За изневярата чистосърдечно

Вече не я отричам така категорично нея изневярата. За себе си.
Всеки има своята представа за изневяра и за норми на правилно и не във връзката си. Несъмнено дори, когато страстта е била бурна, любовта силна в началото на връзката, с годините емоциите да отслабнат и да се появи желанието за изпитване на онова... вълшебно чувство, което се разлива по тялото при допир с друга кожа с тяло, което вълнува, за досег до очите, в които потъваш...

Няма да се впускам в търсене на причините защо хората изневеряват. Всеки има своите. Както и всеки има своята представа за връзка, стабилност и територия до която другия макар и любим може да стигне... Още повече всяка двойка изгражда и своите правила, гласно или негласно, за поведението, отношението един към друг, дори за това дали допуска изневярата и да определи формата на понятието изневяра за двамата...

Аз съм от хората, които разбират изневярата. Отдавна. От началото на двадесетте си години. Дори я допускат. Но за другите, не и за себе си. Животът обаче не е просто една права линия, който тече по прост сценарий, който ти определяш. Дори когато имаш представа за собствените си норми, усещания и правила.


Изневярата я изключих преди години.
Не защото така е морално. Само. Знаем, че хората най-колебливо се придържат към граници, които са общоприети...
Изключих я, защото не ми харесва. И от изневерята самата аз не се чувствам добре. Изневярата такава, каквато я познавам от опита си, просто ми показва, че нещо не е наред с връзката, с отношението между, как да го нарека, основния партньор и мен, още повече в мен... да се преобърна отвътре си... Защото просто едното не може да запълни другото, защото когато се е скъсало едното не можеш да го поддържаш... просто така... Изпитваш едно особено чувство, не точно угризение, не точно вина... А аз просто искам нещата да са истински.


А за другите я приемам – колко странно нали?! – защото разбирам, че физическото понякога надделява, че желанието за още, дори когато обичаш понякога е по-силно, защото сме алчни, защото се отдаваме на тленното, защото страстта с времето утихва, а тя е която дава силен стимул за живот понякога. Защото просто чувствата посивяват и се губят и копнееш за нови, а това за човека е толкова нормално, да не спира да се движи и търси, да задоволява собственото си его или желание за живот...


Има и друга причина да изключа изневярата за себе си. И тя е общо приета, нормална и човешка... Защото е трудно да предадеш Човека, с когото си. Да предадеш това, че си му се врякъл, за това, че си му обещал да си негов, да предадеш доверието, да предадеш приятелството му, да предадеш него, да предадеш нещо, за което си мечтал, нещо за което си се борил или дори изисквал, да предадеш себе си...


Истината е, че времето, колкото може да даде на една връзка между двама души, толкова може и да им отнеме. Особено, когато е изградена само на страстта и тялото. Времето е безжалостно и дори може да подяжда устоите на една връзка, когато е изградена на силно влюбване в началото. И като бурно море може да разблъска и връзката, която е изградена на основата на приятелството...


Казват, че най-устойчиви са връзките, които започват с бурна страст, почти животинско привличане, безумно влюбване един в друг, създаване на привързаност, приятелство, споделяне и връщане към силни моменти, които да скрепяват връзката и подсилят емоциите като ново общо емоционално преживяване... Като двойка лияни, които от корените се вплитат един в друг и вървят нагоре, продължавайки да се вплитат, въпреки на и според влиянията и трудностите, идващи от околната среда. Могат да правят завои, могат да се отклоняват, но дали в едната или другата посока все са заедно и продължават сплетени нагоре...
Но това не го знам. Нямам този опит. Блажени са тези, които го имат...


А и има нещо друго. Всяка двойка сама определя правилата си. Определя това, което държи и споява връзката по между им – за някои това е доверието, за други приятелството, за трети тялото, емоцията, любовта, семейството, децата, постигнатото, изграденото, домът, икономическите интереси, престижът... – списъкът е дълъг.
Всяка двойка определя допустимото и недопустимото за себе си, гласно или негласно според периметъра и разбиранията на всеки партньор за представа на необходимо лично простраство и пространство в живота, което да споделя с теб... Това събира двама души. И всъщност съвпадението на тези представи правят най-силните, продължителни връзки. Придържането към основното правило запазва връзка, а малките нарушения извън правилата, дори когато понякога са болезнени, не разпадат връзката... Но правилата трябва да са първоисконни и за двете личности поотделно. И да съвпадат. А животът е такъв, че често подлага и собствената ни ценностна система на изпитание, че в живота ни се променяме и можем да променим ценността...


И така аз за себе си изключих категоричното отхвърляне на изневярата.


Защото приех друга истина и за себе си, а аз съм човек, нали и за мен и за моята връзка важат всички онези особености, които времето прави с нас, партньорите ни и връзките ни...
Приех мисълта, че много по-важно е не всъщност да не изневериш на другия, а да не изневериш на себе си!



Понякога хората сме много... смешни, в добрия смисъл на думата, в душевните си терзания, през които преминават, нали, а аз съм цар на подобни... :)
Защото след толкова години и след толкова месеци мислене и след толкова извивания на душата ми, стигнах до едно изречение, което мъжът ми произнесе толкова лесно в началото на връзката ни...
„Ако изневеря, ще ти кажа. (Разбирам, всичко между нас ще е приключило. Приемам казаното. Споделям твърдението и съм съгласна, колкото и да ми пари под лъжичката :) ) Никой от нас, включително и ти, не може да гарантира, че в бъдеще няма да се срещне с друг, човек с който ще се чувства по-добре...”
И щастлив
:)

Огледалото на ръката ми

Ще пиша отвлечено.
Може би. Или загатното.
От известно време нося пръстен.
Масивно сребро.
Голям и кръгъл, абсолютно подходящ да бъде печат.
Дори знам, или знаех, какво точно да гравирам на него.
До днес.

Първо. Защото осъзнах, че той е като огледало. И всеки мой събеседник има възможност да се огледа в него и да се запита - всъщност харесва ли се?
Приятно занимание да наблюдаваш как другите се оглеждат.
Но с това и ми напомня - докато общуваш с другия се оглеждай: харесваш ли се ;)
По-трудно е.
А и има опасност в плетеницата от образи да загубиш същността на разговора...

Второ. Докато седяхме в парка и обсъждахме отдавна отлагани, заради продължителен натоварен работен период, теми, когато погледите ни бяха заети от опитите на хлапето да скача, отскача с колело или скейтборд на и от рампи, късноследобедното слънце кацна върху огледалото на ръката ми.

Топло е.
Радвах се на две слънца.

Понякога само един отразен образ е способен да върне усмивката ни дори за секунди :)
Важно е да го познаеш кой е.

Мога ли да скрия от теб, че те харесвам?
Мисля, че не.
Играя си на слънчеви зайчета...
;)

Предай искрицата!

Пак вместо да отмятам задължения, се отдавам на мисли и вълнения. Влече ме към този блог да ви търся. Нищо, че е някак монологично ;) Знам, че всъщност не е точно така...


Иска ми се да споделя нещо, лично, и специално... нещо за връзките между хората, хората, приятелите, съвремието, социалните мрежи...



„me” и приятелите
Животът така ме е моделирал, че не мога да кажа, че съм от най-общителните и социални типове, но обратното също не е вярно. Накратко – никога не съм се радвала на много приятели. От детството ми. Къде заради обстоятелствата, по-късно може би и заради посформирал се характер...


Понякога съм си мислила очевидно съм голям... особняк, казано честно в други не чак толкова меки определения...
Но наскоро се замислих и открих една друга истина от моята гледна точка. Открих, че съм взискателна. И към приятелите си...


Аз съм открит човек. От тези, които трудно се понасят и казват всичко право в очите. Естествено, очаквам същото и от другата страна. И, уви, да се случат грешки в отношенията, склонна съм да ги подминавам, забравям, прощавам... С лъжата ми е някак по-трудно. Нали приятелите са за това да не се лъжат, да се приемат такива, каквито са, без условия, с открито сърце... Лъжата, естествено пак прощавам, но когато нещо вътре в теб се е пречупило несъзнателно, нещата стават различни после...


Не съм и от типа хора, които могат да говорят за магазини и дрехи, памперси и пр. ..., та те нали просто се сменят, какво има да се говори за тях, освен искреното възклицание – „колко ти отива тази рокля” или „днес си много елегантен”. Разговорите и времето прекарано с приятели трябва да засяга интересни неща – например, как човек може да се научи да управлява безмоторен самолет...
А и това е вярно, че както се вълнувам от полета на самолета мога да изпадна в някое лирично отклонение или делнична изтъркана тема.
И непременно трябва да се ходи, защото не ме свърта на маса!


Само че тук идва другият проблем. Който произхожда от мой недостатък. Защото, хем искам да се говори на интересни теми, от които не се вълнуват чак от толкова много хора, хем не правя кой знае какво, за да мога да поддържам и аз този разговор от гледна точка на знание на информация... Уви, хич не ме бива да във водещите лявокълбови действия, характерни за напредналия западен свят... Няма да се оправдавам, че не смогвам с времето и пр. Виновна съм ;)


От друга страна имам „памет на слон” – кой какво ми е казал и аз какво съм споделила...
Стана трудно, нали?!
А приятелите липсват...



Към същественото

Форумите
Покрай сивото ежедневие и големите проблеми, с които се сблъскваме (белите кахъри ще оставя незасегнати тук) през последните 2-3 години ми се случи да се усетя във вакуум...
През първата годината по тази причина открих какво е да участваш във форум. Зачатие – благодаря! Да споделяш проблем, който може да се разбере само от определен кръг хора, които са изживели или се борят със същия проблем. Да помагаш и да бъдеш подпомогнат, да бъдеш полезен и насърчаван... Все неща, които в съвремения ни начин на живот и ограниченост на време, липсват. Неща, които не можеш да споделиш с близките ти, за да ги предпазиш или защото оставаш неразбран и отново наранен, камо ли със съседите ти, които в моя случай 80 % са пенсионирани хора, живеещи в друго измерение...
И от ден на ден форумът става част от живота ти. Общуваш, макар и не 100 % пълноценно. Но общуваш. А без общуването хората сме загубени, нали именно това ни качество ни е направило хора...
Опознаваш се с другите участници с форума. С едни се харесваш по написаното, с други по-малко... С трети се намираш!


Социалните мрежи
Миналага година се случи нещо подобно и с фейсбук. Социалната мрежа е малко по-различна от форума. В нея водещ елемент е не темата или проблемът, който те е събира с хората от различни краища на света, а личността, самият ти. Защото хората имаме нужда и от лично внимание и се интересуваме от личността на другите – лицата им, мислите им, дързостта им... с лошо или добро намерение...


* * *
 И форумът, и фейсбук ми помогнаха в голям процент да се измъкна от неприятни състояния, отвориха ми врати, показаха ми други ъгли от хоризонта... Така че часовете прекарани пред компюра не са ми отнели живот, а напротив, дори ми дариха.
Да, сигурно носят и вреди. Няма начин. Но бих могла да кажа, че за ЧОВЕКА, като личност, като индивид, като зрънце или песъчинка от купа, ползите са повече...



Виртуалната личност
Мислила съм си – до колко може да се вярва на написаното от човека отсреща, на самия човек, кой всъщност се крие зад профила: истинска личност или измислена, въображаема, малко поукрасена...
Но откривам, че в много по-голяма част, постовете ни отразяват това, което сме. Наскоро и излезе изследване по темата, дали профилите реално представят пишещите в социалните мрежи като фейсбук, което потвърждава тази теза...


Псевдоживот
Няма да се съглася с твърдението, че вместо реални връзки и истински хора чрез интернет се поддържат един вид псевдоконтакти и пр. Ало, извинете моля, а аз как да си говоря със съседа за същността на любовта просто ей така или със съседката, която я вълнува само кой колко има, за желанието ми да летя на делтапланер?!... И как да стигна до истинските реални хора когато делничният ми ден 11 часа + още 4 задължителни у дома и като се има предвид факта, че пътуването ми само в едната посока в града отнема 2 часа...

Напротив, на мен интернет ми даде възможност да намеря ХОРАТА!

И какво от това, че някои от тях се намират на хиляди километри разстояние - мигар точно така кръгозорът ми не се разширява, запознавайки се с други култури, друг начин на мислене, други условия?!...



Акцентът
Благодарение на възможностите, които днес дава интернет за общуване, аз се радвам на хората, които намирам. Тези, с които ни се получава, са всъщност хора, на които много държа, нищо, че дори на някои не съм им вижала очите... Но на срещите с онези, с които сме успели да се видим, само се е потвърждавала душата, която съм прочела в редовете... В този смисъл моите интернет приятели, моите хора, са СПЕЦИАЛНИ и са станали частица от сърцето ми!



Няма да изреждам имена
Не това е целта. Аз си ги обичам и кътам. :) А и вярвам, че те ще се разпознаят без да ги назовавам. Много е вероятно с повечето от тях да се видя и..., и..., и... :)

Една от тях е Ефирче.

На няколко пъти в навид оскъдното ни общуване съм й писала нещо от сорта - огънят не би могъл да гори без ефира, нали? (влагам в думата ефир съдържание на въздух, въпреки че ефирът е много по-богата материя за мен)

Искам да кажа, че въобще нищо в този свят не е статично и дори и през интернет ние си взаимодействаме. И когато аз чета някого и той ми предава искрица, и тя е точната за мен, естествено, това ме зарежда и аз съм благодарна. И искря. И ако мога аз с думи да предам част от моя вътрешен заряд – това може да ме направи само щастлива!


Предавайте искриците независимо как! Така светът е по-красив! И се движи!...


И, благодаря за искриците! :)*

Лирично отклонение

Странно как припомням си руския правопис... С книжка поезия... снощи преди сън. Някак липсват ми руските поети, до които не съм се докосвала, сякаш цяло столетие. Няма такава поезия и струва ми се няма по-добър език от руския за поезия. А може би просто аз го чувствам така...
Отворих Анна Ахматова, търсейки Марина Цветаева... Но не открих това, което се е запечатало в душата ми...
Преминах препускайки по редовете през няколко имена днес в Интернет, но ... някак чета поезията по-различно. Поетите носят душите на тийнейджъри и плодът на вълненията им се поглъща най-силно от тийнеджъри :) Какво ли не правят с човешката душа два три хормона синтезиращи се в организма вповече... Очите пленяват се от богатството на цветовете и мисли се в контраст...
Не е възможно поет да има без душата да е неспокойна, сновяща, търсеща, измъчваща се, раздираща се във вик, изгаряща и зъзнеща, разкъсваща, обичаща...
Опитай се да съставиш стих, изчаквайки зеленото на светофара. Не става. Няма как. Ще мислиш за любов, разходка в парк под свеж розов цвят...

Не ми звучат отново така страстно стиховете. Хапчето е сложило порядък в хормоните контролно.
И връщам се отново...
към корените...
Пушкин, си е Пушкин...

Я вас любил

                             
                                    Александр Пушкин

Я вас любил: любовь еще, быть может,

В душе моей угасла не совсем;

Но пусть она вас больше не тревожит;

Я не хочу печалить вас ничем.

Я вас любил безмолвно, безнадежно,

То робостью, то ревностью томим;

Я вас любил так искренно, так нежно,

Как дай вам бог любимой быть другим.

История със зайче

Бях обещала, че ще разкажа историята на детето и зайчето... :)
Да, буквално така изглежда :)


Преди години, когато синът ми беше само едно голямо бебе, бях прочела, че децата на около 9 месечна възраст се привързват силно към определена играчка. Играчката им става спътник в живота през първите няколко години – тя е носена навсякъде, с нея се спи, гушка се, целува се, говори й се...
Детето носи играчката си в яслата или детската градина, а това само по себе си, е опасно действие, тъй като има голяма вероятност другите деца да са привлечени от играчката и тя да се превърне в обект на свада и... многогласов плач :)


Синът ми минаваше тази възраст, а все още не беше проявил любов към никоя играчка. Беше ми странно и в същото време естествено. С майчиното си съзнание, долавях, че ТОЙ не се нуждае от ИГРАЧКАТА. И си обяснявах, че всъщност децата се привързват по такъв начин към предмет, когато се опитват да компенсират липсната на нещо друго – преди всичко внимание и пълноценност на отношенията КЪМ НЕГО...


Бях права. И не.
Какво се случва в прекрасните вечери, когато детето си ляга...
Аз не бях по песничките.
А по приказките.


Тази вечер се чувствах в стихията си, вместо да прочета следващата история с вълнуващ глас...
Сътворих моя.
А актьори бяха играчките. Един Вълк. И едно оранжево... Зайче :)
Не си спомням детайлите, с които съм разиграла сценката... Но Вълкът оживя и Зайчето оживя. А когато Вълкът се опита да изяде Зайчето, Зайчето...
от тази вечер стана любима играчка.
Прегръщана. И целувана. И носена. Незаменима.
Дотолкова, че когато я изгуби в яслата след година, сестрите му подариха друго зайче – и макар, че то беше Зелено, се прие.


След три години и зеленото Зайче беше изгубено. Но този път не се намери равностоен „заместител”, въпреки богатата наличност от други плюшени зайчета у дома...
Не след дълго се заспиваше не с ЕДНО ЗАЙЧЕ, а с цяла група разнородни животинчета, които се сменяха, но забравяха и не бяха носени, целувани и прегръщани...
Почти до скоро. До белия тигър, който вуйчо му за малко не сгазил на шосе в Германия, прибирайки се у дома след продължителен престой...
Играчките носят душа. Тази, която им подарим...

My face } {

Can you imagine my face?
How are you looking at me?
Open your heart!
What can you see?
I have a lot of faces!
I have many faces a day.
It’s a sense,
It’s a fight,
It’s silence,
... indifference,
... a care,
... a fear,
... a teacher,
... a student,
... a friend,
... a mother,
... a daughter,
... an angel,
... a devil,
... somebody,
... nobody,
... everything...
I have a face for everyone,
But only who is closed to me
Can see my real face
And it’s a face with lots of different colours.
Choose!
One of them is only for you.
I wear it every time when I think about you.
It’s special.
Listen to my heart,
What do you see?



*I am very sorry for my mistakes. I promise I will grow up :)

Любовта е...

Какво е любовта за теб?
Другият да е до теб?!
Или просто да изпитваш чувството...
Защото за мен любовта е да изпитваш чувството...

И то е силно, обземащо те от вътре с всяка фибра, клетка и частица, всеки вопъл, мисъл и сок, понасящо те като затворена в теб вихрушка...

Истинската любов е среща на две, когато прерастват в стихии...
Като среща на огъня и водата, в такава сила помежду им, точно толкова, колкото водата да потуши огъня, а огънят да изпари водата...
Можеш ли да си представиш такава прегръдка, в която цялото ти същество да се слее с другия, да усетиш допира, и силата, и страстта, и изпепеляването, и изпаряването, да не се страхуваш да се изгубиш и да не се съпротивляваш заедно с другия да се превърнете в нещо трето...


Защото любовта е птица, която постоянно е в полет и необятността на хоризонта е нейният дом...
Тя не плаче, когато другият не е до нея, а просто лети редом до него и събира стихия, за да се слее отново в сила...


~ ~ ~
Блажени са тези, които притежават вселената...
Защото само спойката между ума, духа и сърцето може да създаде сплавта за стихия...
Единици са тези, които търсят, а още по-малко са тези, които намират и спират да се страхуват...

Позитивната страна на отрицанието

Имали ли сте проблеми с това да кажете на някого „не”? Не става дума за този тип личности, които са се формирали като постоянно отричащи и тази частица се е превърнала в основа при общуването им с другите и собственото мислене...
Всички сме били деца.
И като деца сме били безгранично отворени към света и случващото се...
Отворени към това, което виждаме, слушаме, което ни обясняват и най-вече към това, което чувстваме...
Има хора, които запазват това качество – да са отворени към света.
Но именно на откритите и позитивни хора, често им се случва да не могат да откажат, да произнесат „не” или „не искам”. С което често биват наранявани и огорчавани.
Не могат да откажат по принцип.
Или на много скъп човек, когото обичат.
Премълчаването не върши работа.
Акумулира болка. Често води до загуба, дори на любим човек, на когото не сме могли да откажем...
Да кажеш „не” първият път е трудно. Много. Но с първото произнесено откриваш душата си към другия. А той е предизвикан да отключи сетивата си, да спре и ако трябва да помисли, защо всъщност е с теб...
Обмисляйки ситуацията и неприемайки условия, с които не сме съгласни, всъщност започваме да градим своята свобода. А само свободни, можем да бъдем обичани. И да обичаме.
Щом имаме свободата си сме сводобни да изградим нашия свят. С красотата на пейзажите, с дързостта на движението, с кроткостта на съня, с мъдростта от сърцето ни... Така няма начин делникът ни да е самотен, дори за момент да няма с кого да го споделим...
Първа стъпка, първа тухла в най-гъвкавата постройка, наречена „живот”...

Призма

Помниш ли времето, когато тялото ми беше станало като съсухрено листо...
Помниш ли колко тънки бяха устните ми, а кожата ми с години по-стара от възрастта ми....
Няма я.
Погребах я. Погребах я отдавна с болката и мъката. И погледнах живота в очите.
Хареса ми. Наслаждавам се на всеки полъх по страните ми. Радвам се на всяко докосване. Обожавам всеки пламък в зениците. Оставям да ме опустошава всяка палава мисъл...
А ти къде си?
Защо не се движиш?
Защо отново си така назад?
Как мога да те науча да се радваш на живота и да споделяш всеки свободен копнеж с мен, с тази, която някога бе толкова слаба?!
Догони ме!
Или поне не ме спирай!

****

Научих се да бъда до теб.
Трябваше ми много време, за да разбера, че не е необходимо да извоювам моята независимост, нито да я пазя от теб.
Тогава за мен ти просто беше моя и аз се прибирах при теб. Уморен. Отегчен и безпаметен от метежа на делничния ден.
Научих се да споделям времето с теб. И да бъда с теб. Открих, че се чувствам свободен до теб.
А сега летиш. Промени се. Навлякла си някаква странна шарена роба. Харесваш ми, повече. И копнея да те докосвам.
И в същото време, сякаш сърцето в гърдите пърха като врабче. Чакам твоята нова метаморфоза. И изпитвам страх да те доближа...
Аз искам да съм тук. А ти?

Да са благословени грешките! ( II част)

(Посветено на един много скъп за мен човек :) )

Втора част

Не си спомням последователността, в която се получи. Или може би не искам да си призная ;)
Но го изпратих.


На един мой приятел. Който ми стана близък от изневиделица...
Поне аз така го чувствам.
Пак като Божия повеля, която бе в противовес на случайно формирала се в мен мисъл - предварително заключение без много замисляне и опит... (Имам в живота си две-три такива, за които съжалявам, че са ми минали през главата, дори и да е било за наносекнуди време, защото получавам винаги жесток урок от горе, с изключение на този случай!)


Попаднах на хубаво стихотворение. За какво се говореше там?!... За вишнева мъгла... за притеглянето между двама души...


Не мога да си обясня дори на себе си какво точно очаквах, изпращайки хубавото за мен стихотворение...
А го харесах много, защото свързвах чувствата, които думите пробуждаха в мен с това, което изпитвам към него...
Защото просто исках да го споделя. С НЕГО!
Защото интуитивно усещах, че пак ще ми даде отговор. :)
А се бях зарекла да не се противопоставям на моята интуиция, която винаги се оказва права и всеки път, когато я пренебрегна и вложа повече размисъл, греша. И после, страдам.


Стихотворението беше и пожелание... И...
И... и...
И го изпратих.


И получих отговор. :)
Интуицията ми не ме беше подвела.
Но...
Какво се оказа.
Стихотворението – текст на песен. При това на популярна съвременна група... с видеоклип.
А клипът - шокиращ! с кадри на горещи страсти, плът, динамика и...(реално в него няма нищо кой знае колко шокиращо, но МЕ ИЗНЕНАДА!


Е, да ме бяхте видели тогава! По-червено лице едва ли е имало!...
И както се стичах от смесени чувства от стола... след миг вцепенение...

...започнах да се смея! Смях се сигурно пет. Не, десет. А, може би, двайсет минути! Продължавам да се усмихвам всеки път, когато си спомня тази „ситуация” и усещанията до ден днешен...

Не съм имала по-чистосърдечен, продължителен, звънък и предполагам заразителен смях през целия си живот!

Да, вярно е, изпитвах най-нежни чувства. Толкова интересни чувства на обич не бях изпитвала до тогава, както към този човек. И на нежност, и на обич, да, и на лека похотливост, не ми е чужда, но и на всеобхватност, една необятна универсалност, която е трудно да се опише, а може би само да се изпита, защото все пак е изграждащо се във времето чувство, не фантастично, нито илюзорно... Просто знаеш, че и душата, и духът, и времето, и движението в теб, всичко, от тук нататък принадлежи на този човек...


Този видеоклип!

А аз си представях прекрасни градини. Зелени тревни площи. Прецизно точни алеи. Пастелни, но и свежи цветове. И дървета. Много. Японски вишни. В цъфнали розови цветове. И как ние с него вървим по алея и говорим, говорим, говорим, а безбройните розови цветчета се сипят върху ни... Но ние толкова много сме унесени в разговор, че дори не забелязваме прекрасната нежност, сипеща се наоколо... и именно в това е магията...


Всеки път, когато съм уморена. Или когато съм раздразнена и искам да се откъсна от ежедневните задачи. Мислено се пренасям в тази градина... И съзерцавам нежните вишневи цветове... :)


~                    ~                     ~


Колкото и да е странно именно от този случай приемам грешките си по друг начин...

Не съм безразлична към тях. Но някак бързо си ги прощавам. И гледам напред.
Даже изграждам едно умение да разпознавам природата на грешките. И усещам повече от преди на какво точно се дължат... В една грешка мога да открия не само как се е чувствал човекът (въобще не става въпрос за това какво знае и какво не, това е първата повърхност). Да позная дали е влюбен или не? В какво емоционално състояние е? Дали е творческа натура, кое полукълбо му е доминиращо, с кой отдел може би е боравил в момента...
И да знаете, креативните хора най-много грешат в изписването на думите и това няма нищо общо с правописа!...


Благодаря ти, драги ми приятелю! Скъп си ми, твърде скъп! И наистина те обичам. И това чувство някой ден ще го разбереш...

Да са благословени грешките! ( I част)

(Посветено на един много скъп за мен човек :) )

Част първа

Тази тема непрекъснато я изтласквам. Не знам дали не сгреших :), че не я написах през август...

Изтластвам я също така, както месеци вече чета една книга и съм все на едни и същи страници. Просто, защото заспивам преди да си отбележа, докъде съм стигнала и следващия път като я хвана пак прочитам същите редове...

Но всеки път са ми интересни. Защото намирам нещо, което ми се случва...

Чакам темите да узреят крато разпръснати гроздови зърна във вселената и когато акумулирам енергия, сядам, след като съм се размотавала доволно за деня, да пиша, хващайки най-близката и узряла тема...

Захир. Паулу Коелю. :)


Ала тази тема всеки път се приближаваше и отдалечаваше от мен като кораб без екипаж и котва в безграничната синева на безкрайно спокойно море...


Правили ли сте грешки?
Как ги понасяте?


Аз?

Естесвено, че съм правила.
Имам си дори теория. Греши този, който работи, който се движи напред, който рискува, който е поел повече отговорност, който дръзне да дерзае... С колкото повече работа се заема, толкова вероятността да допусне грешка е по-голяма...

Имам си дори „късметче” от кафе, пито заедно с приятел, - Човек, който не може да прави грешки, не може да прави нищо!” Бърнърд Шоу - с вкус на шоколад с карамел и сметана...
(„Ями!”)


Преди
трудно понасях грешките. Рядко ги допусках и допускам. (Все пак зависи и от какъв сорт са), но изживяването след това беше мъчително, състаряващо, стресиращо, стряскащо, като в чистилище...


Защо?
Нима не съм човек? Нима не бях поела върху плещите си пак прекаленото? Нима не направих всичко възможно? Нима не ми беше ясно? Нима всичко зависеше от мен? Нима не прокарвах пътека? Нима не бях постигнала пак крачка напред? Лежах ли и чаках ли някой друг да свърши работата... Нима не си правих изводите. Нима не го предполагах. Нима не предупредих. Нима не се учех?!


А по преди?
От страх да не сбъркам се сковавах цялата и не смеех да пристъпя... и после осъзнавах, че всъщност знам повече и бих могла да се справя много по-добре!... Или се справях, но изразходвайки космическо количество енергия за страхове, преодоляването им, концентриране и ...
И защо трябваше да ме е толкова страх?!... Проклетата петица в името ми, която ми дава мечтите, превъзмогва граници и в същото време ме кара да се мятам и измъчвам на едно място като създание, оставено без въздух...


Твърде много не-та в детството, може би. Не знам. Не помня.
Твърде много разочарования в детството... Да спомням си това-онова...
Твърде много чувствителност... Въпреки, че е красива...
И
твърде много сила!
Защото иначе нямаше да четеш това и да разбираш за какво пиша!

Ключът.
Просто съвсем случайно ми попадна ключът и...
всичко експлоадира...

...

Липсваш ми...

Току-що човек, когато не познавам очи в очи. Контактуваме само във форум и по скайп. Не сме се "чували" от може би две седмици. Преди малко получих съобщение - липсваш ми...
И ми стана странно, и спокойно...


Странно, не защото един човек, с когото на пръв прочит се познаваме бегло, ми споделя подобно нещо...
И спокойно, защото, оказва се, не само аз мога да изпитвам подобна липса...


Какво определя да мислим за даден човек, да изпитваме липса по него. И правилно ли е, да го търсим, когато дълго време не сме имали контакт?
Доколко тези нови начини на комуникация заместват реалното общуване между хората и защо търсим безмълните социални мрежи, за да не се чувстваме сами... Или става въпрос за нещо съвсем друго?


Доколко човекът, който "говори" от първо лице единствено число сме самите ние или това е един пообогатен от собственото ни въображение образ...
Не знам как е при всеки.
За себе си имам една истина. Предполагам всеки има своята.


И тъй като с този човек сме намерили общ език, заради връзката ни с реалното, искреното и директното, аз знам, че наистина липсвам. Това ме прави малко по-богата. И същевременно ми дава урок... :)


На вас случвало ли ви се е да ви липсва някой, който "де факто" не познавате?

Здравейте!

Идеята за този блог възникна преди около 2 месеца. Замисълът беше да се роди някъде през май следващата година. Да, но нямам търпение да го стартирам. Да, но плановете, които са обвързани с появяването на блога, претърпяха... разтегляне. В същото време потребността от общуване надделява :) И повели!


Тъй като усещам, че от време на време натоварвам мрежата на Facebook с моите лирични, есеистични и егоистични отклонения, започвам предначертаното от по-рано :) С надеждата да се съберем хора със сходни вълнения и споделяме, и събеседваме заедно...


За какво ще говорим? Почти за всичко. Но предимно – за взаимоотношения. Взаимоотношения между любими хора, между родители и деца, и възрастни родители, дори деца и деца, взаимоотношения с колеги – но не за работа, моля, нея ще я оставим на работното място :) – ще си говорим за любов, защо не и за секс (но ще цензузирам и за да не го правя, мерете си приказките, моля :))... За какво още – за стремежи, за перипетии и силите, които намираме, за случилото ни се, за преодоляването на страха, за копнежа, за очакването, за самотата, и за ползата от нея, за красотата на изгрева, за трепета в стиха, за петънцето боя на лицето на художника... Е, ще трябва и за музика, без нея, не може, но силата определено ще е във вас. :)


Защо нарекох блога RGM? Това са първите букви на мен, сестра ми и брат ми. Детството ми беше невероятно, изпълнено със сигурност, уют и обич, и излючително силна връзка между нас тримата, смея да твърдя, ядката в семейството. Преди години си казвах, че ако един ден създам фирма, то тя ще носи първите ни букви. Фирма едва ли ще създам. Но имам по-добър проект – блог :)


Изображението на блога – водното конче. Изборът му стана толкова спонтанно и точно...
Но може би за това ще разкажа следващия път. И без това встъплението стана дълго.



Поздрави от мен :)

Чао!

Руми