Мида

Наблюдавам те. Не мога да определя кога точно ме спечели. Лесно привлече вниманието ми, не с това, че си по-различен и особен. А може би, да. Защото си именно такъв. Знаех малко за теб. Но достатъчно, за да ти се възхищавам от далеч и да не смея да се докосна до теб в страх да не накърня съвършенството ...
Неусетно се получи... Дали беше умишлено от твоя страна. Дали защото просто си прекрасен. Дали защото експериментираш. Или просто ме обърка. Или си само внимателен. А може би си играеш...
А може би въображението ми беше жадно да те срещне...
Виждам те в хидяли образи. И жестове. И мимики. До такава степен образът ти ме е обсебил. Че ми даде сила да се върна към себе си...
Неочаквано за моята практичност. Неочаквано за моята трезвеност. За моята обективност. За моята трудност. И дори умора. На моята реалистичност, изискваща допир...
В хилядите мисли за себе си, защото дишам въздуха с тебе, откривам и неоткритото от самия теб и изводът изкача от само себе си ей така от нищото... И съм безпрогрешна, знам. Защото после фактите ще го потвърдят. Винаги е било така. Или почти винаги, когато измерител ми е била интуицията...
И ти започна да се страхуваш...
И да бъдеш мен, тази, от която избягах.
А аз станах теб, такъв какъвто те видях в онзи несигурен период , но пълен с чувственост и прозрения.
Признай си, че сега нямаш прозрения.
Признай, че сега си само като един уморен водач и човек тръпнещ да поеме живота си с пълни шепи, но в същото време неудовлетворен от липсата на оново чувство, което може да те разкъса за миг и да те направи отново цял, което отричаш с цялата си скрита жестокост към себе си, същото което си готово да молиш до болка, за да остане у теб...
Слънце, още преди година прозрях поне една истина за теб. Колкото по-скоро я осъзнаеш, толкова по-малко ще те боли, обещавам...


*
Не знам с какво ми стана любопитна. Може би, защото се чувствам самотен. Обичам да разгадавам хората. А тя не беше никак трудна. Малко неземна. Може би малко объркана. Но някъде там, истинска. Имаше това, което аз не успях да задържа. Изглежда ми неуверена. Но в същото време е някак категорична. Закопняла. Мечтателка. А имам толкова много работа. И хора, хора, хора, хора, които искат това, което аз винаги съм желал. Аз знам какво искам. И не ми допада полетът на птица. Достатъчно. Беше. Не този път съм избрал. Пътят назад е минало. Макар че нея не я познавам. Странно как точно сега толкова често застава пред мен. И без свян реди ми думи след думи. С чувство. Нереално за мен.
А улицата вън е толкова многолюдна. И ме очаква делничният шум...


**
Детето заглади топлия слънчев пясък. Омръзна му някак да гледа тези две половинки на мида. А мидата някога беше една. Седефът нежно пробляскваше на небесната синева. Как не разбираха само?!. Сега трябваше да ги чака още веднъж. Да се родят. А толкова много ги обичаше...
Щеше да чака, ако трябва дори през нощта, когато кометата пак ще поеме по своя нов космически цикъл...