Странно нещо е човекът. С ясно съзнание съм, че почти се съсипвам. Не ми остава време за любимите ми неща, благодарение на които се чувствам жива. Дори не съм спала удобно, защото вече съм навлязла в онази капризна възраст, когато смяната на матрака е фатална... И въпреки това – душата ми цвърчи.
Мисля си за малкото човече, което беснее навън, експерт в това да ме ядосва, за приятел далече, с която ми се иска да се разхождаме и после приседнем на пейката под едва разпъпилите се магнолии като от снимките й и друг, който винаги ми пълни душата... Мисля, си и за още един свестен човек...
Някакво странно слънчево смирение ме е обвзело. И не знам защо правя асоциация – като диво животно, излегнало се на припек...
Може би без да искам съм налучкала пътя...
Зрелостта е хубаво нещо!
Няма коментари:
Публикуване на коментар