Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

15.8.10

Танцувания на душата - За Ели и нейното приказно пътуване



Споменавала ли съм, че последните години чета трудно. Може би защото работата ми е свързана с постоянно четене или защото в детските и младежки години съм прочела тонове книги... А аз обичам художествената литература...
Причината е, че съм се превърнала в изключително взискателен читател. Книгата не може така лесно да ме откъсне от оскъдното време за мечтаене, да ме обсеби, за да й принадлежа няколко часа или денонощие, така както беше способна преди петнадесетина години...
И в същото време ми липсва.
Преди година – срам – взех „Яж, моли се и обичай” на Елизабет Гилбърт. Оставила белег в толкова много хора. Със смислено и струващо си послание. Но мен не успя да ме отвлече...
Може би, ако я бях прочела преди две години, щях да й принадлежа. Ако я бях прочела преди година и четири месеца щеше да улучи сърцето ми. Но след това... Пътят на авторката някак ми е познат, макар и изминат по свой собствен сюжет...
Остана ми единствено любопитството към медитацията, която през април на операционната маса си казах, че трябва да овладея...
Дори и в този бестселър за възраждането на духа откривам толкова прагматичност и суетност около материалното... Нещо така много ми липсва...


Но не за тази книга искам да говорим.
А за „Приказки за едно пътуване към себе си” на Ели, Елена Любенова, която ми донесе отново не зрънце, а букет от откъснати сияния на душата... на нейната и на моята...
Нямах представа какво да очаквам от страниците на синята книжка със сърцата.
Преди да отворя книга съзнанието ми е бяло и чисто, отворено за думите, които умът ми ще поеме...
И затвърждавам впечатлението от пета страница в началото на шеста, че това е моята книга. Тази, за която съм копняла поне от петнадесет години... Тази, която съм търсила да остави следа в мен...
В редовете в началото откривам богат и изразителен език, който уви е толкова важен, за човек поглъщаш тонове листове... Аз чета за удоволствие, за да може душата ми да се надлаждава на думите и съчетанията им и Ели ме покорява веднага. Рядкост са авторите, притежаващи богатство на изказа, съдържателност на думите, многочисленост на лексиката и гъвкавост на изречението...
Стигам до 7 страница. И започвам да плача.
Спирам.
Продължавам да чета. Осма страница. И пак се разплаквам.
На 9-та. Спирам. Просто защото на плажа е някак неуместно да плачеш и да събираш озадачените погледи на околните – вижте жената с големите слънчеви очила, която не влиза в морето, плаче... А и ми трябва по-голяма времева пауза, за да може душата ми да се съчетае с прочетеното, да се върне към усещанията и да ги съпреживее отново. Трябва ми време, за да се успокоя и отново да продължа да поемам жадна дума след дума...
Следват страници, в които Ели ми дава малко почивка. В които намирам някои общи неща и от битовия житейски опит, които всеки път ме изпъват като пренатегната струна...
На 17-та пак плача и спирам.
На 33-та отново.
Така до 63-та, откъдето просто спирам да забелязвам номерата на страниците и приемам, че книгата все пак ще свърши, колкото и пестеливо да я чета, колкото и дълбоко да я поглъщам...
Поглъщам жадно. Не, не е точно казано, защото докато чета просто ме няма. Духът ми е извън моето материално тяло и се носи някъде над мен, над вълните и безцеремонно се съвъкуплява с прочетеното...
И изживяванията са мои, и трепетите, и философията, и посланието... Всичко в тази книга е сякаш аурата на собствената ми душа...
И отново се възвръща способността да запомням до коя страница, на кой ред съм стигнала последния път...
Безмислено ми се вижда да пиша повече.
Ели, благодаря ти!
Докосна най-съкровената ми изначална част от мен, тази ядка, заради която ме има и съществувам.


Само ще споделя, че още в първите страници незнайно защо в мен изплува сцена от филм за войната, за блокадата на Петербург през Втората световна война – на семейство с момиче, което беше на моята възраст, някъде около 12, в дните на глад, когато липсва дори черният хляб, донесоха буца захар. Момичето си отчупи парченце. Посмука го. И след минути го върна на масата, за да има за после, за да има за дълго...


Не знам в каква война е била моята душа. Помня някои сражения. Загуби и победи. Вероятно е и била в блокада... Гладна, изтощена, линееща и губеща се...


Намерих още една своя сродна душа. Засега с теб, имам две :) И това ме прави безпределно богата! А моето възраждане най-ценното събитие в моя живот, защото без него нямаше да имам силите да намирам сродни души...
Преживях невероятна душевна морска почивка.
А книгата поставям там до Библията. Това място беше свободно твърде дълго време.
Благодаря ти, Ели, за възможността да усетя себе си отново така пълнокръвна и изпълващо дълбока...



П.С.
И, Ели, държа си на автографа. Не е важно, че ръката ти няма да изпише знаците върху хартията на книга у мен. За душите тези неща не са от значение, нали?! За мен ще е ценно моята душа да има своето изречение от твоята...

Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails