Семейство в един китайски йероглиф за пролет

Погледът ми отново се отклонява към картичката на Катето с вишнетово цъфнало дърво. Въпреки че децицата в картичката се рисувани поемам от радостта им и стават част от момиченцето и момченцето едновременно, къпещи се в нежните цветчета... Картина, която веднага ми създава настроение.
Взимам картичката в ръка й я обръщам. От радост по картинката въобще съм забравила външната страна на картичката, а и там не се вижда почеркът на Катето.
Официалната страна е бяла, релефна, с воден печат на английски „Пролет” , малко златни цветчета и китайски йероглиф. Много наподобява на сватбена поката, това беше и първото ми усещане за картичката – даже дали не мина мигновена мисъл „Катето, да не би сега да прави сватба?!”. Почти се шегувам, разбира се, но Катето е вечно влюбена, така че и е позволено всеки един ден да го чувства като сватбено тържество. :) Нали нямаш нищо против, Кате?
Какво събужда любознателността ми сега, за да ползвам отново клавишите на модерната форма на тетрадката...
Йероглифът, предполагам, също значещ пролет, досущ наподобява фигура на къщичка. За втори път откривам смисъл между написанието и значението на тези сложни и тежки писмени знаци и като че ли започвам да вярвам на думите на Катето, че сякаш съм родена да уча китайски (Благодаря, Кате, но за съжаление все си мисля, че моето IQ не ми позволява такова пътеществие в човешката езикова и въобще култура. Тъжно, но факт, вече съм се приела с недостатъците си, защото и те дори ме оформят като уникална личност и с нещичко дори обогатяват палитрата на човеците :) )
Къщичката... И несъзнателно възниква въпросът у мен какво е провокирало китайците да оприличат пролетта с къщичката, която реално погледнато носи сементиката на семейство. И сякаш отчасти отговаря на терзаещите мисли преди миг, какво е семейство и как се изгражда.
Да, семейството е тази форма, която като пролетта поставя ново начало и ражда, в многозначния смисъл да гради и създава, която залага урожая по-късно.
Нека да си пожелаем по-дълъг, богат и красив пролетен сезон, за да може един ден градината ни да е отрупана с повече плодове и не само очите ни да се радват на красивите есенни цветове, а и душата ни да се чувства нахранена и доволна...

Хапче срещу умора

Бях откачила. Като изгоряла крушка. Събота сутрин – почти нормално състояние след тежка седмица. Но напоследък съм сигурна в извода. Не многото работа прави умората, не. Стотици, може и хиляди пъти вече съм имала трудни дни, наситени с безброй задачи... Но въпреки изчерпващата се сила на тялото, тази в очите, на удовлетворението, те прави жизнен и щастлив. И тогава заспиваш бързо, сънят ти е крепък :), и се събуждаш зареден с нови идеи, нови желания.
За хиляден път, не за милионен си доказвам, че умората е продукт не на работата...



1.
Вярно е, имаме физически сили, които уви са ограничени и изчерпаеми, особено когато използваме едни и същи умения многократно и монотонно през деня. Не сме роботи, които n-кратно да изпълняват едно действие. Твърде скучно е. Не отговарящо на човешката ни същност. Разпиляващо възможностите ни и дори малко обидно, а съвремието ни като настървен хищник като че ли иска само това от нас.
Движението напред се постига, когато позволиш на ума си да упражнява различни способности. Редувайки ги се постига движение и в същото време разтоварване. С други думи сменяш водещият мозъчен отдел с друг, всеки отговаря за специфични и особени дейности.
Например, преди мислех, че след шофиране човек се чувства уморен и напримен неспособен да се отдаде на мисловна работа, да речем овладяване на чужд език. Нищо подобно. 3D управлението на колата е някъде дълбоко в дясното полукълбо, а дяловете, отговрящи за лингвистичните ни способности са дълбоко в лявото. Може би само предната лява част на челото ни се напряга и в двата случая – няма как трябва да сме концентрирани. Добре тогава, нека след като цял ден да речем сме създавали текстове, таблици, да прекъснем монотонното действие с минути рисуване или танцуване, може моделиране ... Така със сигурност ще превъзмогнем умората от монотонната работа и още повече че съхраним градивността си...Не случайно се е появила приказката – разнообразието е най-добрата почивка. Опитайте, няма по-добър начин за аргументиране от собствения опит...




2.
Миналата седмица реплика на детето ме откъсна от инертното поведение, от което не можех явно да отскоча през последните една-две седмици. Изречена от малките уста, ми се стори забавна. Има една възраст при децата, от която можеш да черпиш знание. Всъщност, от всяка една възраст можеш да черпиш познание, стига да си достатъчно отворен, наблюдателен и схватлив за това. Оценката на детето обаче ме порази с това, че е по детски искрена и вярна - детето е на възраст, на която все още не е покварено от света на възрастните, суетата, излишната неискрена любезност, пресметливостта и т.н. В репликата: „Мисля, че шефовете вече попрекалиха с наказанието на мама.” видях отразено собственото си поведение. Накара ме да се замисля отново. Какво всъщност му показвах на това дете напоследък? Как се връщаш съсипан, уморен, без тонус от работа... Не затова преди години поисках да имам дете, а да му покажа колко хубав всъщност е светът ни, да го науча как човек може да се справя, да вижда топлината на слънцето, красотата на цветето, волността на въздуха, когато тичаш; удоволствието, когато постигаш, когато споделяш; че въпреки трудностите, човек се справя и може да го прави с усмивка на уста, просто трябва всеки ден да си поставя задачата да открива и се радва на светлото...
Плесницата, която получих, е голяма. И се радвам, че стана така. Защото дори невръстното дете сега ми помага да се наместя на пътя си и да не позволявам връщане назад...
Налага се да въведа отново корекция в поведението си, заради отклонението от това, което през последните години си казвам, че искам да съм.
Не мога да си позволя да оставя сърцето си, душата си, т.е. детето ми да остане с впечатление, че животът е наказание, че му предстои само бъхтане, работа, отдаване, изхабяване, загуби...
Не! Тая няма да стане.
Моят път е по-важен. Аз показвам. Да, това, ако не стане от едно място, ще се получи на друго!




3.
Умората всъщност е реципрочно не на работата, която сме отхвърлили през деня. А на отчаянието. Нищо не отнема толкова сили, колкото отчаянието. И нищо да не вършиш през целия ден, при положение, че си отчаян – пак си изморен.
За съжаление, хората днес ме хронично изморени. И бих казала, че това е продукт на обществата ни днес. Не се отделя достатъчно време за личността зад работника/служителя. Работата е заключена в ежедневна еднообразна монотонност. Никой не се интересува от чувствата на другия, от мнението на другия. Когато отдаваш минимум една трета от живота си на работата, съвсем естествено е да търсиш обратна връзка, да искаш да предложиш и да се дискутира предложението ти. Българският работодател уви е още на нивото – взел съм те, за да правиш това, което ти казвам, а не за да ми даваш ум... Кофти, на този принцип изпуснахме доста ценни български умове, които няма да се върнат...
Кое е хапчето срещу отчаянието?
Със сигурност не чакането, защото ние българите попрекаляваме с чакането – искаме, а не даваме, не сме сколнни да търсим решения, да бъдем толерантни в намирането на оптималния вариант и след това да работим по него, за да постигнем желаното. Ние всеки ден, сякаш чакаме Дядо Коледа да изпълни това, което искаме, отчаяни от какво?!...



Продължението – другия път ;)

Триъгълник

...първи ъгъл...
Амбицията се опитва да убие... Егото. Сякаш се е вкопчила в него и го души все по-безжалостно. Силите му остават все по-малко. И колкото повече не му остава дъх, толкова губи собствения си лик.
Егото обаче не се предава. И дърпа Амбиция за ръкава.
А само, ако бяха едно тяло в една дреха!
Какво би се получило?
Най-силният танц да бъдеш!


...втори ъгъл...
Егото е впрегнало тежко Амбиция.
Доволно е, сякаш е укротило Хала от Долната земя.
Халата отдавна е загубила пламъка си.
И хлипа тежко, заради повода, който се е впил в устата й и е разкървавил челюстите й.
Егото не го интересува, че Амбиция умира.
А тя умира не защото не иска да живее,
А защото няма сили за това.


...трети ъгъл...
Егото се появило така,
както се е родила вселената...
- Никой не знае как точно от нищото е избухнала материята, нали?!
Едно е ясно.
Егото пътува от далече.
Облечено е във фина зелена туника
И се опитва да танцува
Като самодива,
Която примамва момците.
Егото било щастливо.
Не заради момците.
А просто защото му се танцувало.
И в танца си, сякаш целувало нищото.
От целувката се материализирала
Амбиция.
Танцуват.
Във вихара са двама
Вкопчени в едно :)
Красиво е.
И изпълващо.
Дори завладяващо...

.
Триъгълникът е една фигура...

Страх! Страх! Страх!

Страх! Страх! Страх!
Движи се над мен като огромен змей.
Не хала. Дракон. Или динозавър.
Няма значение.
Сама съм го хванала с връзчица за шията.
И го държа
Примряла от трепет да не би да я изпусна,
Сякаш става въпрос за най-забележителния балон.
Страх. Страх. Страх.
Същият този, който ни спира да кажем на някого обичам те,
Същият този, който ни спира да приемем нечие обичам те,
Същият, този който ни съкрущава още преди изпит,
Или ни изпива на поредния нов проект на работното място.
Страх.
Колко голям може да е страхът ни?!
Дали е голям колкото ужасени са очите ни.
Или колкото може да бъде голямо сърцето ни.
Страх.

Тези, които са ме усетили по-близо
Знаят колко голям е страхът ми от шофирането.
Не защото не се справям с колата,
Напротив аз съм й добър слушател,
Не дори, защото не си прощавам незначителните грешки, без които особено в началото не може,
Странно след паузата от десет години дори вливането в движението не ме влудява...
В страха си разбирам отново моята същност,
Заключен пътешественик, обременен с кармата постоянно да се бори с демоните в себе си, наречени страх...

Преди два дни се събудих сутринта и тръгнах с молитва.
Не забравих да се моля из целия път, Господ да бъде така милостив,
Да запази семейството ми и мен,
Защото аз ще шофирам
И вече няма връщане назад.

Днес на пътя отново си припомних за Него
И тихом редях ред след ред,
Все един и същи.
И защото Бог ме обича,
Ми изпрати по пътя най-тежкия дъжд,
Замъгли стъклото ми,
Наводни пътя ми,
На същата тази магистрала,
На която без жалост бебразсъдни люде,
Просто не спазваха правилата...

А аз Му благодарих за доверението,
С което ме дарява,
За урока, който ми показва,
За истината, която нося в себе си,
За това, че ме обича,
Като ми доказва,
Че ще се справя.
Но и не съвсем.
Също като всяко Божие остроумие,
Малко преди пребиране,
На зелено колата изгасна два пъти,
Сякаш за да ми напомни,
Че Неговият подарък,
Никога не е случаен
И имам много да уча,
А пътят е път
И не търпи отпускане, шега или игра...

Страх.
130 километра са зад гърба ми.
Детето заспа.
А аз си предствям необятните полета от рапица,
Които искам да му покажа...
Имам още много да го боря,
Него, Дракона, който държа над мен за тъничка връзка...

Страхът като позитивно чувство

На Нели

Всъщност малко ме е страх...


Ако ми се беше случило преди година, едва ли щях да отделя време в мисли, че ме е страх...
Естествена човешка реакция при нещо предстоящо, касаещо целостта...


И се сепвам.
Защото откривам, че такъв страх не съм изпитвала от години... От СЕДЕМ.


Страхът е чувство, което ми е добре познато. Преминала съм може би през повечето му форми. От най-силната и коварна, до най-леката, която е още по-коварна...


Познат ми е страхът, който обикновено се изпитва при предстоящото непознато, тогава ,когато се налага да се представиш и да бъдеш оценен, когато чувството те блокира до такава степен, че не си в състояние да контролираш гласа си, да работиш, да бъдеш това, което си...

Всъщност, това е въпрос на възпитание. Преодолява се, не съвсем, но достатъчно, след време... с осъзнаване на пробрема, скъсване на веригите с бекграунда, с контрааргумент и устойчивост срещу бекграунда, със себепознание и в социум...



Може да те е страх от всичко, от новото, от миналото, от нощта и тъмнината, да бъдеш сам, или охулен, да не пречиш, да не сгрешиш...
Слава Богу, въпреки хилядите страхове, които съм изпитвала, очевидно любопитството, дръзновението, са надделявали, за да ме водят по пътеката, която вървя... а аз определено мога да кажа, че си я харесвам... нея пътеката... :)


Очевидно и гените на пълководците в мен си казват думата, защото достатъчно пъти съм откривала, че всъщност не съм толкова страхлива за колкото се мисля... Добре е човек да има критерии и ситуации за сравнение. И знаете ли колко интересен е страхът, именно тогава... Да усетиш силата си, да поемеш отговорността и да посрещнеш страха с гърди и да тръгнеш...
А какво ли е в битките, тръгвайки пръв, увличайки и в името на другите, не че искам да разбера... Страшно е! И величествено. И адреналинът те изпива, и отнема години от живота и разсъдъка ти, дори да оцелееш след битката...



Преди години ме беше страх от болката. Естествено. Човешко! Но същевременно знаех, че съм „мъжко момиче” и не и се давам така лесно, стискам зъби, търпя и си мълча...
Но животът винаги намира начин да те изпита, да ти се подиграе, да се изсмее в очите ти, да ти даде урок, точно там, където се смяташ за най-сигурен. Раждането... - когато разбрах, че не достатъчно познавам себе си. Когато видях, че болката боли. И че се навиках без да мога да се спра...
Човешко. Простих си. След години. А е човешко! Не биваше... И не бива!



А страхът в неговата му най-противоположна форма...
Когато изгубиш, неочаквано, жестоко, несправедливо, когато жестокостта, и абсурдът, и безчовечността, и болката, и безнадеждността се мултиплицират... Когато онази черната дама с косата мине през дома ти и те е разтърси... Когато си се пазарил с Господа за половината си живот, когато си Го умолявал да те смени, а не те е чул, защото е безажалостен, коравосърдечен и едва ли го има... Когато видиш, колко е жалка смъртта, и че сме една проста биология, и че човешката истерия е една шибана суетня, че онези лайнари по върховете не управляват, че ние сме просто една биологична тор...
Много ли ви дойде? Гняв! Естествена човешка реакция срещу несправедливото, срещу което сме безсилни... Но без смисъл. Некреативен. Убиващ...



И след години откриваш, че си нямал живот, че тялото ти се е движело само и е извършало всичките дейности, които се изискват от теб като социална единица, също както се осъществява процесът на дишане... Няма памет. Няма и болка. Няма чувства. Няма желание. Останала е само социалната ти опаковка, с определенията за добро и лошо, и че трябва да поднесеш лъжица, пълна със супа...
И отиваш на операция. Без да те е страх. Сякаш отиваш да ти сложат печат все едно си формуляр...



И всъщност отиваш под ножа, колкото и за кратко да е, за да – може би ще я видиш нея, която ти липсва... Но, не! Само лилави планините те смазват и чуваш как медицинският екип си говори, но ти самият се движиш с друга скорост, защото звукът пристига при теб, сякаш аудиолента е пусната на най-бавните обороти, провлачено, бавно, с векове между първия звук в думата и последния, а през това време се случват още хиляди усещания, и планините те смазват в лилаво, и притискат гърдите ти...

Брейк.

И точно тук идва куриозното. Защото се виждаш как си Го питал и чакаш отговора. И получаваш. Отговор, който не само да чуеш, но и който да прочетеш... Не на твоя език. Но почти на твоя... За да Го разбереш...


Прекъсвам.


Заради този сън като чуя упойка изтръпвам. Струва ми се, че бих предпочела да ме режат на живо...


Днес откривам, че всъщност не знам от кое ме е страх повече. От болката. Или от упойката... От нарушаването на целостта...
И откривам, че всъщност страхът е положително чувство! И е признак, че всъщност ИСКАШ ДА ЖИВЕЕШ!
И си давам отговор за много други неща...

Предай искрицата!

Пак вместо да отмятам задължения, се отдавам на мисли и вълнения. Влече ме към този блог да ви търся. Нищо, че е някак монологично ;) Знам, че всъщност не е точно така...


Иска ми се да споделя нещо, лично, и специално... нещо за връзките между хората, хората, приятелите, съвремието, социалните мрежи...



„me” и приятелите
Животът така ме е моделирал, че не мога да кажа, че съм от най-общителните и социални типове, но обратното също не е вярно. Накратко – никога не съм се радвала на много приятели. От детството ми. Къде заради обстоятелствата, по-късно може би и заради посформирал се характер...


Понякога съм си мислила очевидно съм голям... особняк, казано честно в други не чак толкова меки определения...
Но наскоро се замислих и открих една друга истина от моята гледна точка. Открих, че съм взискателна. И към приятелите си...


Аз съм открит човек. От тези, които трудно се понасят и казват всичко право в очите. Естествено, очаквам същото и от другата страна. И, уви, да се случат грешки в отношенията, склонна съм да ги подминавам, забравям, прощавам... С лъжата ми е някак по-трудно. Нали приятелите са за това да не се лъжат, да се приемат такива, каквито са, без условия, с открито сърце... Лъжата, естествено пак прощавам, но когато нещо вътре в теб се е пречупило несъзнателно, нещата стават различни после...


Не съм и от типа хора, които могат да говорят за магазини и дрехи, памперси и пр. ..., та те нали просто се сменят, какво има да се говори за тях, освен искреното възклицание – „колко ти отива тази рокля” или „днес си много елегантен”. Разговорите и времето прекарано с приятели трябва да засяга интересни неща – например, как човек може да се научи да управлява безмоторен самолет...
А и това е вярно, че както се вълнувам от полета на самолета мога да изпадна в някое лирично отклонение или делнична изтъркана тема.
И непременно трябва да се ходи, защото не ме свърта на маса!


Само че тук идва другият проблем. Който произхожда от мой недостатък. Защото, хем искам да се говори на интересни теми, от които не се вълнуват чак от толкова много хора, хем не правя кой знае какво, за да мога да поддържам и аз този разговор от гледна точка на знание на информация... Уви, хич не ме бива да във водещите лявокълбови действия, характерни за напредналия западен свят... Няма да се оправдавам, че не смогвам с времето и пр. Виновна съм ;)


От друга страна имам „памет на слон” – кой какво ми е казал и аз какво съм споделила...
Стана трудно, нали?!
А приятелите липсват...



Към същественото

Форумите
Покрай сивото ежедневие и големите проблеми, с които се сблъскваме (белите кахъри ще оставя незасегнати тук) през последните 2-3 години ми се случи да се усетя във вакуум...
През първата годината по тази причина открих какво е да участваш във форум. Зачатие – благодаря! Да споделяш проблем, който може да се разбере само от определен кръг хора, които са изживели или се борят със същия проблем. Да помагаш и да бъдеш подпомогнат, да бъдеш полезен и насърчаван... Все неща, които в съвремения ни начин на живот и ограниченост на време, липсват. Неща, които не можеш да споделиш с близките ти, за да ги предпазиш или защото оставаш неразбран и отново наранен, камо ли със съседите ти, които в моя случай 80 % са пенсионирани хора, живеещи в друго измерение...
И от ден на ден форумът става част от живота ти. Общуваш, макар и не 100 % пълноценно. Но общуваш. А без общуването хората сме загубени, нали именно това ни качество ни е направило хора...
Опознаваш се с другите участници с форума. С едни се харесваш по написаното, с други по-малко... С трети се намираш!


Социалните мрежи
Миналага година се случи нещо подобно и с фейсбук. Социалната мрежа е малко по-различна от форума. В нея водещ елемент е не темата или проблемът, който те е събира с хората от различни краища на света, а личността, самият ти. Защото хората имаме нужда и от лично внимание и се интересуваме от личността на другите – лицата им, мислите им, дързостта им... с лошо или добро намерение...


* * *
 И форумът, и фейсбук ми помогнаха в голям процент да се измъкна от неприятни състояния, отвориха ми врати, показаха ми други ъгли от хоризонта... Така че часовете прекарани пред компюра не са ми отнели живот, а напротив, дори ми дариха.
Да, сигурно носят и вреди. Няма начин. Но бих могла да кажа, че за ЧОВЕКА, като личност, като индивид, като зрънце или песъчинка от купа, ползите са повече...



Виртуалната личност
Мислила съм си – до колко може да се вярва на написаното от човека отсреща, на самия човек, кой всъщност се крие зад профила: истинска личност или измислена, въображаема, малко поукрасена...
Но откривам, че в много по-голяма част, постовете ни отразяват това, което сме. Наскоро и излезе изследване по темата, дали профилите реално представят пишещите в социалните мрежи като фейсбук, което потвърждава тази теза...


Псевдоживот
Няма да се съглася с твърдението, че вместо реални връзки и истински хора чрез интернет се поддържат един вид псевдоконтакти и пр. Ало, извинете моля, а аз как да си говоря със съседа за същността на любовта просто ей така или със съседката, която я вълнува само кой колко има, за желанието ми да летя на делтапланер?!... И как да стигна до истинските реални хора когато делничният ми ден 11 часа + още 4 задължителни у дома и като се има предвид факта, че пътуването ми само в едната посока в града отнема 2 часа...

Напротив, на мен интернет ми даде възможност да намеря ХОРАТА!

И какво от това, че някои от тях се намират на хиляди километри разстояние - мигар точно така кръгозорът ми не се разширява, запознавайки се с други култури, друг начин на мислене, други условия?!...



Акцентът
Благодарение на възможностите, които днес дава интернет за общуване, аз се радвам на хората, които намирам. Тези, с които ни се получава, са всъщност хора, на които много държа, нищо, че дори на някои не съм им вижала очите... Но на срещите с онези, с които сме успели да се видим, само се е потвърждавала душата, която съм прочела в редовете... В този смисъл моите интернет приятели, моите хора, са СПЕЦИАЛНИ и са станали частица от сърцето ми!



Няма да изреждам имена
Не това е целта. Аз си ги обичам и кътам. :) А и вярвам, че те ще се разпознаят без да ги назовавам. Много е вероятно с повечето от тях да се видя и..., и..., и... :)

Една от тях е Ефирче.

На няколко пъти в навид оскъдното ни общуване съм й писала нещо от сорта - огънят не би могъл да гори без ефира, нали? (влагам в думата ефир съдържание на въздух, въпреки че ефирът е много по-богата материя за мен)

Искам да кажа, че въобще нищо в този свят не е статично и дори и през интернет ние си взаимодействаме. И когато аз чета някого и той ми предава искрица, и тя е точната за мен, естествено, това ме зарежда и аз съм благодарна. И искря. И ако мога аз с думи да предам част от моя вътрешен заряд – това може да ме направи само щастлива!


Предавайте искриците независимо как! Така светът е по-красив! И се движи!...


И, благодаря за искриците! :)*

Почти шизофренично...

Трудно ми е да пиша за блога си от две седмици... Задачите така са обсебили времето ми, че не ми остава възможност да мисля... А за да твориш, за да създаваш, за да градиш, трябва да се усетиш – това е истината!

Успехът има различни мерила. Той е с различни измерения. За повечето хора се измерва в просперитет, виждан в материални блага и добра служебна позиция...
Но има една специална "порода" хора, които материалното не ги задоволява... Тяхното богатство се постига... по друг начин, който изисква комфорт, но е несъвместим с пътя за постигането на този комфорт... поне не у нас :)

На няколко пъти хора са ми казвали, че у мен, сякаш живеят двама души... Едва сега ги разбирам, когато след близо 20 години отново откривам една огромна част от себе си, без която душата ми скита бездомна половината ми живот... И за което съм изпълнена с just love към човек, който едва ли усеща от негова гледна страна от виртуалното пресичане на пътищата ни какво се е получило в мен, но от друга страна съм сигурна, че за себе си може да посочи подобен пример... Но това е друга тема :)

От това, че човек все пак е „социално животно”, другата ми половина постоянно изтласква същностната ми, окупира трибуната на действие и остава водеща – няма как трябва в този живот да се погрижа за материалното, имам семейство и дете, на което трябва да показвам как би могло да гради...

Трудно е. Несъмнено. Все още вярвам, че има една средина, един път, който ще събере тези две мои половини в един образ и ще мога да се чувсвам напълно щастлива ...

Пожелавам всеки да намери път към своето отхвърлено аз, да намери сили да го приюти отново и да се погрижи да го покаже на света, защото именно и само тогава светът е красив и има смисъл :)))


*  *  *

Този път ще приложа нещо, което е плод на друга бродеща душа... Всъщност нещата са две. И са много близки до мен. С най-искреното пожелание Еви да не изпуска перото и вълната, на която се носи... А моята закопняла душа винаги ще жадува да я прочете.
Успех, скъпа Еви!


~ ~ ~

Разкопчани окови

 

Помирих се със старите призраци;
пред всичките демони се изправих.
Остана усмивка по загърбено минало –
към нова вселена от днес се отправям.

Везната сега е съвсем водоравна
и сетне е мирно в душата ми.
На плещите мъкнех вината поравно
с капаните – примки в краката ми.

Лицата познах на страхове непокорни –
уж всяко различно, а те са еднакви.
Към края на моите борби преуморни
с окървавената риза ги свлякох.

Обичах така, както другите просят
и мъчно ми бе да пристъпям напред.
С разкопчани окови – пеперуди ме носят.
Животът сега ме чака навред.

21.03.2010
Евелина Пашова

~   ~   ~

На теб

Разкъсваш душата ми със радостни вопли,
с възторзи безумни, въздишки нескротни…
Аз зъзна, треперя, уж да се стопля;
защо ли със тебе съм толкоз сиротна.

Сърцето си мачкам, без право на вот.
Обичам да грея във твоя живот.
Така ще поддържам във някого пламък
щом моят изстина в самотния замък.

За себе си зная, че нямам огнище -
теши ме да мисля – за тебе въглище
ще бъда и радост нека подклаждам…
На теб, мое Его, най-вече угаждам…

22.10.2009
Евелина Пашова

Блогът на Еви

My face } {

Can you imagine my face?
How are you looking at me?
Open your heart!
What can you see?
I have a lot of faces!
I have many faces a day.
It’s a sense,
It’s a fight,
It’s silence,
... indifference,
... a care,
... a fear,
... a teacher,
... a student,
... a friend,
... a mother,
... a daughter,
... an angel,
... a devil,
... somebody,
... nobody,
... everything...
I have a face for everyone,
But only who is closed to me
Can see my real face
And it’s a face with lots of different colours.
Choose!
One of them is only for you.
I wear it every time when I think about you.
It’s special.
Listen to my heart,
What do you see?



*I am very sorry for my mistakes. I promise I will grow up :)

Птицата и слънчогледовото море

Ето я птицата. Не престана да кръжи над мен. Беше далеч и нея виждах, но свикна с мен и с времето започна да ме доближава. Като в спирала всеки ден стесняваше кръга.

Ето я птицата. Кацна точно срещу мен. Не я притеснява, че съм десетина пъти по-голяма от нея. Навела е главата си леко на една страна към мен и е втренчила жълтото си око в очите ми.
- Защо ме остави?
- Защото птиците са волни, когато са свободни...
- Не можеш да ме прокудиш...
- Ще си по-добре без мен...
- Не можеш да се отречеш от мен...
- Не те заслужавам...
- Нищо не разбираш...
- Уморих се...
- Погледни ме!
- Нима не виждаш, че сърцето ми е твоето?!
- Нима не виждаш, че волята ми е в теб?!
- (Мълчание)...
- Кога ще признаеш?...
- А как ми се иска да полетя с теб...
- Глупаво момиче, та ти ме създаде...


Птицата се размети и впери глава някъде надълбоко в отсрещното поле. Не виждах очите й и копнеех да се обърне, защото те бяха кладенец, от който душата ми може да се храни...

Тя, сякаш ме чу и се обърна отново към мен. Но я нямаше онази острота в погледа. Гледаше ме сам като птица, която е много уморена, и тъжна, и мъдра...

- Ще потънеш ли в полето...
- Не, не мога. Така ме боли.
- Питите на слънчогледите ще ти предадат топлина и сила.
- Но после пак трябва да ги оставя...
- А може би трябва само да прекосиш полето...
- Но ще загубя този бряг от погледа си, а потънеш ли в морето от слънчогледи, връщането назад е невъзможно...
- Просто трябва да създадеш кораб, който пътува в слънчогледово море...

Не ми било луна, слънце ми било

Познавате ли хора, които винаги се стремят да бъдат с някой друг, за да направят или постигнат нещо. Е, аз съм от тези хора. Винаги съм изпитвала необходимостта да правя нещата заедно с някой друг. Имам стимул за живот, когато се боря за/заедно с друг. Не се нуждая да бъда в полезрението на останалите, да се изявявам еднолично на сцената, да бъда най-...
Също като луната, която й стига само да отразява нечия светлина...
Но животът е друг.
Животът е по-интересен... Защото винаги ме е изпитвал и оставял да прокарвам пътища...



От половин година пазя връзка към сайт, в който информацията в интересуваща ме област ми се струва малко по-надеждна на по-достъпния за мен език.
Преди седмица в минутите за почивка между две теми открих в този сайт списък с термини и на случаен принцип се зачетох...
Да, безкрайно съм права колко материята е близка до мен, но изпитвам странна съпротива, която ме спира да се гмурна в дълбините й...
Предпочитам засега да изчакам да открия още за себе си и света сама, а после да ми остане да допълня само термините и липсващите парчета от пъзела...


Калибровка – не знам как звучи терминът на български, нито на английски...:)


Обстоятелствата в детството ми моделира у мен качеството да наблюдавам. Стоях тихо, настрана, безгласна, но не безучастна. Поне наум. Винаги с лекота съм усещам човека срещу мен, в какво настроение е, мислите му, настройка му, дали чутото му харесва или не, кога губи интерес или... Някак неусетно се разви способността неосъзнато да чета невербалните знаци на лицето, тялото, жестовете и движенията...


Но сега мисълта ми се заигра с друго... от грешката на бързото диагонално четене...


Защо никога не съм се сещала да погледна на себе си през очите на човека срещу мен. Естествено мога да обясна това с, болезнената дори, стеснителност и свенливост. Но те с годините някак станаха крехки, отстъпиха назад и се поизгубиха...

Или може би едва когато се приемеш и престанеш да се виждаш грозен имаш смелостта да се изправиш срещу огледалото и да се опознаеш...


Получи се интересна задача. Така от десетина дни се хващам, че несъзнателно се наблюдавам. От очите на другия. Вярно за секунди. Трябва да развия умението, и силата :) И искам да ви кажа, че картината ми харесва. Доосвобождавам се. Оставям се на удоволствието от събеседването. Което го прави по-пълноценно и желано от другата страна. Забавлявам се. Играя. Развивам артистичното у себе си, на пук на собствените ми негативни емоции – свенливост, стеснителност, страх...


Наблюдавам се и от страни, от трето лице. Това е страхотна самопреценка. Но изисква доста трениране. Предугаждам, че върши страхотна работа. Самоконтрол. Развитие. Владеене на положението. Мощ. Манипулиране... дори, добре, че не си падам по последното ;)


Като събера тези елементи, се получава невероятна картина. Аз - в четири измерения. :)

Опитайте. Има тръпка :))) в това да се запознаеш със себе си :)))))
А аз видях слънцето в мен...

Любовта е...

Какво е любовта за теб?
Другият да е до теб?!
Или просто да изпитваш чувството...
Защото за мен любовта е да изпитваш чувството...

И то е силно, обземащо те от вътре с всяка фибра, клетка и частица, всеки вопъл, мисъл и сок, понасящо те като затворена в теб вихрушка...

Истинската любов е среща на две, когато прерастват в стихии...
Като среща на огъня и водата, в такава сила помежду им, точно толкова, колкото водата да потуши огъня, а огънят да изпари водата...
Можеш ли да си представиш такава прегръдка, в която цялото ти същество да се слее с другия, да усетиш допира, и силата, и страстта, и изпепеляването, и изпаряването, да не се страхуваш да се изгубиш и да не се съпротивляваш заедно с другия да се превърнете в нещо трето...


Защото любовта е птица, която постоянно е в полет и необятността на хоризонта е нейният дом...
Тя не плаче, когато другият не е до нея, а просто лети редом до него и събира стихия, за да се слее отново в сила...


~ ~ ~
Блажени са тези, които притежават вселената...
Защото само спойката между ума, духа и сърцето може да създаде сплавта за стихия...
Единици са тези, които търсят, а още по-малко са тези, които намират и спират да се страхуват...

Позитивната страна на отрицанието

Имали ли сте проблеми с това да кажете на някого „не”? Не става дума за този тип личности, които са се формирали като постоянно отричащи и тази частица се е превърнала в основа при общуването им с другите и собственото мислене...
Всички сме били деца.
И като деца сме били безгранично отворени към света и случващото се...
Отворени към това, което виждаме, слушаме, което ни обясняват и най-вече към това, което чувстваме...
Има хора, които запазват това качество – да са отворени към света.
Но именно на откритите и позитивни хора, често им се случва да не могат да откажат, да произнесат „не” или „не искам”. С което често биват наранявани и огорчавани.
Не могат да откажат по принцип.
Или на много скъп човек, когото обичат.
Премълчаването не върши работа.
Акумулира болка. Често води до загуба, дори на любим човек, на когото не сме могли да откажем...
Да кажеш „не” първият път е трудно. Много. Но с първото произнесено откриваш душата си към другия. А той е предизвикан да отключи сетивата си, да спре и ако трябва да помисли, защо всъщност е с теб...
Обмисляйки ситуацията и неприемайки условия, с които не сме съгласни, всъщност започваме да градим своята свобода. А само свободни, можем да бъдем обичани. И да обичаме.
Щом имаме свободата си сме сводобни да изградим нашия свят. С красотата на пейзажите, с дързостта на движението, с кроткостта на съня, с мъдростта от сърцето ни... Така няма начин делникът ни да е самотен, дори за момент да няма с кого да го споделим...
Първа стъпка, първа тухла в най-гъвкавата постройка, наречена „живот”...

Призма

Помниш ли времето, когато тялото ми беше станало като съсухрено листо...
Помниш ли колко тънки бяха устните ми, а кожата ми с години по-стара от възрастта ми....
Няма я.
Погребах я. Погребах я отдавна с болката и мъката. И погледнах живота в очите.
Хареса ми. Наслаждавам се на всеки полъх по страните ми. Радвам се на всяко докосване. Обожавам всеки пламък в зениците. Оставям да ме опустошава всяка палава мисъл...
А ти къде си?
Защо не се движиш?
Защо отново си така назад?
Как мога да те науча да се радваш на живота и да споделяш всеки свободен копнеж с мен, с тази, която някога бе толкова слаба?!
Догони ме!
Или поне не ме спирай!

****

Научих се да бъда до теб.
Трябваше ми много време, за да разбера, че не е необходимо да извоювам моята независимост, нито да я пазя от теб.
Тогава за мен ти просто беше моя и аз се прибирах при теб. Уморен. Отегчен и безпаметен от метежа на делничния ден.
Научих се да споделям времето с теб. И да бъда с теб. Открих, че се чувствам свободен до теб.
А сега летиш. Промени се. Навлякла си някаква странна шарена роба. Харесваш ми, повече. И копнея да те докосвам.
И в същото време, сякаш сърцето в гърдите пърха като врабче. Чакам твоята нова метаморфоза. И изпитвам страх да те доближа...
Аз искам да съм тук. А ти?

За раждането като раждането

Не знам каква е тази човешка практика да крием болката.
Всеизвестно е, че раждането на дете е болезнен процес.
Още от осъзнаването ни като момичета знаем, че един ден ни предстои да станем майки и раждането на детето ни ще е болезнено. И като че ли още от тази крехка възраст страхът от раждането се вкоренява в съзнанието ни.
Защо, когато станем зрели жени вместо да се научим как да бъдем готови за болката при раждането, ние се оставяме тя да ни помете в шока от болезненост в деня, в който би следвало да да се радваме най-много...

Раждането боли.
И то боли ужасно.

Обяснявам си, че в много по-голяма част следродилната депресия се дължи именно на този шок от болката, която е вкарала в такт всяка фибра от тялото ни по време на родилния процес. Да, вярно е, че съществува хормонална пренастройка на организма след края на бременността, но смятам, че за съвременния човек тя е просто една от многото, с които може безпроблемно да се справи. Да, предстоят нови ангажименти, свързани с родителството, които може би притесняват... – но помислете реално дали тези девет месеца на бременност не са достатъчни на жената, за да приеме предтоящата промяна в стила й на живот, които и налага малкото скъпо човече...


Истината е, че не сме се научили все още как да посрещаме болката.
Разчитаме на „митове и легенди” предавани от жена на жена, свързани с раждането, които в много случаи са недостатъчно пълни, просто защото отразяват само една гледна точка на една ужасена от случващото й се жена, и много индивидуални, които не само, че не ни помагат, а напротив ни захвърлят все по-дълбоко във вихрушката на страха, заради предстоящото ни непознато и това, което се случва с/в тялото ни, когато моментът настъпи.
След като преодолеем малко стреса си разказваме страховити постъпки, в които сме били главно действащо лице в родилния дом, за лекари, акушерки, отношение, системи, упойки...


Всъщност истината е,
че раждането боли.
И че това е един естествен физиологичен процес. В който, уви, лекарят може да вземе някакво участие, когато не дай Боже се появят усложнения. И цялата сила да родим е само в нас. В нашата воля и съзнание да се справим.
Но затова са необходими познания. И желание всичко да мине, както трябва и вяра, че можем.


Раждането боли. И подготовката трябва да започне именно от тук. Но не като си уредим родоразрешение чрез цезарово сечение, защото така само заобикаляме болката и всъщност не я решаваме.
Секциото също боли. Родилите по този начин ще потвърдят. Много по-рисково е – първо, операция е, второ, използва се упойка... Секциото боли много повече след това, а раната зараства много по-дълго...


От къде да се започне?
Първо. Информирайте се в подробности до степен разбиране за процеса на раждане. Това дава невероятно успокоение и облекчение, а в ДЕНЯ полза. Раждането след придобиването на тези знания не изглежда така неизвестно, непознато, митично и страшно.
Второ. Започнете упражнения за укрепване на перинеума. Така мускулите ще са подготвени за изпитанието, което им предстои. Ще са еластични. Ще можете да ги използвате при даването на живот, ще ви помогнат.
Трето. Овладейте техниките на дишане при раждането. Уви, това не става по книга. Споменавам го от опит. Обездвижването, стресът са ни отучули да дишаме пълноценно. При мен беше най-слабото място, въпреки подготовката ми. Но тя беше повече на книга. Самостоятелно. А дишането страшно трябва. Защото болката го изяжда, а липсата на въздух още повече увеличава болката. И в един момент чувстваш, че сякаш не можеш да си вземеш дъх. А нито лекарят, нито акушерката могат да дишат вместо теб.
Решението е просто. Оттренирайте дишането.
За тази цел – намерете действащ курс по безболезнено раждане, воден от компетентна практикуваща/практикувала акушерка в малка група или индивидуално. Тя ще ви обясни дишането, запознае с техниките, ще ви покаже, ще ви обучи. Когато родите ще осъзнаете какво богатство ви е предала! Защото именно то, което е изяждано от болката, когато е правилно може да я контролира...
Направето го сила!


И не забравяйте, раждането боли! Но сега болката ви е подвласна, защото имате сила! И не забравяйте, че именно когато ви се стори, че идва краят ви... Всичко започва!
Тогава усещането за болка спира. В тялото ви се събуждат скрити сили и остават само минути, в които се изисква да сте активни, докато видите малкото прекрасно вашето невероятно влажно и топло детенце...

И не забравяйте раждането боли и трябва да сте подготвени да го посрещнете, и от физическа гледна точка, и от психическа, за да не ви зашемети и отнесе в криволиците на обърканото съзнание за известно време...
Сериозно ли?! Има жени, които цял живот не могат да преодолеят шока от раждането и се оставят да подяжда психиката им...

Последно. След раждането не се притеснявайте да споделите колко ви е боляло. Говоренето облекчава и за минути стоварва години тежест.
Не знам каква е тази практика, още повече не ми е обяснима, защо темата за болката от раждането се избягва да бъде подвигана пред родилката след изписването от родилния дом. Всички се суетят около бебето и някак митично избягват да се докоснат до съзнанието на жената, дарила го с живот. Да, така е, то е толкова желано, красиво, невинно и нежно! Но майка му в тези първи дни има повече нужда от човешко внимание, нежност, разбиране, топлота и обич... Така че въпросът „Как си?” или „Много ли боли?” не е неуместен! Изслушайте, помълчете и прегърнете, това е достатъчно! :)

Раждането боли – и какво от това?! :)
Нали Силата е във вас! Посрещнете бебето си със самочувствие и усмивка – радостни, че го виждате, радостни, че сте властвали над болката и сте се справили успешно, активно и волево с предизвикателството - раждане!



Посвещавам на всички акушерки и невероятни личности, които познавам – Елка Добрева, Нели Маринова, Румяна Манчева, Надежда Желева, Елена Василева, Марияна Алексиева, Даниела Дончева, Симеонка Манолова, Йорданка Димитрова, Красимира Александрова, Оля Михова и други, чиито имена не помня и хилядите останали, които въпреки проблемите в нашето здравеопазване продължават да дават живота в ръцете ни! Благодаря за всеотдайността и сърцата, които носите!

За Бъдни вечер, за Раждането и за Възраждането... (I част)

Бъдни вечер е. Все още е денят, денят преди Христовото Рождение...
Приготовленията за празничната трапеза отдавна започнаха и текат.
Във въздуха се носи аромат на канела и сладки плодове...
Магията се докосва до мен... и ме кара да спра...
... и да се зарея в мисли, моето любимо занимание, което отсъства в най-светлите празнични дни... Особено на Коледа...

Неосъзнато стигам до извод, че този път Празникът е различен...
Аз съм себе си.
Не знам откога не е било така, и дали въобще някога е било.
Не бързам. Не съм направила главозамайващ списък. Не съм изтощена.
Приготвям малко от блюдата. Този път с плодовете и ядките са само 7, не 11... в количество за трима, толкова, колкото сме. Този път със сигурност храната няма да дочака Иванов ден :)


Отново се унасям и неусетно започвам да анализирам...
Може би съвсем резонно в навечерието на Христовото Рождество...


Какво постигнах тази година?
Нищо особено. И всичко! Цяла вселена дори.
Експресът на времето ме отнася бързо в април.
Януари, февруари, март и дори част от април минаха като миг. Инсеминация. Ин витро. Безброй прегледи. До училище и от училище. Домашни. Прекрасно детско лице.

Април беше началото.
Не мога да кажа, че бях изпаднала в депресия. Имам страхотен имунитет. От четвърти курс, когато беше последната. След като първото сериозно събитие постави началото на загубата на твърдината, по която да вървя... А имах преди това само една...
Тогава си бях обещала никога повече да не допускам да изпадам в подобно състояние. Бях сама. Адски сама. Приятелите не се обаждаха. Родителите бяха погълнати от своите големи проблеми. Тъкмо си се изправил и поредният ужас – че могат освен на свободата ти, да посегнат и на тялото ти... По добро стечение на обстоятелствата и предпазливост, само могат при мен...

Тогава ме спасиха бележките. Бележка след бележка. Направих си табло, което прибирах в шкафа. Мисъл след мисъл. Сентенция след сентенция. Извод след извод. Не нечии. А мои, изридани от болката и адското чувство на самота...
Изправих се. И може би в желанието си да се спася, се случваше да си причиня още болка. Но от това последваха – нови изводи. По-бързи решения, по-висока решителност...

Стратегията свърши своето. До април...
Когато бях на път да прекрача границата и да се изгубя...
Всъщност, аз вече се бях изгубила. От постоянното усилие да устоя на бруленето, което ми поднася живота. Ден след ден, губиш частичка по частичка от себе си, докато идва миг, в който не знаеш дали под кожата ти е останало нещо друго, освен задушаващата болка в гърдите...

Тогава се случи среща. Защото бях готова да се хвана за всяка сламка, за да изплувам малко нагоре и да си поема поне глътка въздух. Този път не заради детето си дори, а заради самата мен...

И се надигнах.
От срещата произлезе друга връзка. Като капка по капка. Не целенесочено. А просто неусетно като Божия повеля да се случи... Хората, които се появяват в живота ни по причина...
И се преродих...

Защото открих, че на този свят има поне още един човек като мен. И това ми бе напълно достатъчно. Да осъзная собствената си ценност. Да не си слагам постоянно клеймо „черна овца”, „не на ниво”, „не достатъчно умна”, "безинтересна", "скучна"..., а напротив да приема, че съм различна, уникална, не съвършена, но единствена и ценна, именно защото съм такава, каквато съм и, че така, както аз приемам хората, има такива, които ме приемат и ценят/биха ме приели и ценили такава, каквато съм, колкото и да са малко, колкото и да шепа хора, разпръснати по света... :)

Бъдни вечер е... До мен са най-близките ми хора. Невероятното дете и най-верният ми приятел, колкото и странно да звучи. Включват се в приготовленията. Както никога до сега. И това прави деня страшно различен. До някъде ми е неестествено, защото обикновено съм сама и бързам, и съм напрегната и не усещам как минава времето от сноване между прахосмукачката, печката, пералнята, масата и сядам уморена, без памет, без мисъл, да не говорим без сила и настроение, без говор и дума, без цвят и желание...

А сега ми мирише на канела и ароматът на варени сладко-кисели плодове ме прегръща в своите нежни ръце и ме отнася в моя си унес... Пак съм мълчалива, защото просто съм си мълчалива, но е друго, тук съм, цяла, и жива, и замечтана, и виждаща, и чуваща... редяща на ум куп образи като пъзел...


Винаги съм знаела какво е най-ценното. Така, както всеки човек знае и за което копнее всеки. Рождество Христово значи много. Обич. Семейство. Раждане на живота. Доброто. Уюта. Самия Живот. Познанието и пътя. За да се постави Словото и Вярата. ...
...

А аз правя равносметка,... защото един етап завърши и започна новият...

Какво постигнах тази година?
Изправих се.
Опитвам се да си върна „кокетството”, както наричам желанието да се облека красиво...
Намерих си работа.
Открих нови приятели.
Влюбих се – първо в себе си. После, както за първи път в четвърти клас без суетните примеси на възрастните и порочността.
Простих си несъвършенствата.
Започнах да чувам музиката.
Още повече - научих се да работя на музика, защото по-рано ми беше невъзможно без тишината. За мен е невероятно постижение.
Видях, че мога повече. И че мога още повече, но естествено иска се постепенност и време, освен търпение и усилие... И редуване. На задължения с приятни действия...
Стъпих на лед с кънки. Дори напредвам в пързалянето. Детска мечта, която изпълнявам сега.
Връщам си въображението... толкова важно за мен...
И онова, което толкова години се мъча да преоткрия и за последно имах на 18..., за което ми повече от необходимо да поддържам състоянието на замечтана влюбеност...
Моето минало, и бъдеще, моята същност, мечта...


Различна е тази Вечер. Масата не е отрупана. Всибко можеше да е по-... Но ние сме пременени... А аз съм си аз. Такава, каквото се искам... Не мълчим, както преди, а си говорим... И това е ново... :)

Да са благословени грешките! ( I част)

(Посветено на един много скъп за мен човек :) )

Част първа

Тази тема непрекъснато я изтласквам. Не знам дали не сгреших :), че не я написах през август...

Изтластвам я също така, както месеци вече чета една книга и съм все на едни и същи страници. Просто, защото заспивам преди да си отбележа, докъде съм стигнала и следващия път като я хвана пак прочитам същите редове...

Но всеки път са ми интересни. Защото намирам нещо, което ми се случва...

Чакам темите да узреят крато разпръснати гроздови зърна във вселената и когато акумулирам енергия, сядам, след като съм се размотавала доволно за деня, да пиша, хващайки най-близката и узряла тема...

Захир. Паулу Коелю. :)


Ала тази тема всеки път се приближаваше и отдалечаваше от мен като кораб без екипаж и котва в безграничната синева на безкрайно спокойно море...


Правили ли сте грешки?
Как ги понасяте?


Аз?

Естесвено, че съм правила.
Имам си дори теория. Греши този, който работи, който се движи напред, който рискува, който е поел повече отговорност, който дръзне да дерзае... С колкото повече работа се заема, толкова вероятността да допусне грешка е по-голяма...

Имам си дори „късметче” от кафе, пито заедно с приятел, - Човек, който не може да прави грешки, не може да прави нищо!” Бърнърд Шоу - с вкус на шоколад с карамел и сметана...
(„Ями!”)


Преди
трудно понасях грешките. Рядко ги допусках и допускам. (Все пак зависи и от какъв сорт са), но изживяването след това беше мъчително, състаряващо, стресиращо, стряскащо, като в чистилище...


Защо?
Нима не съм човек? Нима не бях поела върху плещите си пак прекаленото? Нима не направих всичко възможно? Нима не ми беше ясно? Нима всичко зависеше от мен? Нима не прокарвах пътека? Нима не бях постигнала пак крачка напред? Лежах ли и чаках ли някой друг да свърши работата... Нима не си правих изводите. Нима не го предполагах. Нима не предупредих. Нима не се учех?!


А по преди?
От страх да не сбъркам се сковавах цялата и не смеех да пристъпя... и после осъзнавах, че всъщност знам повече и бих могла да се справя много по-добре!... Или се справях, но изразходвайки космическо количество енергия за страхове, преодоляването им, концентриране и ...
И защо трябваше да ме е толкова страх?!... Проклетата петица в името ми, която ми дава мечтите, превъзмогва граници и в същото време ме кара да се мятам и измъчвам на едно място като създание, оставено без въздух...


Твърде много не-та в детството, може би. Не знам. Не помня.
Твърде много разочарования в детството... Да спомням си това-онова...
Твърде много чувствителност... Въпреки, че е красива...
И
твърде много сила!
Защото иначе нямаше да четеш това и да разбираш за какво пиша!

Ключът.
Просто съвсем случайно ми попадна ключът и...
всичко експлоадира...

...

Огледалото в детето ми

Различно се оказва...
Всеки път се оказва различно - действителността от представите ни...
Преди време, доста вече, смятах, че децата придобиват характер спрямо възпитанието, вниманието, които им дават родителите и условията, в които израстват, събитията, които им се случват...
Да, безспорно, вярно е!


Но има и още нещо :)


Когато се роди синът ми, месец-два след като се адаптира след промяната на средата, започна да проявява характер...
Слагах го да спи сутрин, обаче той – не искаше да заспива! „Мамо, ти луда ли си. Толкова ми е интересно, а ти ме караш да спя.”

Не помагаше нищо. Това дете, усетило равната повърхност под себе си, надаваше вой до небесата. И не защото се глезеше, – Боже, твърде малко е за това! - а защото му беше интересно да научава...
И се гневеше, дереше, почервеняваше. Какво да го правиш?! С характер от малко. :)


Упоритостта му не премина през тези първи негови години.
По-късно след като усети твърдината под краката си, не се спираше. Беше като машинка на постоянно акумулиращи се батерии :) Енергичен до безумие!


И беше страшно социален и общителен. Няма значение, че не владее все още думите, мигар може това да е пречка?!
Разговаря се с всеки, деца, възрастни, студени хора... Всички стават подвластни на чара му да общува... (да поясня, че не беше стандартното хубаво бебе, но за това ще пиша друг път)
Имаше и една особена артистичност...


И се чудех... На кой прилича това дете!?
В тези ранни години в него откривах повече черти от сестра ми. Диво, игриво, безстрашно, волно дете... И си обяснявах – очевидно децата взимат латентните ни черти, тези, които в същото време са активни в сестрите и братята ни...
Има доза истина като се замислите, нали?!



Така смятах... До това лято.
От което тръгнах по една особена пътека, в която събирам миналото, връщайки се много назад, и то съвсем спонтанно, с проекция, идваща от бъдещето... (нямам предвид насочена към бъдещето)  :)


И започват да изплуват образи.
Ами, да – нали аз самата на 4-5-годишна възраст бях такова диваче... тичащо, постоянно сновящо, не спиращо се дете... Да, бях стеснителна до болезненост, но тази черта се появи по-късно... А в моментите, когато съм била себе си, винаги аз съм била тази, която подема разговор... Спомяш ли си?!...


След елементите на метаморфозата, която ми се случва, откривам в себе си артистичност, скътана дълбоко под пластове събития...

И откривам – ДЕТЕТО МИ ПРИЛИЧА НА МЕН!


*
Това лято се наложи детето да изкара един месец при майка ми през ваканцията...
Прибра се.
И отново видях себе си.
Но другата...
Беше станал тих и кротък. Спокоен и разсъдлив. С изказвания, в които има мъдрост, характерна за по-възрастните...
Което е прекрасно!
Но имаше нещо, което не беше на ред.
Детето, сякаш беше пречупено. Не в лошия смисъл.
А сякаш му липсваше хоризонт...
И си спомних нещо, което мислех в ранните гимназиални години...
И открих.
Да, не съм идеалната майка в никакъв случай.
Да, моята майка е невероятна и не мога да я настигна по отношение на топлотата, която ни даваше и уюта, който създаваше... Не умея дори да си играя с него на кротки игри така, както тя умее...


НО за моето дете аз съм най-добрата! Не, защото съм се съмнявала, но нюансът стана някак по-различен :)

Cute, cute, my rabbits...

Ако ви кажа, че съм израснала в гората...

Не се шегувам. Може би от моите 3 до 6-годишна възраст живеехме с родителите и сестра ми в една къща. Беше отдалечена от населени места. Къщата беше буквално в гората.


За съжаление, нямаше други хора, освен нас. Така аз разполагах за моите първи осъзнати мечти с гората... Деца идваха само от време на време по едно-две през ваканциите в близките къщи... Нямах приятели. Нямаше и с кого да контактувам. Имах само огромните борове и техните шумни приказка... Имам и своето волно и диво детство, защото никой не ме спираше да се разхождам в огромния, действително, двор с гора :)...


По едно време родителите ми отглеждаха зайци. Имахме куп малки, сиви зайчета...

Но имаше други два специални заека. Тези зайци ни бяха първите. Изглеждаха огромни през детските ми очи. Единият, като го гушнех, беше почти колкото тялото ми.

Бяха големИИИ. Единият беше чисто бял. Другият бял на големи черни петна. Бяха двойка.


Много време прекарвах пред клетката им близо до гората. Обожавах да ги наблюдавам. Как мърдат розовите си муцунки, движат мустачки, движат уши и ме гледат с мигащите си розови очи... Бяха си моите зайци! Говорих им, споделях им, бяха част от мен.


Един ден открих, че зайците ми ги няма.
Изтичах при майка ми разтревожена. Страхувах се. Чувах постоянно разни приказки, но знаех, че моите зайци са специални, те са много красиви, а и ми бяха обещали...

Майка не ми отговори. Но татко да. Каза, че са там в тенджерата зайците ми.
Видях голямата жълта дълбока тенджера...


Това беше първият път, в който намразих родителите си.


Детските чувства трябва да се уважават!


Когато пораснем изморени, дори убити, от ежедневието, забравяме какво всъщност сме ние човешките души...
Бъдете внимателни към крехките, и невинните, обичащи... Защото понякога дори с на вид дребните си постъпки, конструираме „отдалечености” в душите им... и в нашите също...

Струва ми се, че е безсмислено повече да пиша по темата, дори последното беше излишно...


Та, така, вчера имахме на трапезата заек. Баба ни го подари, в плик от магазина като пилетата. Въпреки това не можах да ям. Мисля, че повлиях и на детето, защото и то отказа.
Но и то си има своята история със зайче/зайци...
Нея обаче ще ви я разкажа друг път :))