Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

7.8.10

Страх! Страх! Страх!



Страх! Страх! Страх!
Движи се над мен като огромен змей.
Не хала. Дракон. Или динозавър.
Няма значение.
Сама съм го хванала с връзчица за шията.
И го държа
Примряла от трепет да не би да я изпусна,
Сякаш става въпрос за най-забележителния балон.
Страх. Страх. Страх.
Същият този, който ни спира да кажем на някого обичам те,
Същият този, който ни спира да приемем нечие обичам те,
Същият, този който ни съкрущава още преди изпит,
Или ни изпива на поредния нов проект на работното място.
Страх.
Колко голям може да е страхът ни?!
Дали е голям колкото ужасени са очите ни.
Или колкото може да бъде голямо сърцето ни.
Страх.

Тези, които са ме усетили по-близо
Знаят колко голям е страхът ми от шофирането.
Не защото не се справям с колата,
Напротив аз съм й добър слушател,
Не дори, защото не си прощавам незначителните грешки, без които особено в началото не може,
Странно след паузата от десет години дори вливането в движението не ме влудява...
В страха си разбирам отново моята същност,
Заключен пътешественик, обременен с кармата постоянно да се бори с демоните в себе си, наречени страх...

Преди два дни се събудих сутринта и тръгнах с молитва.
Не забравих да се моля из целия път, Господ да бъде така милостив,
Да запази семейството ми и мен,
Защото аз ще шофирам
И вече няма връщане назад.

Днес на пътя отново си припомних за Него
И тихом редях ред след ред,
Все един и същи.
И защото Бог ме обича,
Ми изпрати по пътя най-тежкия дъжд,
Замъгли стъклото ми,
Наводни пътя ми,
На същата тази магистрала,
На която без жалост бебразсъдни люде,
Просто не спазваха правилата...

А аз Му благодарих за доверението,
С което ме дарява,
За урока, който ми показва,
За истината, която нося в себе си,
За това, че ме обича,
Като ми доказва,
Че ще се справя.
Но и не съвсем.
Също като всяко Божие остроумие,
Малко преди пребиране,
На зелено колата изгасна два пъти,
Сякаш за да ми напомни,
Че Неговият подарък,
Никога не е случаен
И имам много да уча,
А пътят е път
И не търпи отпускане, шега или игра...

Страх.
130 километра са зад гърба ми.
Детето заспа.
А аз си предствям необятните полета от рапица,
Които искам да му покажа...
Имам още много да го боря,
Него, Дракона, който държа над мен за тъничка връзка...

Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails