Влюбена ли си?

- Влюбена ли си? – попита ме той.
- Не. Не съм. – отговорих аз. – Как ти хрумна?

А би трябвало да отговоря: „Да, разбира се. В теб.”
Благодарна съм, че не ме попита след месец. Може би усетил промяната в мен. Може би почувствал отговора преди самата аз да си давам сметка за смисъла. Замълча. И продължи така, както е било.

Нямаше да мога да му отговоря. А аз не лъжа.
Мълчанието щеше да бъде жестоко. Към най-топлите сини очи, които могат да съществуват на този свят. Изрисувани с жълти чертици като пчелна пита, с безкрайно много светлина и дълбочината на цяла вселена...

Чувството ми беше необходимо.
За да намеря себе си. Загубила се из сивотата на безгранично дългия делник. Трябваше да намеря връзка с онази част от себе си, която ме беше забравила.
Така ми каза един познат. Беше ли прав?!

Времето ми беше нужно. За да ме върне.
Понякога единствено търпението помага. А търпелив е този, който обича.
Защо делникът изтрива така, сякаш с хлебна гума, всички чувства, които носим?!...

И детето ни разбра. И застана на страна на баща си. Малкият човек с огромната сила на искреното сърце се превърна в опора, и двигател.
Ако се боиш от справедливостта, не питай за нея дете.




Но мен не можеш да ме измамиш. Мен майката, която дори в своето особено личностно състояние, на което има право, защото е човек, която може да гледа на себе си и ситуациите от дистанция, и да не подминава „нещата”...

И отново откриваш силата да си водачът, защото Господ ти е определил тази роля, този път...

И трябва да съм му благодарна, че ми е изпратил приятел и ангел :)