Тази тема непрекъснато я изтласквам. Не знам дали не сгреших :), че не я написах през август...
Изтластвам я също така, както месеци вече чета една книга и съм все на едни и същи страници. Просто, защото заспивам преди да си отбележа, докъде съм стигнала и следващия път като я хвана пак прочитам същите редове...
Но всеки път са ми интересни. Защото намирам нещо, което ми се случва...
Чакам темите да узреят крато разпръснати гроздови зърна във вселената и когато акумулирам енергия, сядам, след като съм се размотавала доволно за деня, да пиша, хващайки най-близката и узряла тема...
Захир. Паулу Коелю. :)
Ала тази тема всеки път се приближаваше и отдалечаваше от мен като кораб без екипаж и котва в безграничната синева на безкрайно спокойно море...
Правили ли сте грешки?
Как ги понасяте?
Аз?
Естесвено, че съм правила.
Имам си дори теория. Греши този, който работи, който се движи напред, който рискува, който е поел повече отговорност, който дръзне да дерзае... С колкото повече работа се заема, толкова вероятността да допусне грешка е по-голяма...
Имам си дори „късметче” от кафе, пито заедно с приятел, - Човек, който не може да прави грешки, не може да прави нищо!” Бърнърд Шоу - с вкус на шоколад с карамел и сметана...
(„Ями!”)
Преди
трудно понасях грешките. Рядко ги допусках и допускам. (Все пак зависи и от какъв сорт са), но изживяването след това беше мъчително, състаряващо, стресиращо, стряскащо, като в чистилище...
Защо?
Нима не съм човек? Нима не бях поела върху плещите си пак прекаленото? Нима не направих всичко възможно? Нима не ми беше ясно? Нима всичко зависеше от мен? Нима не прокарвах пътека? Нима не бях постигнала пак крачка напред? Лежах ли и чаках ли някой друг да свърши работата... Нима не си правих изводите. Нима не го предполагах. Нима не предупредих. Нима не се учех?!
А по преди?
От страх да не сбъркам се сковавах цялата и не смеех да пристъпя... и после осъзнавах, че всъщност знам повече и бих могла да се справя много по-добре!... Или се справях, но изразходвайки космическо количество енергия за страхове, преодоляването им, концентриране и ...
И защо трябваше да ме е толкова страх?!... Проклетата петица в името ми, която ми дава мечтите, превъзмогва граници и в същото време ме кара да се мятам и измъчвам на едно място като създание, оставено без въздух...
Твърде много не-та в детството, може би. Не знам. Не помня.
Твърде много разочарования в детството... Да спомням си това-онова...
Твърде много чувствителност... Въпреки, че е красива...
И
твърде много сила!
Защото иначе нямаше да четеш това и да разбираш за какво пиша!
Ключът.
Просто съвсем случайно ми попадна ключът и...
всичко експлоадира...
...
Няма коментари:
Публикуване на коментар