За любовта.../ About Love

За любовта, каквото я виждах на петнайсет. Чиста, непокварена още. Каквато си я представяме момичетата в мечтите си. Романтичната любов. Като в приказките... Не невъзможната. Може би краткотрайна. Но прекрасна!

:)
За любовта и едно прекрасно видео на Елица Тодорова (според мен на много високо ниво. Благодаря!), в което разпознах близки изразни средства... :)





Elitsa Todorova vokal &dancer, Miroslav Ivanov guitar, Leander Yanes dancer, traditional bulgarian folklore song Rodopi


About Love
About love, such as I saw it, when I was 15. Pure, still unblemished. Such, we girls imagine it in our dreams. Romance love. Such as in tales… But not impossible. Probably short-lived. But beautiful!

:)

About love and a lovely video by Elitsa Todorova (In my opinion it is on a high level. Thank you!), in which I have seen known means of expression…

Dance...

Пуснала съм музиката до дупка.
Нося се на гребена на вълните.
И отключвам душата...
Защото днес, и вчера й се насъбра.
Опитват се да избиват сълзи
Но не текат.
Толкова е трудно да се стичат при мен,
... а не трябва.
Лявата ми ръка се включва. И става доминираща. Бели без затруднения вече отдавна несвежия портокал.
Музиката ме носи на гребена на вълните си.
Чак детето идва да ми направи забележка.
Съжалявам, и майките имат нужда от време за себе си :) Ще се позанимава тази вечер малко сам,
А аз ще оставя душата ми да потанцува...
Да се бори чувството отново да не изчезне...
...„Не изчезвай” - Невена
И пак ми се плаче...
с „Поглед на дете” – Тони
Запомнете нещо от мен. Ако загубите близък.
Плачете.
Плачете колко можете повече.
На глас.
Застанете срещу развълнувано море и викайте колко глас ви държи. После бягайте по брега. И пак крещете нагоре към небето. До пълно изтощение.
После обезсилени си спомнете всички прекрасни хубави моменти с вашия близък. И поканете усмивката. Вие сте богати. Бог се е погрижил за него/нея. А вашата мисия продължава.
Това ще е вашата философия за напред – спомняйте си хубавите моменти с него/нея!
А когато ви се доплаче –
плачете.
Говорете. Какво, че ще помислят „колко дълго страдате", "не го ли превъзмогнахте”... Та той/тя е част от вас...
Но говорете само за хубавите моменти.
И запомнете
всяка подтисната сълза, е
година агония.
Колкото и да страдате, няма да го/я върнете. А напротив, става по-лошо...
При мен: не помня години от живота си –
а не трябва, и със здравето пострадах - от имунитета ми нищо не става...


СЕГА СЕ УЧА ДА СЛУШАМ МУЗИКАТА.
Никога не съм СЛУШАЛА музика.
На гребена на ВЪЛНАТА съм...
И се опитвам да се боря да запазя чувството,
Което успя да ме върне...



P.S.
Трябваше ми безумно много време... какво да правя като са ме възпитавали в японска сдържаност и спартанска лаконичност...
Самокритичността отново се появи :) Опитва се да заеме мястото на моята влюбеност. Да си гледа работата!

СЕГА ЩЕ ТАНЦУВАМ!

- “Barcelona – Fredie Mercury&Caballe---

Cute, cute, my rabbits...

Ако ви кажа, че съм израснала в гората...

Не се шегувам. Може би от моите 3 до 6-годишна възраст живеехме с родителите и сестра ми в една къща. Беше отдалечена от населени места. Къщата беше буквално в гората.


За съжаление, нямаше други хора, освен нас. Така аз разполагах за моите първи осъзнати мечти с гората... Деца идваха само от време на време по едно-две през ваканциите в близките къщи... Нямах приятели. Нямаше и с кого да контактувам. Имах само огромните борове и техните шумни приказка... Имам и своето волно и диво детство, защото никой не ме спираше да се разхождам в огромния, действително, двор с гора :)...


По едно време родителите ми отглеждаха зайци. Имахме куп малки, сиви зайчета...

Но имаше други два специални заека. Тези зайци ни бяха първите. Изглеждаха огромни през детските ми очи. Единият, като го гушнех, беше почти колкото тялото ми.

Бяха големИИИ. Единият беше чисто бял. Другият бял на големи черни петна. Бяха двойка.


Много време прекарвах пред клетката им близо до гората. Обожавах да ги наблюдавам. Как мърдат розовите си муцунки, движат мустачки, движат уши и ме гледат с мигащите си розови очи... Бяха си моите зайци! Говорих им, споделях им, бяха част от мен.


Един ден открих, че зайците ми ги няма.
Изтичах при майка ми разтревожена. Страхувах се. Чувах постоянно разни приказки, но знаех, че моите зайци са специални, те са много красиви, а и ми бяха обещали...

Майка не ми отговори. Но татко да. Каза, че са там в тенджерата зайците ми.
Видях голямата жълта дълбока тенджера...


Това беше първият път, в който намразих родителите си.


Детските чувства трябва да се уважават!


Когато пораснем изморени, дори убити, от ежедневието, забравяме какво всъщност сме ние човешките души...
Бъдете внимателни към крехките, и невинните, обичащи... Защото понякога дори с на вид дребните си постъпки, конструираме „отдалечености” в душите им... и в нашите също...

Струва ми се, че е безсмислено повече да пиша по темата, дори последното беше излишно...


Та, така, вчера имахме на трапезата заек. Баба ни го подари, в плик от магазина като пилетата. Въпреки това не можах да ям. Мисля, че повлиях и на детето, защото и то отказа.
Но и то си има своята история със зайче/зайци...
Нея обаче ще ви я разкажа друг път :))

Ляво или дясно полукълбо? Или и двете :))

Тестът, който е прикачен въобще не е нещо ново. Някъде прочетох, че се тиражира в интернет пространството вече от 2-3 години.
Но тъй като от време на време ме занимава, какво е типично за лявото полукълбо на мозъка и какво за дясното, го прилагам за мое улеснение, както и още два линка.
С течение на времето ще добавям нови неща, на които съм попаднала, са ми станали интересни и информацията си е заслужавала, т.е. темата е отворена.


Каква е целта ми? Опознаване. Макар че за човек на 36 трудно може да се каже, че не се познава. Общо взето на тази възраст си наясно със собствените си способности и умения. Ако си дадеш време може и да ги разтълкуваш как са се появили и култивирали (нямам предвид само способностите, придобити при обучение)...


А заради желанието да се развиваш... Да затвърдиш своите умения, които те правят уникален и да намериш начин да развиеш тези, които са ти слаба страна, защото ти трябват – все пак живеем в общество – но по възможност по твой начин... защото другият при теб не работи, дори след години положен труд...





Да открия, че съм повече човек на дясното полукълбо с помощта на "танцуваща фигура", въобще не беше изненада за мен. Минавали са ми подобни мисли още от момента, в който ми бе съобщено, че са ме отучили да пиша с лявата ръка (а аз в интерес на истината въобще не си спомням това)...
През последните години многократно съм си задавала въпроси по отношение на мисленето, изводите, наблюденията, резултатите, изказа, действията и пр. защо при другите „нещата” са така, а при мен иначе :)... и щеш на щеш налучкваш посоката...


Ами, то в края на краищата не можеш да бъдеш това, което не си и да се затормозяваш да работиш по чужд стериотип, който или не е продуктивен или изисква премного енергия (излишно) и в крайна сметка не ти носи удовлетворение... И в края на краищата е по-добре да обърнеш нещата и да използваш своите преимущества в полза на работата – винаги един продукт става по-добър, когато се обмисли от още една гледна точка или служителят се използва с неговите силни страни в направата му... (защо ли това шефовете все не го правят?!)...


От втория тест разбрах, че всъщност двете ми полукълба са почти в равновесие (с малък превес на дясното), което пак не ме изненада. Все пак в училище еднакво ми вървяха литературата и писането и математиката, също и рисуването... В алгебрата нямах никакви проблеми, в тригонометрията само по-сложните задачи с тангесите и котангесите ме затрудняваха, а на стериометрията винаги съм се чудила какво трудно й намират...


Опс, да не помислите, че съм идеална... ;) остана музиката. Но тъй като преди две години ми се наложи да помагам на сина ми да овладява свиренето на китара, вече не съм сигурна, че ми приляга категорията „музикален инвалид” – в музиката има математика, отмерването помага на неразвития слух, с упражняването започваш да разпознаваш тоновете и т.н., та по-скоро тук съм за „музикален невежа” ... :)


Прикачам връзките. Фигурите на полушарията посочват грубо, кой сегмент на мозъка с какви интелектуални дейности е свързан.
Вторият тест, като резултат също дава интересно индивидуално изясняване.


Дерзайте! Разгадавайте се!
Аз имам да се поблъскам малко на втория тест и да помисля дали няма начин да стана по-неправолинейна?!


"Танцуващата фигура"
Втори линк към "Танцуващата фигура"
"Вторият тест"
Фигури на полукълбата
Благородството и честността - генетично заложени!

The picture of me... :)

Не държа да има епизоди.
Просто, така се получи.
Чакам музата. Притихнала, в състояние на примирен копнеж...
Писането е транс, а в транс се изпада трудно ... и не винаги :)


Става дума отново за картината на момичето. Онова тъмнооко момиче, облечено в червено, подпряло се на делвата...


В кой миг от живота си се осъзнаваме като живи и като нещо отделно, индивидуално, като цяло... После от кой миг започваме да се питаме, доколко преличаме на другите и защо сме различни...


Спомням си бях във втори клас, когато често изпадах в състояния на тъга, затова, че бях по-различна. От днешна гледна точка, си давам сметка, че не е кой знае колко така, но тогава го чувствах иначе...


Бях дете, пораснало по-бързо за годините, не само като разбирания (защото и това го има), но и по ръст. За да добиете представа – в трети клас бях почти колкото класната си, а в четвърти вече се смесвах с тълпата от гимназисти в нашето училище...


Височината сама по себе си може да е голямо преимущество, стига да я използваш в добра насока. Но с това едно 9 годишно дете, трудно би могло да се справи без помощта на внимателен възрастен с разумен подход...
Та, когато си две, дори три глави по-висок от съучениците си, няма как да не се чувстваш по-различен.


Лошото на височината е, че никога не можеш да се скриеш зад другарчето, госпожата винаги ще те види и затова ти се налага винаги да знаеш. Обикновено мъничките търсят подкрепата ти, за да се предпазят от някои училищни схватки, а ти безрезервно им я даваш, защото копнееш за приятели... Но в същото време, някак не ставаш за тихите шушукания, тъй като дари и като приклекнеш, това се забелязва и от шушукането няма полза...


Обикновено, когато си висок и учителят срещу класа е настроен строго, погледът му се насочва към първото дразнещо го нещо, а обикновено то стърчи... Но обратното не е валидно, тъй като добронамереният човек винаги ще потърси скритото дете и ще даде шанс на него, а ти така или иначе не можеш да бъдеш пропуснат...
Разбира се, като пиша това се усмихвам и страшно се забавлявам, защото откривам условията, които са ме моделирали като личност и трябва да кажа, че съм им благодарна, защото харесвам това, което са постигнали ;)


Та във втори-трети клас, когато момчетата започваха да обръщат по особено внимание на момичетата, както и обратното, аз страдах – кой ще обърне внимание на голямото грозно пате...


И си мечтаех, че някой ден ще стана безумно красива жена, със златни коси облечена в злато, също като в рисунката от любимата ми книжка „Френски приказки” на героинята от приказката „Магарешката кожа” ... представях си как някой ден ще сваля дрипавата магарешка кожа и другите ще видят истинската ми същност и красота... (а защо точно нея избрах, вече не си спомням, харесвах всички приказки и герой от тази прекрасна книжка и много други...)


Срещала съм от късните ученически години текстове, които да ни казват, че с мисълта си можем да „проектираме”/”моделираме” външния си облик... Не съм се задълбочава в четенето на подобни материи...
Но със сигурност мога да кажа, че ТОВА е възможно. Защото имаше години, 2-3 курс в университета, когато се бях доближила до мечтаната от второкласничката визия...


Но в мен винаги блондинката и брюнетката са били в противоборство.
И винаги надделява втората... Също както преди много години в първи клас след дълго мрънкане на мама, тя скришом от татко ме заведе в магазина, за да ми купи така исканата кукла Барби... а аз вместо нея избрах брюнетката Синди, с прекрасни големи очи, нежно лице, с топло излъчване, облечена с бяло трико и фини чорапогащи на кръгчета и розова тюлена пола на балерина... (още я пазя тази кукла, много ми е скъпа!)


Картината с момичето с дълбокия, жив и игрив поглед дълго време стоя над леглото ми... Дълги години, заспивайки си представях, че тя съм аз и скитам в замъка от съседната стена, придавах й качества и умения...


Не знам какво точно се беше случило, да оставим думите на близките, но преди десетина години, гостите ни отбелязваха прилика между девойката в червено и мен...
Преди около шести години синът ми, на две или три тогава, заявил на майка ми: „Това е мама!”
Знаете колко категорични могат да бъдат децата, нали :) а че са искрени, в тази крехка възраст, е без съмнение.


Сега като я гледам у дома, си мисля – колко невероятно е! днес повече отвсякога изглежда, сякаш портретът е мой...



... можете да го използвате като метод – да се моделирате с мисли... макар че предпочитам да се харесвате такива, каквито сте :))
А по отношение на „магарешката напетка” – все пак ние сме тези, които първи трябва да я свалим...