Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

15.3.15

За силата на майчината обич, която събира и разделя





Като млада си пожелавах децата ми да не са зодия Лъв или Скорпион.

И те се оказаха, точно тези две зодии...

Но няма да пиша за зодиите.

Лъвът ме плашеше с невъзможността да намеря общ език с него... Като се замисля сега, дори смятам, че ми е трудно да определя защо „не“. Примерът беше на баща ми.

Скорпионът се слави с мъчния си характер, с това да се налага или по-точно да държи на своето, определят го като коварен. От скорпиона тръгват много кавги. И той се помни с това. Скорпион бе баба.

И защото тя си отиде съвсем скоро, при мен хиляди неизречени думи напират да бъдат споделени. И този път не мога да ги задържа. А и не искам.

Не смятате ли, че животът ни действително минава през някакъв особен цикъл, но не в кръг, а спирален? Защото има повтаряемост в това нещата от които най-много се страхуваш да ти се случат. И в това от днешна гледна точка виждам една полезна разменяемост, една кармичност, ако щете. Същото е и с грешките, които допускаме спрямо отношението и поведението си към други, след години се виждаме в роля от другата страна. И ситуациите се повтарят, повтарят, повтарят, докато не вземем урока си, който очевидно трябва да научим, за да се доизградим, дотолкова се повтарят, че чак, ако не се изчистят от нас самите, пред същото са изправени и децата ни...

По същото време, когато изтръпвах от мисълта за деца Лъв и Скорпион, ме плашеше, и онази неприятна вражда между сестри и братя, независимо от конфигурацията им. Самата аз я познавах, като дете – доста често враждувахме с две години по-малката ми сестра и все деляхме нещо и все едната оставаше недолна. Войните ни приключиха с „негласно примирие“ на 12 и 10, когато се роди брат ни. Тогава се роди ядката на семейството ни и завидна спойка помежду ни.  Бяхме се съгласили помежду ни любовта на майка ни и центърът на внимание да бъде брат ни, най-мъничкият и най-сладкият.

От пиедестала на годините, през които трупаш житейски опит, мислиш и се опитваш да правиш своите изводи, за да избегнеш едно или друго нежелено събитие или отношение, все повече се затвърждава у мен неосъзнатото някога прозрение за ролята на родителите за разбирателството между братя и сестри. Защото родителят е този, който създава любовта между тях и ги учи, че те са тези, които ще останат след него и от отношенията им един към друг зависи богатството, което ще притежават след това, а то най-малко се измерва в материални блага, заради които най-често са кавгите на възрастните. Обичащите се братя и сестри, ненаранените, ми се ще да вярвам, че въпреки обстоятелстава ще съхранят спойващата връзка помежду си, за да могат да изяснят един на друг неприятна ситуация и постигнат по-справедливо решение помежду си.

От по-съществено, значение обаче е моделът поведение, който родителите предават на децата си в обичането и отношението си към децата си. Понякога самите родители залагат неразбирателството между братя и сестри: има ли делба и различно отношение на родителите към децата, ще има делба и между тях. Например при нас със сестра ми беше така: едната на едните баба и дядо и на тати, другата на другите баба и дядо... И вечно едната или другата страдаше от недостатъчно внимание на мама и се борихме за надмощие за родителското внимание към себе си и коя е по-добра или симпатичната. Прекалено тежка борба за крехки и невинни глави. За мен тук има някакъв много погрешно поставен вектор, който по някакви причини,  се поставя от родителите върху децата, векторът на пренесената отговорност, който поражда онова проклето чувство на вина...

А чувството на вина се заражда и изгражда в жертвата на несправедливото отношение, на свръхизисквания, на прехвърляне на задължения върху крехки плещи, от „етикети“, от обвиненията, справедливи или не, когато са неизяснени, защото справедливостта е субективна за разлика от солидарността...

Различното отношение към децата винаги е будело недоумение у мен и ме е ужасявало дотолкова, че съм си сложила грях, за да избегна същото повторение.

Човек е склонен да повтаря грешки от родителите си и да се оставя на слабостите си, въпреки осъзнаването им, когато се намира в трудни ситуации. Единственото условие може би да се решат те по най-благоприятен път, когато има осъзнаване, е това да се разчита на силна връзка и обич между майката и бащата и благоприятни околни условия и подкрепа отстрана на родители. Но в живота е сложно и тези случаи много по-често са рядкост, отколкото обратното.

Днес правя всичко възможно децата ми да се обичат. Опитвам се да прилагам добрия опит от семейството ми и да бягам от лошия, да търся добрия опит от други, да наблюдавам, анализирам и се опитвам да коригирам навреме отклоненията със съответни мои постъпки и действия.  Със сигурност, имам и пропуски и правя грешки, същите или други, и понякога е убийствено трудно... Но преди всичко се стремя да обичам, и да обичам еднакво.

А това, оказва се, че е най-невъзможното нещо. И тук не става въпрос за силата, големината или интензивността на чувството, макар че когато се изяви негативното в теб заради слабост от неприятни обстоятелства и повтаряне на неприятни случки с детето, и интензивността и силата на чувството се мени... Тук, съм приела предизвикателството, че е моя задача да поддържам и коригирам правилно величината на чувството си, защото аз съм родителят, аз съм възрастният, този с опита, по-знаещия, по-мъдрият...

Обичта към децата със сигурност има различна форма – защото възрастта им е различна, темпераментите, характерите, опитът, реакциите, начинът, по който виждат събитията, а и самият ти с времето и случилите ти се събития си различен от преди.

Най-лесно между децата си можеш да поделиш поравно материалното, защото то се измерва с едни и същи мерни единици. Но тази основа е добре да я има, защото живеем в материален свят и качеството на живота ни, а от там и на любовта ни зависят от този първичен минимум. Баба ми казваше навремето в най-трудния период на връзката си, когато едва ли някой друг се интересуваше от това, че когато бедността влезе през вратата, любовта бяга през прозореца...

Не можеш да измериш с везна обичта, но пък постъпките и отношението и  тяхната еднозначност са достатъчно показателни.

С любовта е по-трудно. Защото тя изисква отделяне на време, занимание, разбиране на проблемите на детето и подаването на ръка точно, когато виждаш, че го тормози проблем. Иска осмисляне, обстрахиране, трезвост на базата на дистанция от себе си и обективност, която е различна от пречупването на собствените виждания. Важен е и моделът на поведение, който се предава от родители на деца през рода. Иска се и да си здрав. Понякога се налага и да избираш между това да изкарваш прехраната на децата и да си на разположение, за да проникнеш в проблема на детето и намерите път един към друг...

Трудно е дори да се пише за това. Думите се редяха по съвсем друг начин в мислите ми, написаното излезе съвсем различно. Но същността, познанието, намерението и посланието са същите.

Така е и в живота. Понякога дори и да се стремиш да постигнеш нещо, наяве то приема своята форма, защото на цялата тази сцена не играем сами и ничия роля не е водеща за постоянно, освен за собствения ни житейски път и избор.

Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails