Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

5.12.09

Огледалото в детето ми

Различно се оказва...
Всеки път се оказва различно - действителността от представите ни...
Преди време, доста вече, смятах, че децата придобиват характер спрямо възпитанието, вниманието, които им дават родителите и условията, в които израстват, събитията, които им се случват...
Да, безспорно, вярно е!


Но има и още нещо :)


Когато се роди синът ми, месец-два след като се адаптира след промяната на средата, започна да проявява характер...
Слагах го да спи сутрин, обаче той – не искаше да заспива! „Мамо, ти луда ли си. Толкова ми е интересно, а ти ме караш да спя.”

Не помагаше нищо. Това дете, усетило равната повърхност под себе си, надаваше вой до небесата. И не защото се глезеше, – Боже, твърде малко е за това! - а защото му беше интересно да научава...
И се гневеше, дереше, почервеняваше. Какво да го правиш?! С характер от малко. :)


Упоритостта му не премина през тези първи негови години.
По-късно след като усети твърдината под краката си, не се спираше. Беше като машинка на постоянно акумулиращи се батерии :) Енергичен до безумие!


И беше страшно социален и общителен. Няма значение, че не владее все още думите, мигар може това да е пречка?!
Разговаря се с всеки, деца, възрастни, студени хора... Всички стават подвластни на чара му да общува... (да поясня, че не беше стандартното хубаво бебе, но за това ще пиша друг път)
Имаше и една особена артистичност...


И се чудех... На кой прилича това дете!?
В тези ранни години в него откривах повече черти от сестра ми. Диво, игриво, безстрашно, волно дете... И си обяснявах – очевидно децата взимат латентните ни черти, тези, които в същото време са активни в сестрите и братята ни...
Има доза истина като се замислите, нали?!



Така смятах... До това лято.
От което тръгнах по една особена пътека, в която събирам миналото, връщайки се много назад, и то съвсем спонтанно, с проекция, идваща от бъдещето... (нямам предвид насочена към бъдещето)  :)


И започват да изплуват образи.
Ами, да – нали аз самата на 4-5-годишна възраст бях такова диваче... тичащо, постоянно сновящо, не спиращо се дете... Да, бях стеснителна до болезненост, но тази черта се появи по-късно... А в моментите, когато съм била себе си, винаги аз съм била тази, която подема разговор... Спомяш ли си?!...


След елементите на метаморфозата, която ми се случва, откривам в себе си артистичност, скътана дълбоко под пластове събития...

И откривам – ДЕТЕТО МИ ПРИЛИЧА НА МЕН!


*
Това лято се наложи детето да изкара един месец при майка ми през ваканцията...
Прибра се.
И отново видях себе си.
Но другата...
Беше станал тих и кротък. Спокоен и разсъдлив. С изказвания, в които има мъдрост, характерна за по-възрастните...
Което е прекрасно!
Но имаше нещо, което не беше на ред.
Детето, сякаш беше пречупено. Не в лошия смисъл.
А сякаш му липсваше хоризонт...
И си спомних нещо, което мислех в ранните гимназиални години...
И открих.
Да, не съм идеалната майка в никакъв случай.
Да, моята майка е невероятна и не мога да я настигна по отношение на топлотата, която ни даваше и уюта, който създаваше... Не умея дори да си играя с него на кротки игри така, както тя умее...


НО за моето дете аз съм най-добрата! Не, защото съм се съмнявала, но нюансът стана някак по-различен :)



Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails