Отворила съм всички врати у дома, също като в детството ми и както обичам - домът ми да е отворен и пътуваме в него като в кораб за специални пътници. Само стаята на големия е затворена - там е неговата вселена и тя е неприкосновена, какъвто и да е хаоса там според майчините очи.
Къщата диша.
Котето е доволно, че може да се мърда като височайша кралица навсякъде и не бяга, дебнейки отварянето на една или друга врата - о, тя е божествена котка прекосява пространството като бяла светкавица, покорявайките със златните си очи на края на своята точка от пробега.
Избърсах всичкия прах. Стана така от само себе си, а не исках да губя време в хигиенизиране. Ръката сама стори всичко по някаква неземна инерция...
Различните зони в главата ми започват да се стабилизират. Все още ми е трудно да пресмятам, все още срещам затруднения в изразяването и речта ми е наситена с грешки и бедна като обрулена круша...
Сърцето, сякаш е изпаднало след тахикардията в брадикардия. Вероятно отстрани приличам на спящата красавица... Болката има различни измерения. И само едно - за теб. И само едно - за случай.
Вече развивам инстинкт за сбогуване с душите...
Моята принцеса е може би паднал объркан и съгрешил ангел.
Пазя крилете.
Пазя ги.
За тези, с които имаме договор.
Този път.
Няма коментари:
Публикуване на коментар