Не като абстрактно понятие, каквито децата не разбират, а като нещо, което се случва и прекъсва живота...
Всъщност децата много бързо разбират какво значи – край няма го. До момента, в който спрат да възприемат мъртвите предмети като част от околния свят или казано с езика на възрастния – да ги приемат за даденост и да ги различават на фона на околната среда.
Защо въобще захващам този въпрос?
Отговорът се крие в пеперудите.
Да, същите онези сини пеперуди, е може би, малко различни, заради които не избрах пеперудата за знак на блога ми.
За повечето хора пеперудата е символ, ако не на любовта, то на красотата.
За мен – първите ми осъзнавания на смъртта.
Била съм може би на четири или пет.
Имах най-свободното лято, което може да има едно дете - една волна душа сред гора и поляни, на които да тичам. Необезпокоявана от никого.
И само едно момиченце си играе със свободния вятър далеч под наситено синьото небе и пухкави сежно бели облаци, менящи муцуните си с всяка секунда, само под милувката на Сътворението и ръката на Господа.
Сякаш още усещам как вятърът охлажда страните ми, косите ми свободно се разпиляни и гаделичкат кожата при челюста ми. Заигравам се с вятъра. Усещам се лека и пъргава. Не ми се налага да спирам...
Лято е.
Какви могат да са заниманията на дете, волно тичащо сред тревата, стигаща му до кръста?!
Да лови пеперуди.
Успявах с ръце. Не ме питайте как , защото от днешна гледна точка се питам колко ловка всъщност съм била, за да мога бързо да фикрирам пеперудата , да замръзна и да хвана крилцата й с пръстчета...
Обожавах ги, тях пеперудите. Бяха толкова красиви. Прелестни. Крехки и нежни и фини, с едва видими шарки, но предимно небесно сини. Трепкащи. С крилцата си. В пръстите ми...
Събирах ги в кутийка от кибрит.
Имах много.
Но не ми омръзваше да ги ловя. Аз бях дете на вятъра, което обожаваше пеперудите.
Но те промениха своя цвят.
И в кутийката не бяха така атрактивни.
Бледи. Сиви. Толкова крехки, но не и фини. С много прах, падащ от чупещите им се крилца. А аз така се ядосвах, че се нарушаваше целостта им. И нещо така им липсваше, за да бъдат целунати от Господ.
И в един миг осъзнах, че те всъщност са мъртви.
И днес, сякаш усещам чувството, което изпитах, което ме обвзе отвътре и някак стисна гърдичките ми като парченце лимон...
И ги изхвърлих. Всичките...
Забравила след дни пак тичах. И се спрях. Да ловя любимите си пеперуди.
Посегнах с пръсти. И с кожата си усетих трепкащите крилца, съпротивляващи се на натиска. И прашецът им се посипа от крилцата и полепна по пръстите ми...
Разтворих пръсти.
Това беше последната ми уловена пеперуда.
И последната погледната преди миг така.
Защото за мен, пеперудите вече бяха мъртви...
А аз бях убиецът на пеперудите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар