Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

7.11.09

The picture of me... :)

Не държа да има епизоди.
Просто, така се получи.
Чакам музата. Притихнала, в състояние на примирен копнеж...
Писането е транс, а в транс се изпада трудно ... и не винаги :)


Става дума отново за картината на момичето. Онова тъмнооко момиче, облечено в червено, подпряло се на делвата...


В кой миг от живота си се осъзнаваме като живи и като нещо отделно, индивидуално, като цяло... После от кой миг започваме да се питаме, доколко преличаме на другите и защо сме различни...


Спомням си бях във втори клас, когато често изпадах в състояния на тъга, затова, че бях по-различна. От днешна гледна точка, си давам сметка, че не е кой знае колко така, но тогава го чувствах иначе...


Бях дете, пораснало по-бързо за годините, не само като разбирания (защото и това го има), но и по ръст. За да добиете представа – в трети клас бях почти колкото класната си, а в четвърти вече се смесвах с тълпата от гимназисти в нашето училище...


Височината сама по себе си може да е голямо преимущество, стига да я използваш в добра насока. Но с това едно 9 годишно дете, трудно би могло да се справи без помощта на внимателен възрастен с разумен подход...
Та, когато си две, дори три глави по-висок от съучениците си, няма как да не се чувстваш по-различен.


Лошото на височината е, че никога не можеш да се скриеш зад другарчето, госпожата винаги ще те види и затова ти се налага винаги да знаеш. Обикновено мъничките търсят подкрепата ти, за да се предпазят от някои училищни схватки, а ти безрезервно им я даваш, защото копнееш за приятели... Но в същото време, някак не ставаш за тихите шушукания, тъй като дари и като приклекнеш, това се забелязва и от шушукането няма полза...


Обикновено, когато си висок и учителят срещу класа е настроен строго, погледът му се насочва към първото дразнещо го нещо, а обикновено то стърчи... Но обратното не е валидно, тъй като добронамереният човек винаги ще потърси скритото дете и ще даде шанс на него, а ти така или иначе не можеш да бъдеш пропуснат...
Разбира се, като пиша това се усмихвам и страшно се забавлявам, защото откривам условията, които са ме моделирали като личност и трябва да кажа, че съм им благодарна, защото харесвам това, което са постигнали ;)


Та във втори-трети клас, когато момчетата започваха да обръщат по особено внимание на момичетата, както и обратното, аз страдах – кой ще обърне внимание на голямото грозно пате...


И си мечтаех, че някой ден ще стана безумно красива жена, със златни коси облечена в злато, също като в рисунката от любимата ми книжка „Френски приказки” на героинята от приказката „Магарешката кожа” ... представях си как някой ден ще сваля дрипавата магарешка кожа и другите ще видят истинската ми същност и красота... (а защо точно нея избрах, вече не си спомням, харесвах всички приказки и герой от тази прекрасна книжка и много други...)




Срещала съм от късните ученически години текстове, които да ни казват, че с мисълта си можем да „проектираме”/”моделираме” външния си облик... Не съм се задълбочава в четенето на подобни материи...
Но със сигурност мога да кажа, че ТОВА е възможно. Защото имаше години, 2-3 курс в университета, когато се бях доближила до мечтаната от второкласничката визия...


Но в мен винаги блондинката и брюнетката са били в противоборство.
И винаги надделява втората... Също както преди много години в първи клас след дълго мрънкане на мама, тя скришом от татко ме заведе в магазина, за да ми купи така исканата кукла Барби... а аз вместо нея избрах брюнетката Синди, с прекрасни големи очи, нежно лице, с топло излъчване, облечена с бяло трико и фини чорапогащи на кръгчета и розова тюлена пола на балерина... (още я пазя тази кукла, много ми е скъпа!)


Картината с момичето с дълбокия, жив и игрив поглед дълго време стоя над леглото ми... Дълги години, заспивайки си представях, че тя съм аз и скитам в замъка от съседната стена, придавах й качества и умения...


Не знам какво точно се беше случило, да оставим думите на близките, но преди десетина години, гостите ни отбелязваха прилика между девойката в червено и мен...
Преди около шести години синът ми, на две или три тогава, заявил на майка ми: „Това е мама!”
Знаете колко категорични могат да бъдат децата, нали :) а че са искрени, в тази крехка възраст, е без съмнение.


Сега като я гледам у дома, си мисля – колко невероятно е! днес повече отвсякога изглежда, сякаш портретът е мой...



... можете да го използвате като метод – да се моделирате с мисли... макар че предпочитам да се харесвате такива, каквито сте :))
А по отношение на „магарешката напетка” – все пак ние сме тези, които първи трябва да я свалим...



За тези, които си спомнят книжката от нашето детство предоставям връзка... на мен книжката ми изчезна някъде преди години... и този сайт много ме зарадва. Благодаря на Krista!

Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails