26.6.11

Хапче срещу падане


Настроението ми скача от тихо смирение, в безутечна тъга, понякога на косъм от празнота и с малко примес от болка. Опитвам се да не преплитам крака, а да държа сърцето си на пиедестал. Не мога да позволя на онази сивкава пустощ да завземе моето нетенекиено тяло. Не този път! И го държа като палава свещ във Великденска нощ с дълбока надежда да не угасне, докато стигна отново дома.
Стоп. Стоп. Стоп. Спирам онзи ужасен негативизъм, винаги идващ като плод на умора, погрешно раздаване, тихо ридание, делнична безмислена суета. Спирам и пак грабвам четка, за да прикоткам всичките „не”-та извън мойта глава. Срещу всяко „не” пъстро нещо ще нарисувам...
Ето на! Все още мога да властвам над вас.
Мигар може топло сърце тялото в студен душ да облее и изкъпе отново погледа чист?
Всяка мисъл, че съм, е някак награда.
Само това, което обичам -
ми дава живот -
това, което обичам да правя :)
Значи още не е късно?!
Още съм цяла!
Може би трябва само малко да поридая...

25.6.11

Влюбването


Този път няма да пиша първо на чернова, въпреки че си имам някои горчиви опити в загуба на неща, които после не мога да пресъздам със същата емоция както първия път...

Но животът понякога трябва да изглежда хазартен, без непременно да стои рискът от сребърен куршум в слепоочието, подобно на руска рулетка...

Къде задълбах, а искам да напиша за нещо толкова просто... Може би отново подсъзнанието е намерило отговор, преди да искам да си го призная.

Защото в областта, която в момента витае в мислите ми, всъщност, ако не действаш като в хазарта, просто не е истинско.

Спомняте ли си първото момиче или момче, в което някога сте се влюбили, още в детски години, когато чувствата все още са чисти без да са придобили съвсем формите на стереотипите, наложени ни от средата, в която се движим и ни формира?

Кое е това нещо, заради което сте се влюбили в тази, макар все още малка личност? Очите, поведението, въображението, доброто сърце...

Мисля си, че именно това, което ни привлича у другите по най-искрения и невинен начин, определя и ценността на собствената ни личност или поне желанието и стремежите ни да бъдем такива. Именно това е нещото, което може да ни накара да разбием бариерите, да дишаме, да летим или с други думи да се развиваме. Да не забравя, и да обичаме.

Моето момче беше с голямо чело. Какво да правя, имам слабостта да се влюбвам в интелекта на хората :) Не смятам, че личното ми IQ е на висотата, която искам, но обичам тези умове, които имат властта да отключат полета на въображението ми...

Вселената беше тясна при мисълта за него, а аз постоянно, от крехките си 11, мислех за него. Нямаше място за никой друг. Беше излишно. И авантюристично :)

Е, после как да не кажеш, че първата любов ръжда не хваща!? Не хваща, разбира се! Дълбоко в себе си още обичам това момче. И понякога се питам къде ли е и какво прави?


Поздрави, влюбени души!
И бъдете все така влюбени. Това е магията на живота :)

5.6.11

Мисля, че времето настъпи


- Не си ли самотен? - попита светулката.
- Не - отговори той, - защото строя кораби, а с тях мога да прекося хиляди морета и отново да намеря земя.
- Важно е само да има звезди, нали? - с разбиране промълви светулката :)


Когато светулката разбра, че той бе припознал звезда в нея, се запита - всъщност строителят на кораби може ли да обича...


Някак мисълта, че той бе видял звезда в нея, стопли сърцето й , в резултат на което светулката засвети още по-силно.
Строителят на кораби отклони взор от далеченитата. Почуди се какво точно се случва и от къде това мъничко създание намираше сили, за да свети толкова силно.
Помисли си, че би било прекрасно да има до себе си светулката за винаги и му свети в най-тъмните и беззвездни нощи. Тогава черното небе не би му изглеждало толкова пусто.
Мисълта му се сгуши някъде под лъжичката и странна топлинна обля цялото му тяло.
Светулката вече беше най-скъпата му звезда :)


Мисля, че времето настъпи.

Ще ти нашепна...


Притегли ме към теб
Ще ти нашепна тихи слова.
От сега виждам усмивката ти
И чувам смеха ти.
Притегли ме към теб,
Ще бъда нежна, обещавам.
Ще ти дам от моята топлина
Да, и в замяна ще взема от твоята.
Гладка кожа
И мека уста
Ще те целувам дълго и без умора
В такт с твойто сърце.
Нашепни ми обичам те
Така че само аз да разбера

4.6.11

Мисия - генетична


Чувствам се изморена, самотна и ми се плаче. Не смятам, че човек трябва да крие подобни свои чувства и състояния. Напротив, по-добре е да ги „изхвърли”. Още повече, че въпреки усещанията ми, се представям как потеглям на дълъг поход, в мундир и със сила на рамо...
Несъмнено е вече за мен, че някои черти от характера ни, темперамента, способностите ни, безусловно, се предават през гените ни... А аз съм издънка на родове на пълководци, силни жени справяли се години наред без мъжка опора и градинари сновяли по чужди земи...
Поклон пред жертвата, която са дали дедите ми, които напоследък улавям макар и мимолетно в онези мигове на самота преди решително настъпление. Да си воин е разкъсващо, мисия – нека да бъде на светлината, както на Паулу Коелю му харесва да определя – и гордо. А това значи да не се предаваш дори с ясното съзнание за трудния ти шанс. Всъщност, не самата победа е толкова вълнуваща, колкото пътят до нея...
Но ми се иска в малкото време, което ми остава извън битките, да мога да рисувам света като градинарите, лекувам с билките и свивам цветя от хартия...

29.5.11

Търпението 2


Миналата събота и неделя се почудих сама на себе си, защо поставям заглавие многозначност при тъпрението, особено когато имам предвид само две от страните му и по-скоро го оприличавам на монета...
Може би още тогава подсъзнанието ми е знаело повече от съзнателната ми част, а днес след като за пореден път ме е тормози въпрос, който честичко ме навестява от 2 години, изведнъж прозирам нов елемент от истината.

Търпението се препоръчва навсякъде като положително качество. Особено в динамичното ежедневие на жителите на мегаполисити като начин да се справят със стреса.
И действително търпението като огледална страна на нервниченето е прекрасно състояние. Търпението като способност да контролираш себе си, въпреки хаоса на околния свят и независищите от теб обстоятелства, е жизненоважна философия...


Търпението има и своята негативна страна. Страна, която не може да бъде отниманата и пренебрегната. Когато оставаш пасивен и просто чакащ да се променят нещата, търпението се превръща в оправдание за липсата на кураж и дързост да проявиш способност да си властелин на собствения си живот и желания. Търпението в този смисъл не може да се определи като безразличие, но особено много му пасва една друга думичка – бездействие...


Търпението обаче има и своята трета страна. Тук търпението е от комплексна величина. Зависи в каква насока го прояваш, доколко си замесен самия ти и доколко касае участието на други хора.

Да, търпението следва да проявяваме към околните спрямо нас и общите ни дейности. Да проявяваме дори спрямо собствените си умения, които няма как да придобием изведнъж, а ни е необходимо време за упражнения и усъвършенстване.
Търпението ни е необходимо, за да постигаме релакс, изпадаме в състояние на медитация, благодарение на които възстановяваме наранената си и изморена душа от съпротивлението при срещата с външните сили и оставаме годни за нови приключения...

При прилагането на търпение в неговата положителна страна, т.е. когато не се съкрущаваме под въздействието на стреса, неприятните събития, затрудненията и проблемите, когато не просто чакаме, а между другото планираме излизане от неприятната за нас ситуация, действаме и вършим куп други задачи, без които животът ни не би изглеждал пъстроцветен, дори и при този вариант носи риск... Търпението, когато продължи твърде дълго, изпива, отнема чувствата ти, преставаме да ги изпитваме, обезличаваме се... Да не изпитваш удоволствие от живота, това е цената, която плащаме за търпението, проявено в грешна насока, тогава когато сме запазили способността си да бъдем ротор в живота си.

23.5.11

Търпението в неговата многоизмеримост


1.
Не греша, нали, като казвам, че търпението ни е чуждо умение.
Чудя се кога точно се учим на нетърпение? Може би от онзи момент, в който се превръщаме все повече в социализирана личност някъде в детството към 10. Дали?

Ако се върнем назад, какво ще видим – едно волно дете независимо от ограниченията, което не познава времето. Не помните ли как детето може да каже "утре" на вчера и обратното, защото на мен ми е останал ясен спомен за това, естествено припомнен и от сина ми преди време...
Красиво е да се живее в извънвремието. А когато него, времето, го няма, просто и търпението е излишно.

А после след като се обвържем с останалите и сърцето забие в общо пулсираща мрежа, изведнъж искаме нещата да станат веднага.
И именно тогава се появява стресът, неудовлетворението, подчертават се неприятните ни качества... И съответно се извежда необходимостта от време за релакс и разтоварване, ако искаме, просто, нещата да вървят по-дълго време както трябва...

Питам се, можем ли да живеем в извънвремието? До колко можем да управляваме него, усещането за преходността, да грабваме мига и да бъдем в хармония с него...

Преди години си мислих, че няма по-добър учител от природата, който да научи на търпение и сливане с това измерение. Пример, бременността – когато в началото, докато се чудиш на магията на живота, се молиш времето на началото да отмине по-бързо, за да можеш отново да се чувстваш просто физически по-добре; после, когато нямаш търпение човечето да порасне, защото искаш да видиш как магията на живота расте в теб и ти наистина носиш живот и после отново ти се иска да мине времето, за да бъдеш толкова мобилен, колкото и преди, да ти стане отново чужд дискомфортът независимо от условията и най-важното – вече да видиш малкото твое подобие... 9 месеца, а сякаш текат столетия. И всеки ден мислите ти създават нови вселени и в повечето случаи, тези картини са красиви и топли, съвършени...

После след време забравяме на какво сме се научили и се втурваме отново в бързината на човешкия поток... Дори родителството няма такава власт над умението ни за търпение, защото освен да сме родители изпълняваме още куп успоредни свои лица...

А търпението е просто умение да запазиш самообладание и управляваш събитията в живота си, чувствата си и използваш полезно за себе си времето... Като умение да лекуваш себе си и се превърнеш в церител на околните ти...

Но... Това е само едната страна на търпението. То си има и друга...

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails