Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

26.12.09

За Бъдни вечер, за Раждането и за Възраждането... (I част)



Бъдни вечер е. Все още е денят, денят преди Христовото Рождение...
Приготовленията за празничната трапеза отдавна започнаха и текат.
Във въздуха се носи аромат на канела и сладки плодове...
Магията се докосва до мен... и ме кара да спра...
... и да се зарея в мисли, моето любимо занимание, което отсъства в най-светлите празнични дни... Особено на Коледа...

Неосъзнато стигам до извод, че този път Празникът е различен...
Аз съм себе си.
Не знам откога не е било така, и дали въобще някога е било.
Не бързам. Не съм направила главозамайващ списък. Не съм изтощена.
Приготвям малко от блюдата. Този път с плодовете и ядките са само 7, не 11... в количество за трима, толкова, колкото сме. Този път със сигурност храната няма да дочака Иванов ден :)


Отново се унасям и неусетно започвам да анализирам...
Може би съвсем резонно в навечерието на Христовото Рождество...


Какво постигнах тази година?
Нищо особено. И всичко! Цяла вселена дори.
Експресът на времето ме отнася бързо в април.
Януари, февруари, март и дори част от април минаха като миг. Инсеминация. Ин витро. Безброй прегледи. До училище и от училище. Домашни. Прекрасно детско лице.

Април беше началото.
Не мога да кажа, че бях изпаднала в депресия. Имам страхотен имунитет. От четвърти курс, когато беше последната. След като първото сериозно събитие постави началото на загубата на твърдината, по която да вървя... А имах преди това само една...
Тогава си бях обещала никога повече да не допускам да изпадам в подобно състояние. Бях сама. Адски сама. Приятелите не се обаждаха. Родителите бяха погълнати от своите големи проблеми. Тъкмо си се изправил и поредният ужас – че могат освен на свободата ти, да посегнат и на тялото ти... По добро стечение на обстоятелствата и предпазливост, само могат при мен...

Тогава ме спасиха бележките. Бележка след бележка. Направих си табло, което прибирах в шкафа. Мисъл след мисъл. Сентенция след сентенция. Извод след извод. Не нечии. А мои, изридани от болката и адското чувство на самота...
Изправих се. И може би в желанието си да се спася, се случваше да си причиня още болка. Но от това последваха – нови изводи. По-бързи решения, по-висока решителност...

Стратегията свърши своето. До април...
Когато бях на път да прекрача границата и да се изгубя...
Всъщност, аз вече се бях изгубила. От постоянното усилие да устоя на бруленето, което ми поднася живота. Ден след ден, губиш частичка по частичка от себе си, докато идва миг, в който не знаеш дали под кожата ти е останало нещо друго, освен задушаващата болка в гърдите...

Тогава се случи среща. Защото бях готова да се хвана за всяка сламка, за да изплувам малко нагоре и да си поема поне глътка въздух. Този път не заради детето си дори, а заради самата мен...

И се надигнах.
От срещата произлезе друга връзка. Като капка по капка. Не целенесочено. А просто неусетно като Божия повеля да се случи... Хората, които се появяват в живота ни по причина...
И се преродих...

Защото открих, че на този свят има поне още един човек като мен. И това ми бе напълно достатъчно. Да осъзная собствената си ценност. Да не си слагам постоянно клеймо „черна овца”, „не на ниво”, „не достатъчно умна”, "безинтересна", "скучна"..., а напротив да приема, че съм различна, уникална, не съвършена, но единствена и ценна, именно защото съм такава, каквато съм и, че така, както аз приемам хората, има такива, които ме приемат и ценят/биха ме приели и ценили такава, каквато съм, колкото и да са малко, колкото и да шепа хора, разпръснати по света... :)

Бъдни вечер е... До мен са най-близките ми хора. Невероятното дете и най-верният ми приятел, колкото и странно да звучи. Включват се в приготовленията. Както никога до сега. И това прави деня страшно различен. До някъде ми е неестествено, защото обикновено съм сама и бързам, и съм напрегната и не усещам как минава времето от сноване между прахосмукачката, печката, пералнята, масата и сядам уморена, без памет, без мисъл, да не говорим без сила и настроение, без говор и дума, без цвят и желание...

А сега ми мирише на канела и ароматът на варени сладко-кисели плодове ме прегръща в своите нежни ръце и ме отнася в моя си унес... Пак съм мълчалива, защото просто съм си мълчалива, но е друго, тук съм, цяла, и жива, и замечтана, и виждаща, и чуваща... редяща на ум куп образи като пъзел...


Винаги съм знаела какво е най-ценното. Така, както всеки човек знае и за което копнее всеки. Рождество Христово значи много. Обич. Семейство. Раждане на живота. Доброто. Уюта. Самия Живот. Познанието и пътя. За да се постави Словото и Вярата. ...
...

А аз правя равносметка,... защото един етап завърши и започна новият...

Какво постигнах тази година?
Изправих се.
Опитвам се да си върна „кокетството”, както наричам желанието да се облека красиво...
Намерих си работа.
Открих нови приятели.
Влюбих се – първо в себе си. После, както за първи път в четвърти клас без суетните примеси на възрастните и порочността.
Простих си несъвършенствата.
Започнах да чувам музиката.
Още повече - научих се да работя на музика, защото по-рано ми беше невъзможно без тишината. За мен е невероятно постижение.
Видях, че мога повече. И че мога още повече, но естествено иска се постепенност и време, освен търпение и усилие... И редуване. На задължения с приятни действия...
Стъпих на лед с кънки. Дори напредвам в пързалянето. Детска мечта, която изпълнявам сега.
Връщам си въображението... толкова важно за мен...
И онова, което толкова години се мъча да преоткрия и за последно имах на 18..., за което ми повече от необходимо да поддържам състоянието на замечтана влюбеност...
Моето минало, и бъдеще, моята същност, мечта...


Различна е тази Вечер. Масата не е отрупана. Всибко можеше да е по-... Но ние сме пременени... А аз съм си аз. Такава, каквото се искам... Не мълчим, както преди, а си говорим... И това е ново... :)

Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails