Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

6.3.11

Пак не спазих...

Пак не спазих наказанието.
И сама поведох детето навън.
По баирчето нагоре.
Упреквам се, когато наказвам, въпреки че се старая да е рядко, а напоследък някак не се получава... И вината за това като, че ли е повече моя. Защото детето има нужда от времето и вниманието ми и вероятно протестира срещу перманентната ми ангажираност с отпуснатост.
То е достатъчно малко, за да не разбира, че по-голямото наказание е за възрастния. И, че мен ме боли много повече от него, но съм родителят и трябва да направлявам някак пътя му.
И въпреки това не смятам, че това е методът, а за другият се изисква обратното на безсилието – време и отмора, за да му покажеш магията на живота, знанието и отношенията.
Вместо този път да удържа, отново хватката ми отслабна и пуснах птичката да пърха. И как би могло да е иначе?!
Заспивам с последната му снимка, получена предварително за 8 март с надпис „Обичам те, мамо”, на която очите му са някак тъжни и пусти. На фона на другата, от която сякаш изскача току-що събудилият се малчуган с пламъци в очите и ти казва: „Готов съм, мамо, за хиляди бели и още повече”.
Какво се промени?
Твърде много и нищо за тези десетина години.
Преминах през организираната, устояващата, всеотдайната, отдадената, замечтаната, липсващата... Показах му твърде много, на неподходящи възрастни, от които не би могъл да почерпи чуждия опит и намирам, че отново, този път с умисъл, трябва да повторя уроците – организираната, борбената, постоянно обичащата...
След две денонощия, в които спохожда съня ми, намирам отговора на отново отпадналото наказание – ако не друго, поне ще го науча да прощава, когато обича...


Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails