбата
Благородството и честността - генетично заложени!

Облаци

Гъсти облаци. Сиви. Тежки. Не се вижда нищо друго. От началото до края. Под мен има облаци. Над мен е сиво олово. Грамадни. Не. Огромни. Знам, че ще потъна в тях и в същото време, не падам. Няма земя. Няма стабилност. И всъщност съм никъде. Няма начало и няма край. И няма никой...


Лутам се от стълбище на стълбище. От етажна площадка, на етажна площадка. От сива, врата на врата. Въздухът е също толкова сив, колкото и светлината. Сумрак. Всичко е сякаш чертано от въглен. Всъщност, в този свят има ли светлина?!
Отваря се врата. Не, не е тук.


И продължавам. Нагоре. Надолу. Ново стълбище. Нова етажна площадка. Нова врата...
И ето виждам познати перила. Толкова са ми близки тези железни черни решетки. Последен етаж. Чува се шума на асансьора. Тук винаги се чува шума на асансьра. И вратата е толкова позната. Жълто-кафява с ивици... Но и тази не е...
Слизам. И ето вратата най-сетне се отваря. И се показва познато лице. Толкова обичано лице. Целият ми свят е в това лице. Най-красивото на...

„Аз не съм майка ти!”

„Няма я майка ти тук.”

И усещам как ужасът ме обгръща. И потъвам. Дори не осъзнавам как се предавам. И просто, сякаш ме няма...


ХХХХ

И се събудих :)

Това е първият сън, който помня. Има десетина сънища от различни периоди в живота ми, които са оставили белег в мен... Този е един от трите обикновени. :)
Помня го от възраст, на която съм била на 4-5 години. Малко, щастливо момиче с очи като бадеми...

Спомням се, че тогава се събудих ужасена. И ужасена не смеех да заспя от обвзелети ме обезумели чувства нахлули в мен и опустошили душата ми да
не би да загубя майка си и да не се озова сама като в облачното блато...


ХХХХ

Не си спомням по какъв повод преди две години споменах на майка ми за съня ми...
Тя ме погледна. Очите й големи, зелени. Отворени и изморени от възрастта, но с блясък.

- Ти знаеш ли, Руми – каза ми тя, отново все така интуитивна каквато си я знам – Ти, когато беше на 2-3 годинки се изгуби...


ХХХХХХХХХХХХХ

Странно нещо е човешкото същество. Не мога да обясня какво точно отключиха думите й, не съм психолог, за да мога да го обясня. Но усетих, че сякаш за микросекунди се нареди сложен ребус, който мозъчните ми клетките са се опитвали да наредят години наред, изпращайки сигнали в безпътен лабиринт ...


И се почувствах... сякаш цялото спокойствие на света се всели в мен :)

-... беше тръгнала след една жена и внучката й. Играеше си с детето...

И си спомням как тръгнах след бабата и момиченцето, малко по-голямо от мен. Беше толкова добра и интересна. Не исках да съм сама. Така ми се играеше с някого, с нея, сега. И не се върнах, дори не спрях, въпреки че жената ми казваше да не ги следвам. И изкачих стълбите. Толкова съм близо до дома... ще се върна.. ще се върна... знам пътя...

-...обадиха ми се от районното. Да отида да те взема.

...и повече нищо не си спомням...
Освен съня :)


ХХХ

Днес благодаря на майка ми, че ми разказа. Че не предпочете да замълчи и да скрие родителска грешка. Че отново майчината интуиция правилно я насочи какво да ми отговори...

А аз си обяснявам много неща. От тогава неясно породеното чувство за загуба на майка ми, несигурността, която изпитвах в отношенията ни... Няма ги. И имам твърдина под краката си...

Това е!
Някак е странно на 34 да мислиш за майка си и все още да се измъчваш дали тя те иска или не сякаш си дете на 6.


Всичко си има причина... :)

Водното конче

Първоначално мислех да сложа снимка на хубав пейзаж в главата (ако терминът е друг, простете, ще ги науча някой ден). Виждах път, облаци, лила, поля, засмени жълто-оранжеви слънчогледи, изгрев или залез, бриз и вълни... Постоянно си представях красиви картини. Действат ми успокояващо. Умея да "пътувам" в тях. Пет минути релакс, мечтание и свобода, и продължаваш напред :)


Но после реших, че не ми стига. Трябваше да е нещо специално. Да изобразява това, за което искам да пиша, да споделяме, да обсъждаме, да символизира насоката, в която искам да се развивам...


И тъй като напоследък въздухът около мен беше изпъстрен със сини пеперуди ;), за миг си помислих, че пеперудата идеално изобразява замисъла ми. Пеперудата олицетворява любовта, метаморфозата. Тя е, и душа, и дух, и красота. Елините си имат и богиня. Човечеството - даже, наука :)


Прелиствайки снимките на пеперуди, сини, защото държах на този цвят, попаднах на снимка на синьо водно конче. И спрях...


Водното конче също като пеперудата олицетворява трансформацията. И любовта. Но не любовта, както пеперудата, романтичната, приказната, семейната. А тази на двойката, което за мен е по-важно. Защото, семейството само по себе си не значи нищо, от значение е силата на връзка между двамата души, които го създават... Водните кончета ще се намерят винаги, за да бъдат заедно!...


А и водното конче ми допада повече като образ. За разлика от пеперудата, то не е така приказно, не се рее безбрежно. Пеперудата е фея, райско създание... А нашият свят предполага друго...
Водното конче е целеустремено, спуска се, дерзае, преследва, стрелва се във въздуха, бди... Красиво е, но може и да е агресивно - отстоява позицията си. Изключително гъвкаво и адаптивно :) Силата, щастието и куражът са в него, както смятат японците.
Възможно е и да плаши, след като индианците и англичани го свързват с отвъдното... Но предпочитам, да виждам позитивната енергия, която носи, силното желание за живот. То е късмет, и просперитет, и чистота, спокойствие и хармония, възкресение и развитие...


Защо не пеперудата. Защото, за мен има един не по-малко важен аргумент... Другия път ще разкажа. И без това отклонението е цяла нова тема :)


Лека нощ от мен!

Здравейте!

Идеята за този блог възникна преди около 2 месеца. Замисълът беше да се роди някъде през май следващата година. Да, но нямам търпение да го стартирам. Да, но плановете, които са обвързани с появяването на блога, претърпяха... разтегляне. В същото време потребността от общуване надделява :) И повели!


Тъй като усещам, че от време на време натоварвам мрежата на Facebook с моите лирични, есеистични и егоистични отклонения, започвам предначертаното от по-рано :) С надеждата да се съберем хора със сходни вълнения и споделяме, и събеседваме заедно...


За какво ще говорим? Почти за всичко. Но предимно – за взаимоотношения. Взаимоотношения между любими хора, между родители и деца, и възрастни родители, дори деца и деца, взаимоотношения с колеги – но не за работа, моля, нея ще я оставим на работното място :) – ще си говорим за любов, защо не и за секс (но ще цензузирам и за да не го правя, мерете си приказките, моля :))... За какво още – за стремежи, за перипетии и силите, които намираме, за случилото ни се, за преодоляването на страха, за копнежа, за очакването, за самотата, и за ползата от нея, за красотата на изгрева, за трепета в стиха, за петънцето боя на лицето на художника... Е, ще трябва и за музика, без нея, не може, но силата определено ще е във вас. :)


Защо нарекох блога RGM? Това са първите букви на мен, сестра ми и брат ми. Детството ми беше невероятно, изпълнено със сигурност, уют и обич, и излючително силна връзка между нас тримата, смея да твърдя, ядката в семейството. Преди години си казвах, че ако един ден създам фирма, то тя ще носи първите ни букви. Фирма едва ли ще създам. Но имам по-добър проект – блог :)


Изображението на блога – водното конче. Изборът му стана толкова спонтанно и точно...
Но може би за това ще разкажа следващия път. И без това встъплението стана дълго.



Поздрави от мен :)

Чао!

Руми