Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

25.1.11

За цената, която плащаме




Имало едно време един воин. За да защити територията на селището си, събрал малката си армия и се отправил на поход за битка. Малочислена била войската му, защото народът му не бил войнолюбив и изкарвал прехната си с много труд, толкова, колкото всеки може, с песен и волност, която от година на година правила земята още по-плодородна.
Към редиците имало всякакви, и по-възрастни, и по-млади, и дори момче, надарено с поетична душа и усет.
Мрачен бил воинът-вожд. Сякаш тъжен. Не разговарял с никого по пътя. Само събирал и разпусквал войската си по пътя към битката.
Един ден по друма бойците срещнали немощен дядо. Едва промълвил той молба да му помогнат да намери пътя към дома.
Остро кимнал глава гордият воин. Навели глави войниците и макар с тежко сърце подминали стареца. Възнегодувал тогава младият воин-момче. Упрекнал вожда си. Не такъв величествен и благодетелен вече го виждал. Дал хляба си, барем човекът да възстанови малко силите си.
Продължили воините по пътя си. И срещнали млада жена с пеленаче. Пеленачето плаче, тя още повече. Сушаво било. Вода нямали. За помощ помолили.
Погледнъл жената и пеленачето от високо вождът. Нищо не рекъл. А студено отправил поглед в далечината. Воиниците мълчаливо го последвали.
Не се стърпял този път младият воин и дал на жената своята манерка с вода. Упрекнал водача си в нечовечност.
Вървяла войската. Минала покрай дърво. На нея се било качило хлапе. Нависоко и плаче. Не може да слезе. Понечил младежът да се качи и спаси момчето, но чул зад гърба си тежка забрана и се върнал в редиците отново.
Охладнял младежът към своя предводител. Мислите му били навсякъде, но не и в това, което го очаквало.
Не след дълго войската влезла в бой. Смело се сражавали воините. Най-смело – вождът. Вял бил някак младият войник. Гладен бил. Жаден. И някак странно изморен. За малко не загубил главата си, но точно тогава вождът от някъде изникнал и разсекъл противника му. Нямал време младежът да благодари, само сърцето му си върнало позната топлина.
Победила малката армия. Защитила земята си. И тръгнала по пътя си обратно към дома.
В ликове минали воините покрай дървото. Едни говорили, други дремели, ала вождът помнел момчето. Протегнал ръце и го свалил от клоните. Избягало детето да търси семейството си без думичка да продума.
Не след дълго на пътя им се изправила майката с пеленачето. Опитвала се количка да бута. А в нея менци с вода. Селището й не било далече, помогнали вождът и двама-трима войници не само тази кола да закарат, а и още вода на селото да занесат.
Не далеч от дома войните минали през могила. Онзи немощен старец не издържал и недостигнал дома си отишъл.
Прибрали се у дома войниците. Заформили се веселби по победата. Само главният воин никъде се не виждал. Намерил го младият войник с поетична душа, да плаче жално, за смъртта на стареца. Плачел и нареждал големият мъж, че приличал на баща му и хляб ръката му като всяка бащина е давала...Подал му чаша вода поетът. Със сълзи на очи без срам поел я жадно някак изглеждащия по-остарял вожд. И в този миг всичките упреци, дето се таяли като сянка в сърцето на младия, изчезнали.
Възхвалил го наум. И никога не го забравил в душата си.

Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails