Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

6.3.10

История със зайче




Бях обещала, че ще разкажа историята на детето и зайчето... :)
Да, буквално така изглежда :)


Преди години, когато синът ми беше само едно голямо бебе, бях прочела, че децата на около 9 месечна възраст се привързват силно към определена играчка. Играчката им става спътник в живота през първите няколко години – тя е носена навсякъде, с нея се спи, гушка се, целува се, говори й се...
Детето носи играчката си в яслата или детската градина, а това само по себе си, е опасно действие, тъй като има голяма вероятност другите деца да са привлечени от играчката и тя да се превърне в обект на свада и... многогласов плач :)


Синът ми минаваше тази възраст, а все още не беше проявил любов към никоя играчка. Беше ми странно и в същото време естествено. С майчиното си съзнание, долавях, че ТОЙ не се нуждае от ИГРАЧКАТА. И си обяснявах, че всъщност децата се привързват по такъв начин към предмет, когато се опитват да компенсират липсната на нещо друго – преди всичко внимание и пълноценност на отношенията КЪМ НЕГО...


Бях права. И не.
Какво се случва в прекрасните вечери, когато детето си ляга...
Аз не бях по песничките.
А по приказките.


Тази вечер се чувствах в стихията си, вместо да прочета следващата история с вълнуващ глас...
Сътворих моя.
А актьори бяха играчките. Един Вълк. И едно оранжево... Зайче :)
Не си спомням детайлите, с които съм разиграла сценката... Но Вълкът оживя и Зайчето оживя. А когато Вълкът се опита да изяде Зайчето, Зайчето...
от тази вечер стана любима играчка.
Прегръщана. И целувана. И носена. Незаменима.
Дотолкова, че когато я изгуби в яслата след година, сестрите му подариха друго зайче – и макар, че то беше Зелено, се прие.


След три години и зеленото Зайче беше изгубено. Но този път не се намери равностоен „заместител”, въпреки богатата наличност от други плюшени зайчета у дома...
Не след дълго се заспиваше не с ЕДНО ЗАЙЧЕ, а с цяла група разнородни животинчета, които се сменяха, но забравяха и не бяха носени, целувани и прегръщани...
Почти до скоро. До белия тигър, който вуйчо му за малко не сгазил на шосе в Германия, прибирайки се у дома след продължителен престой...
Играчките носят душа. Тази, която им подарим...

Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails