Ето я птицата. Кацна точно срещу мен. Не я притеснява, че съм десетина пъти по-голяма от нея. Навела е главата си леко на една страна към мен и е втренчила жълтото си око в очите ми.
- Защо ме остави?
- Защото птиците са волни, когато са свободни...
- Не можеш да ме прокудиш...
- Ще си по-добре без мен...
- Не можеш да се отречеш от мен...
- Не те заслужавам...
- Нищо не разбираш...
- Уморих се...
- Погледни ме!
- Нима не виждаш, че сърцето ми е твоето?!
- Нима не виждаш, че волята ми е в теб?!
- (Мълчание)...
- Кога ще признаеш?...
- А как ми се иска да полетя с теб...
- Глупаво момиче, та ти ме създаде...
Птицата се размети и впери глава някъде надълбоко в отсрещното поле. Не виждах очите й и копнеех да се обърне, защото те бяха кладенец, от който душата ми може да се храни...
Тя, сякаш ме чу и се обърна отново към мен. Но я нямаше онази острота в погледа. Гледаше ме сам като птица, която е много уморена, и тъжна, и мъдра...
- Ще потънеш ли в полето...
- Не, не мога. Така ме боли.
- Питите на слънчогледите ще ти предадат топлина и сила.
- Но после пак трябва да ги оставя...
- А може би трябва само да прекосиш полето...
- Но ще загубя този бряг от погледа си, а потънеш ли в морето от слънчогледи, връщането назад е невъзможно...
- Просто трябва да създадеш кораб, който пътува в слънчогледово море...
Няма коментари:
Публикуване на коментар