Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

19.7.11

Когато боли най-много




Тя затвори вратата и остана сама. В полумрака на хладното стълбище. Краката и без команда я изведоха надолу през входа. Сърцето й не трепна нито веднъж. Не защото беше силно, кораво или студено, а вече отдавна изхабено, изсъхнало, мунифицирало..
Странно нито веднъж не се спря, отчете ума й. Сякаш някакъв механизъм неразбран, издълбок, бездиханен я носеше към спирката. Или, може би, такси.
Къде всъщност отиваше?
Шумът от токовете й оттекваше във вечерните сгради, от които се дочуваше само от време на време накъсан приглушен шум като многолюден вопъл от далечна безлика тълпа.
Звуковата вълна се удряше по бетона и по реда на физическите закони се заковаваше в съзнанието й. Будно. Измерващо. Неизплашено. Неизненадано. Смразяващо ясно и категорично.
Стоп.
Стоп кадър.
Сценарият е познат.
От преди много години.
*

Беше бясна. Със смразяващо ясен и категоричен ум. Приготвяше си багажа. Не въобще, а само достатъчно.
Категоричното его я спря. А може би утре ще е по-разумно?!
Само сън. Боже само трябва да се наспя!
*

Токовете отмерваха крачките равномерно. Някак бяха станали тежки. Нито големи, не и ситни. В равна линия. Едно, две, три, едно, две, три. Пеперудата беше умряла.
Усмивката беше горчива. Малка, но самодоволна. Вътре се пропукваше цвете. Да изскочи от черупката, която твърде дълго бе стояла куха отвътре. Умът се стрелва. Не на посоки, а във вектори: напред и после малко назад, напред и малко назад, като танго на водни кончета, без участието на втория...
В права линия.
Детето!
*

Как трябва да пресъздам тревогите, които изпитва една съвременна майка...
Мисли като писмо предадено с морзова азбука, къси-дълги вълни.
За себе си, се роди. Но без него не може да бъде напълно своето себе си понастоящем.
Пию. Пию.
Жертвата преди десет години даде ефект точно сега.
Скъпа цена за на вид дребни отстъпки.
Колко жертви направи?
Може би все още може лихвата да се управлява?!
Само да се наспя. Утрото, знам, че е по-мъдро от вечерта.
*

Дишам. Дишам. Само дишам. Сърцето тупти като в пряг без да е спирало.
Спомни си преди 20 години затворена тъмна врата.
Не като татко, сякаш дочу гласа на своето собствено аз в младежкото минало.
Сякаш затворената врата беше решила някой проблем. Само връзката къса.
Детето.
Детето. Друго разбра.
Багажът е малко.
Вратата не бива да става стена.
Искам си връзката!
*

Когато духът на жената си отиде умира душата на дома и реално повече нищо не може да задържи семейството цяло. Жената е тази, която носи огъня, но мъжът го подклажда. Нищо не се получава в хармония само с единия или само с другия, защото рефлектира върху съда.

Само обичта между двама души може да създаде тази сила, която да пречупва избора на семейството по негова призма. Двама души създават семейство, за да градят заедно. Мислят ли кой какво ще загуби, ако се разделят или кой какво не би споделил, семейството предварително е обречено на провал и докато сега ти се струва нормално, защото разбираш, че е нормално всеки да иска да запази своя свят, тогава, в утрето, изборът ще те помете – твоето примирение или твоят егоизъм ще изкове такава черта в характера на детето ти, от която ще бъдеш неприятно изненадан и безсилен.

Изборът на семейството следва да се подчинява не спрямо благото на единия или другия, а на двамата като едно цяло...

Но преди това трябва да има любов!

4 април

Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails