Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

10.5.10

Говоря си с вас... / me indeed



Искам да пиша. Боже, колко категорично звучи. Сякаш в душата ми се появява море от хиляди шепоти, които ми говорят мило, чакали ме толкова дълго. Сякаш съм в някакъв призрачен град на сенките, но защо ли този път не се боя да потъна, въпреки че тук не разпознам цветовете на слънчогледите, в които искам да пътувам. Защото може би ми предстои да запълня цветовете, да намеря най-прекрасната охра, която да изполвам и създам моите обични образи.


Седя и редя думите. Благодарение на десетопръстната система не ми е необходимо да гледам клавишите, нито виждам как се редят на белия електронен лист. И ако искате ми вярвайте, тихично си плача и не спирам сълзите, защото те са си мои, и са ценни, и са ми скъпи...


Искам да кажа толкова много, но в същото време осъзнавам, че изтощението на което не се поддавам няма да ми даде възможност да подбера думите, които да илюстрират по-вярно усещанията ми, които така или иначе бяха твърде оскъдни, заради нежелания ми спътник тези дни в това мое пътуване.
И се чудя на себе си как вярно успявам да избирам най-верния път за себе си. Да, не постигам максимума, който би се търсил в човешките стремежи, защото просто си простих преди дни или седмици, че съм един обикновен тленен човек, който се изморява и не може да постигне всичко, което би желал във всички направления... Но изненадващо изненадващо за себе си, пак разбирам колко безпогрешен ми е усетът в намирането на решения...


Отдавна не бях пътувала. А аз съм личност, която обича пътуването, защото въображението ми се развихря и тези моменти на галоп от хиляди въображаеми вълнения ми създават неимоверно удоволствие и плътност на съществуването...
Предприех го за да се върна към себе си и открия сладката тръпка. Мога ли дори и аз да си представя, че не съм пътувала от 93 извън граница и 96 по-дълго, ей така сама... Струва ми се, сякаш е било в друг живот...
И намирам нещо много повече. Не, въображението, което копнея, защото главоболието го изяде. Но никое главоболие не може да ме отнеме мен, цялата. И осъзнавам малко преди да се прибера у дома, че съм събрала себе си от много много посоки и пластове, и миналато, и настоящето, бъдеще, и сънища, и усети, и измерения, и се получава една комлитли цялост, също както едно спирала да изпълни едно пълно завъртане и в същото време ясно да съзнаваш, че ти остава много и също важен път напред. Всъщност, намирам, че съм на втория етап. Преди месец-два открих, че моментът Е. А сега неусетно разбирам, че съм преминала към следвата стъпка, когато подсъзнанието ми в почивките ми търси пътя КАК. Преди седмица се чувствах нестабилна. А пътуването ми върна чувството за сила и ме накара за първи път в живота си вчера да изпитам цялата твърдина на земята в краката си.


Животът е невероятна лутаница, която ни предлага нелесен начин да намерим пътя си. Всъщност този, който ни е предначертан, но ни предстои да изминем, избирайки нишките, които да следваме. Никога не се знае дали ще стигнем и какъв ще бъде краят му и как ще се отклоним... Но именно пътят е нещото, което се оказва толкова сладко и ценно и всъщност създаваме думи, също като онази игра, при която под наклон в плетеницата прочитаме думи...

Не забравяйте да се обичате! Важно е!

Каквото и да става обичайте със средствата, които умеете и ви доставят истинска душевна наслада – със стихове, или беседи, с рисунки, или картини, с песен или музика, като създавате искри в детски очи, или разтуптявате нечие сърце, като танцувате или просто дишате... Няма значение как. Това е вашият начин да покажете, че ОБИЧАТЕ, вашият почерк ДА БЪДЕТЕ!

2 коментара:

Jackie каза...

"Животът е невероятна лутаница, която ни предлага нелесен начин да намерим пътя си..."

Ще намерим ли Пътя!
И дали има Път?
Или има горене
и Живот за ... преглъщане!
:)

Rumi каза...

Jackie, пътят е само наш и ние го вървим. Не случайно, казват, че не крайната цел е толкова интересна, колкото самият път, който изминаваме. Важното е да знаем, че създаваме красиви форми,вървейки.
А аз винаги съм била на мнение, че животът е за горене - да го гориш, да го живееш, да играеш страстен танц с него и той животът и огънят в него ще ти се отблагодарят, така както ти си му дал енергия. А дали го преглъщаме... Нека да е поглъщаме - с жадни очи, с душевно разкъсване... Защото, ако погледнем от друг ъгъл, ще видим, че всъщност сме живи... И това е много, това е богатство!

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails