Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

22.8.10

За изневярата чистосърдечно




Вече не я отричам така категорично нея изневярата. За себе си.
Всеки има своята представа за изневяра и за норми на правилно и не във връзката си. Несъмнено дори, когато страстта е била бурна, любовта силна в началото на връзката, с годините емоциите да отслабнат и да се появи желанието за изпитване на онова... вълшебно чувство, което се разлива по тялото при допир с друга кожа с тяло, което вълнува, за досег до очите, в които потъваш...

Няма да се впускам в търсене на причините защо хората изневеряват. Всеки има своите. Както и всеки има своята представа за връзка, стабилност и територия до която другия макар и любим може да стигне... Още повече всяка двойка изгражда и своите правила, гласно или негласно, за поведението, отношението един към друг, дори за това дали допуска изневярата и да определи формата на понятието изневяра за двамата...

Аз съм от хората, които разбират изневярата. Отдавна. От началото на двадесетте си години. Дори я допускат. Но за другите, не и за себе си. Животът обаче не е просто една права линия, който тече по прост сценарий, който ти определяш. Дори когато имаш представа за собствените си норми, усещания и правила.


Изневярата я изключих преди години.
Не защото така е морално. Само. Знаем, че хората най-колебливо се придържат към граници, които са общоприети...
Изключих я, защото не ми харесва. И от изневерята самата аз не се чувствам добре. Изневярата такава, каквато я познавам от опита си, просто ми показва, че нещо не е наред с връзката, с отношението между, как да го нарека, основния партньор и мен, още повече в мен... да се преобърна отвътре си... Защото просто едното не може да запълни другото, защото когато се е скъсало едното не можеш да го поддържаш... просто така... Изпитваш едно особено чувство, не точно угризение, не точно вина... А аз просто искам нещата да са истински.


А за другите я приемам – колко странно нали?! – защото разбирам, че физическото понякога надделява, че желанието за още, дори когато обичаш понякога е по-силно, защото сме алчни, защото се отдаваме на тленното, защото страстта с времето утихва, а тя е която дава силен стимул за живот понякога. Защото просто чувствата посивяват и се губят и копнееш за нови, а това за човека е толкова нормално, да не спира да се движи и търси, да задоволява собственото си его или желание за живот...


Има и друга причина да изключа изневярата за себе си. И тя е общо приета, нормална и човешка... Защото е трудно да предадеш Човека, с когото си. Да предадеш това, че си му се врякъл, за това, че си му обещал да си негов, да предадеш доверието, да предадеш приятелството му, да предадеш него, да предадеш нещо, за което си мечтал, нещо за което си се борил или дори изисквал, да предадеш себе си...


Истината е, че времето, колкото може да даде на една връзка между двама души, толкова може и да им отнеме. Особено, когато е изградена само на страстта и тялото. Времето е безжалостно и дори може да подяжда устоите на една връзка, когато е изградена на силно влюбване в началото. И като бурно море може да разблъска и връзката, която е изградена на основата на приятелството...


Казват, че най-устойчиви са връзките, които започват с бурна страст, почти животинско привличане, безумно влюбване един в друг, създаване на привързаност, приятелство, споделяне и връщане към силни моменти, които да скрепяват връзката и подсилят емоциите като ново общо емоционално преживяване... Като двойка лияни, които от корените се вплитат един в друг и вървят нагоре, продължавайки да се вплитат, въпреки на и според влиянията и трудностите, идващи от околната среда. Могат да правят завои, могат да се отклоняват, но дали в едната или другата посока все са заедно и продължават сплетени нагоре...
Но това не го знам. Нямам този опит. Блажени са тези, които го имат...


А и има нещо друго. Всяка двойка сама определя правилата си. Определя това, което държи и споява връзката по между им – за някои това е доверието, за други приятелството, за трети тялото, емоцията, любовта, семейството, децата, постигнатото, изграденото, домът, икономическите интереси, престижът... – списъкът е дълъг.
Всяка двойка определя допустимото и недопустимото за себе си, гласно или негласно според периметъра и разбиранията на всеки партньор за представа на необходимо лично простраство и пространство в живота, което да споделя с теб... Това събира двама души. И всъщност съвпадението на тези представи правят най-силните, продължителни връзки. Придържането към основното правило запазва връзка, а малките нарушения извън правилата, дори когато понякога са болезнени, не разпадат връзката... Но правилата трябва да са първоисконни и за двете личности поотделно. И да съвпадат. А животът е такъв, че често подлага и собствената ни ценностна система на изпитание, че в живота ни се променяме и можем да променим ценността...


И така аз за себе си изключих категоричното отхвърляне на изневярата.


Защото приех друга истина и за себе си, а аз съм човек, нали и за мен и за моята връзка важат всички онези особености, които времето прави с нас, партньорите ни и връзките ни...
Приех мисълта, че много по-важно е не всъщност да не изневериш на другия, а да не изневериш на себе си!



Понякога хората сме много... смешни, в добрия смисъл на думата, в душевните си терзания, през които преминават, нали, а аз съм цар на подобни... :)
Защото след толкова години и след толкова месеци мислене и след толкова извивания на душата ми, стигнах до едно изречение, което мъжът ми произнесе толкова лесно в началото на връзката ни...
„Ако изневеря, ще ти кажа. (Разбирам, всичко между нас ще е приключило. Приемам казаното. Споделям твърдението и съм съгласна, колкото и да ми пари под лъжичката :) ) Никой от нас, включително и ти, не може да гарантира, че в бъдеще няма да се срещне с друг, човек с който ще се чувства по-добре...”
И щастлив
:)

Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails