Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

14.11.09

Cute, cute, my rabbits...


photo


Ако ви кажа, че съм израснала в гората...

Не се шегувам. Може би от моите 3 до 6-годишна възраст живеехме с родителите и сестра ми в една къща. Беше отдалечена от населени места. Къщата беше буквално в гората.


За съжаление, нямаше други хора, освен нас. Така аз разполагах за моите първи осъзнати мечти с гората... Деца идваха само от време на време по едно-две през ваканциите в близките къщи... Нямах приятели. Нямаше и с кого да контактувам. Имах само огромните борове и техните шумни приказка... Имам и своето волно и диво детство, защото никой не ме спираше да се разхождам в огромния, действително, двор с гора :)...



По едно време родителите ми отглеждаха зайци. Имахме куп малки, сиви зайчета...

Но имаше други два специални заека. Тези зайци ни бяха първите. Изглеждаха огромни през детските ми очи. Единият, като го гушнех, беше почти колкото тялото ми.

Бяха големИИИ. Единият беше чисто бял. Другият бял на големи черни петна. Бяха двойка.



Много време прекарвах пред клетката им близо до гората. Обожавах да ги наблюдавам. Как мърдат розовите си муцунки, движат мустачки, движат уши и ме гледат с мигащите си розови очи... Бяха си моите зайци! Говорих им, споделях им, бяха част от мен.


Един ден открих, че зайците ми ги няма.
Изтичах при майка ми разтревожена. Страхувах се. Чувах постоянно разни приказки, но знаех, че моите зайци са специални, те са много красиви, а и ми бяха обещали...

Майка не ми отговори. Но татко да. Каза, че са там в тенджерата зайците ми.
Видях голямата жълта дълбока тенджера...


Това беше първият път, в който намразих родителите си.


Детските чувства трябва да се уважават!


Когато пораснем изморени, дори убити, от ежедневието, забравяме какво всъщност сме ние човешките души...
Бъдете внимателни към крехките, и невинните, обичащи... Защото понякога дори с на вид дребните си постъпки, конструираме „отдалечености” в душите им... и в нашите също...

Струва ми се, че е безсмислено повече да пиша по темата, дори последното беше излишно...


Та, така, вчера имахме на трапезата заек. Баба ни го подари, в плик от магазина като пилетата. Въпреки това не можах да ям. Мисля, че повлиях и на детето, защото и то отказа.
Но и то си има своята история със зайче/зайци...
Нея обаче ще ви я разкажа друг път :))

Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails