Цяла съм

Всичко е толкова различно.

Преди година четях ръкописа му.

Себе си усещах все така, като годината след раздялата с мъжа ми. 

Полужива, полу аз, полу цяла, полу майка, полу любовница...

Единствено работата ми ме правеше цяла и 98% мен.

Днес усещам морето.

Виждам хората.

Цяла майка съм. (Детето е с температура. За първи път на море боледува това дете и слънчевият сплит ми е на възел.)

Служителката е в отпуск. Въпреки че вчера обменихме думи с хората ми. Усещането ми с тях/към тях е различно.

Чувствам се пред някаква писта, от която ми предстои излитане, за което съм набрала вече скорост.

Тъжна съм.

И разочарована.

Но предимно тъжна.

Чувствам се така сякаш на рождения ми ден се обаждам на близките, просто защото иначе биха забранили да позвънят. Не това не е истина. Но е истина, че го правя за рождения ден на малкия ми син и познавам чувството.

Не можем да очакваме от другите да оценяват това, което обичаш ти. Това е цената, която плащаш, когато се откъсваш от типичната си среда...

По- истинска съм.

Била съм и друг път такава, много отдавна.

Имам още какво да добавя към себе си.

Лошото е, че рискът да остана без компания така е още по-голям, което ме ужасява, но си заслужава...

Детето спи. И единственият смисъл, който си заслужава да се старая, е да може да произнася неговото "Обичам те!"

Майките са къща!