Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

29.5.10

Не позволявайте на децата да ловят пеперуди!

photo Hape Gera


Можете ли да си спомните кога за първи път сте забелязали смъртта?
Не като абстрактно понятие, каквито децата не разбират, а като нещо, което се случва и прекъсва живота...
Всъщност децата много бързо разбират какво значи – край няма го. До момента, в който спрат да възприемат мъртвите предмети като част от околния свят или казано с езика на възрастния – да ги приемат за даденост и да ги различават на фона на околната среда.
Защо въобще захващам този въпрос?
Отговорът се крие в пеперудите.
Да, същите онези сини пеперуди, е може би, малко различни, заради които не избрах пеперудата за знак на блога ми.
За повечето хора пеперудата е символ, ако не на любовта, то на красотата.
За мен – първите ми осъзнавания на смъртта.


Била съм може би на четири или пет.
Имах най-свободното лято, което може да има едно дете - една волна душа сред гора и поляни, на които да тичам. Необезпокоявана от никого.
И само едно момиченце си играе със свободния вятър далеч под наситено синьото небе и пухкави сежно бели облаци, менящи муцуните си с всяка секунда, само под милувката на Сътворението и ръката на Господа.
Сякаш още усещам как вятърът охлажда страните ми, косите ми свободно се разпиляни и гаделичкат кожата при челюста ми. Заигравам се с вятъра. Усещам се лека и пъргава. Не ми се налага да спирам...

Лято е.
Какви могат да са заниманията на дете, волно тичащо сред тревата, стигаща му до кръста?!
Да лови пеперуди.
Успявах с ръце. Не ме питайте как , защото от днешна гледна точка се питам колко ловка всъщност съм била, за да мога бързо да фикрирам пеперудата , да замръзна и да хвана крилцата й с пръстчета...
Обожавах ги, тях пеперудите. Бяха толкова красиви. Прелестни. Крехки и нежни и фини, с едва видими шарки, но предимно небесно сини. Трепкащи. С крилцата си. В пръстите ми...

Събирах ги в кутийка от кибрит.
Имах много.
Но не ми омръзваше да ги ловя. Аз бях дете на вятъра, което обожаваше пеперудите.

Но те промениха своя цвят.
И в кутийката не бяха така атрактивни.
Бледи. Сиви. Толкова крехки, но не и фини. С много прах, падащ от чупещите им се крилца. А аз така се ядосвах, че се нарушаваше целостта им. И нещо така им липсваше, за да бъдат целунати от Господ.
И в един миг осъзнах, че те всъщност са мъртви.
И днес, сякаш усещам чувството, което изпитах, което ме обвзе отвътре и някак стисна гърдичките ми като парченце лимон...
И ги изхвърлих. Всичките...

Забравила след дни пак тичах. И се спрях. Да ловя любимите си пеперуди.
Посегнах с пръсти. И с кожата си усетих трепкащите крилца, съпротивляващи се на натиска. И прашецът им се посипа от крилцата и полепна по пръстите ми...
Разтворих пръсти.

Това беше последната ми уловена пеперуда.
И последната погледната преди миг така.
Защото за мен, пеперудите вече бяха мъртви...
А аз бях убиецът на пеперудите.

Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails