Сега след края, когато се уча да транформирам болката от това, че няма да мога те виждам, се чувствам красиво. Все още главата ми е на степен отричане. Не знам какво отрича тя - липсата ти или присъствието ти. Но така или иначе последното не бе факт за отчитане.
Не станах част от живота ти, но ти се превърна в част от моя.
Има такива хора, които макар и за малко ти дават онова, за което си копнял.
За да ги задържиш до себе си обаче се иска синхрон, а аз имах граници с твърде голям периметър, за да не ме достигнеш.
Имам какво да уча. Например как да се превръщам в част от живота на друг. Може би това е най-същественият непредаден ми урок, който трябва да формирам сама и с постигнето на който ще си отида, защото много време на тази земя вече нямам.
Преди точно две години се молих, помолих се - но не на този, на който трябваше, а там където имаше връзка. Получих точно това, което ми трябваше, което НИ пасваше като от грижовен родител, който добре те познава и най-правилно може да съчетава. Но ненаучените уроци не могат да превърнат ядката в дръвче.
В този слънчев хладен есенен ден се обръщам към себе си и се усмихвам. Вкъщи е светло, така както обичам.
Пращам ти моите положителни мисли.
И ти благодаря на ум, че ме допусна до себе си.
Имам за тебе книга, откъдето да продължиш и би могъл да се справиш успешно.
Имам за теб и лоша новина, трябва да знаеш, че недовършените дела се налага да решим следващия път и тук аз рискувам, а ти трябва да повтаряш урока.
От двама ни аз съм по-мъдра, от двама ни ти искаш повече.
Пожелавам да имаш!
Аз поемам по мойта сериозна трудна пътека, пътека с проекции, чието изграждане започвам да виждам.
Пътят ми не е грешен, макар и прекалено суров и мъничко рехав.
Аз го правя красив, като създател.
Бих искала само да е малко по-радостен и мъничко повече усмихнат. Бих искала още ръцете ми да продължават да могат да галят...
Няма коментари:
Публикуване на коментар