Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

19.3.11

За трети път...



За трети пъти си забравям очилата.
Аз не забравям. Или поне не забравях :)
Ако беше ми се случило преди години, щях да се разтревожа какво става с мен.
Може би да тупам по джобовете, проверявам по няколко пъти за ключовете, да броя три пъти, да се впрегна в стягане...
Малко по-късно, щях да го отдам на отслабналата ми памет заради, уви, напредването на възрастта и нямаше да възроптая... Деменция, какво да правиш! Не можеш да избягаш от гена и може би някой ден ще те тръшне Алцхаймера, но си мисля, че именно постоянното ми неспокойствие, толкова укорявано друг път, отново от мен, и с аритмиите ще запази все пак способността на невроните да се държат във връзка и предават сигналите, макар че, е тогава вероятно сърцето няма да издържи, защото пустата аритмия съсипва здравината на капилярите...

Сега, след като ми се случи за трети път за има-няма 9 месеца, само си констатирах, че трябва да си осигуря още един чифт на работното място...
Отдавам пропуска на разсеяността, която започнах да обичам неподготвено силно и неосъзнато от известно време. Цял живот се помня дисциплинирана, отговорна и изрядно организирана, всъщност, и малко разсеяна. Защото винаги бързах да свърша всички задължения, за да си оставя време за мен. А под време за мен разбирах, честно казано, мотаене.
От известно време насам осъзнам, че това мотаене ме е моделирало също толкова, колкото организираността, дисциплината и отговорността, защото съвсем естествено съм открила начин да медитирам, визуализирам, релаксирам, да смачквам моменти, за да се вихри въображението ми като стихия.

Семейният живот и предаване на щафета на задължения уби времето ми за мотаене-медитиране-мечтаене-ридаене-живеене.
Инцидентно възвърнала си умението, от месеци установявам вътрешна съпротива да сложа ред в безпорядъка у дома, на бюрото, десктопа или в чантата. Помня задачите си повече от идеално, срещите в 90% и никак парите си в портмонето. Държа си ревниво моята разсеяност и не искам, готова съм дори с животински рев да си я пазя и да не я пусна, нищо че се опитват да я изтласкат фактори и обстоятелства, социумни продукти и разни. Тя си е моя – разсеяността. В нея се намирам. В нея съм аз. Нещо повече, в нея откривам моята съзидателност!

Вървя си по пътя надолу след пребиваването с Майло на Марс. Шляпам си и се отдавам на пухкави мисли, леко горчиви – но какво пък и карамелът нагарча ;)
А между другото забелязвам-забелязахте ли, че пъпките на овошките са готови да се пръснат?! Никога през живота си не съм ги засичала толкова рано – когато зеленото скътано в кафявата ципа, едва-едва пропукало в микрометри, е готово да я отхвърли, за да даде воля на трепетното бледорозово разтворено в бяло... Миниатюрни пъпчици в капчици вода. Защото днес пръскаше дъждец...

Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails