След последния текст, явно подсъзнанието ми продължи да работи по темата, защото събуждайки се, си припомних картина. В сиво така, както обикновено спомените изникват в съзнанието ни... Не сте ли забелязали? Просто всичко е в сенки. Вярно, като се замислите за детайлите, знаете, че калинката е червена с черни точки и тогава оцветявате спомена, но преди...
В нюансите на сивото виждаме всички онези спомени, които са много, много далечни и които сме запомнили случайно и неосъзнато. Също, както от много отдавна помня първия образ на майка ми... Едно лице, появяващо се от светлото над мен, която лежа в креватчето си с висока преграда. Не виждам лицето й в детайли. Само знам, че зървайки го се чувствам щастлива и че то е там, и също като бог...
Не искам да изглеждам богохулна... В момента само пътувам назад във времето и изследвам изграждането на основите на собствената ми личност и психика...
Та, в нюансите на сивото, от най-тъмното към умерените, видях татко, на когото разочарована споделих, че цветовете на моите пеперуди в кибритената кухийка не са така наситени, както преди. От корозията на времето вече не си спомням какво точно отговори татко, дали ми каза, че е така, защото пеперудите ми са мъртви или „така се случва с пеперудите, когато се поставят в кутийка”. Това беше и обяснението му за крехкостта на крилцата им и целостта им въобще, и за странната поза, в която стояха в кутийката. Не, не са мъртви. Сякаш до ушите ми стига репликата на упоритото и неразбиращо дете. Защо? Те нямат въздух... й им е тъмно...
Със сигурност не съм го разбрала. Но той не ми го е спестил, въпреки че съм сигурна, че се е радвал на свободата и ловкостта на малкото си диваче...
Толкова късно откривам, че всъщност татко притежава такава невероятна деликатност. В редките ми спокойни разговори с него, които уви се броят на пръстите на едната ми ръка, всичките са оставили трайна следа в мен и мигновен ефект... И се впускам в закъсняло мечтание – само ако не се беше оставил сянката в него да надделее... Просто мисля, че дори светът изгуби...
Редя оскъдните ми спомени от ранното ми детство и първи предучилищни години хронолигично от самоизследването, което си правя. Си, защото за сега поне ползвам само, почти собствените си лични възприятия от миналото...
Именно там, някъде към 4-годишна възраст, след като сме възприели целостта на собственото си тяло, и че ръцете, които виждаме пред очите си са нашите и част от нас... Кой автор започваше творбата си с този пример. Мисля си за Автобиографията на Бранислав Нушич, но не съм сигурна, може да е и друга, чела съм книгата много отдавна...
В първия ми спомен за сините пеперуди, смъртта нямаше точни очертания все още. Споменът е по-ранен. Натъквайки се на тях в музея усещах, че в цялата картина пред очите ми има нещо нередно, нещо, което не стои. Спомням си, че си мислех, че тях, тези прекрасни създания, сигурно много ги боли от иглите, с които за закрепени в стъклената кутия...
На същата възраст и синът ми влизаше в стаята при сестра ми, с която се обожаваха и вършеха куп дивотии заедно. Влизаше набързо и усещайки, че нещо там в тази стая не е наред излизаше бързо, пресекъл желанието да скочи в скута на любимата си леля...
Само усещане. Инстинкт.
А по-рано.
Била съм на година и четири-пет месеца, когато е починал дядото ми, който казват съм обожавала. В тъжния ден сестрата на баба едва ме е удържала да не отида при него да се гушкаме и играем...
Друг пример, може би съм била на три или в началото на четири. И живеехме на същото място, където се научих да прегръщам дърветата и да слушам шушуканията на короните им, когато вятърът се опитваше да се задява с гората... А кората им миришеше на влага, и свежест, и мъх, смола... и аромат на пръст, и гнило, на гора... наоколо...
Толкова обичам тези дървета. И ми липсват. Макар че не би било трудно да ги срещна отново, въпрос на няма и час път. Но не мога, защото тогава цялата ми душа ще вие като куче...
Ще срещна други дървета!
Там нямаше деца, с които да играя. Сега съм благодарна на тази самота, защото благодарение на нея съм познала свободата така, както за съжаление днес много малко деца могат, до степен, до която от пиедистала на времето, да усещам докосването на Бога... И ме е дарила с невероятно въображение, усещания и логични неосъзнати процеси, които ме учудват, когато, ако успея да ги открия... Задача.
Пак сиво-бяла картина как си играя с камионче и возя плъх. Спомням си каква игра само падна! Докато татко не ме откри и ми каза, че това не е играчка. Въпреки протестите ми, че това всъщност е мой приятел. Той е мъртъв, опасен – думи, които нямат стойност за мен и остават недокоснати и не разбрани... На другия ден – „моят приятел” го нямаше... Как да обясниш на едно дете, че едно било живо същество вече е мъртво... И какво всъщност е живо и какво мъртво...
Просто трябва да настъпи „моментът с пеперудите”...
Признавам, че този текст няма да е по-вкуса на всеки, както и предишният, истината е, че се иска специална настройка – но всеки има подобни събития в собствения си живот. Ако е имал моменти, в които си задава въпроси как да предпази детската психика, смятам че ще бъда разбрана...
Наслагване на съзнатие. Вярно, чрез най-травматичното събитие в живота ни ... смъртта.
Но с осъзнаването на смъртта, както при мен се е получило с пеперудите, които ловя, всъщност осъзнаваш Живота. В детското мозъче при този сблъсък се получава отбелязване на важно събитие – с откриването на смъртта, откриваш Живота, разбираш, че те са два Антипода. Така вече си наясно, че силната болка, че смазването на тялото е свързано с край на живота. Той е крехък. Не трябва да се наранява. Животът е красив и пълен с цветове. ...
Може би от половин-една година след времето, когато захвърлих кибритената кутийка и спрях да ловя пеперуди, изниква друг спомен...
Когато се радвах на калинка, лазеща по пръстчето ми. Майка ми обясняваше нещо от сорта, че трябва да съм внимателна и да не пипам калинката, защото тя ще се нарани...
Стояхме точно там на ъгъла на басейна, който татко собствено ръчно беше издълбал и изградил от кръгли речни камъни – достатъчно дълбок и голям, за да се къпят големи хора, а мама беше седнала на пейка, една от онези, които двамата бяха направили с обгоряне на дъските...
Нали знаете, как калинките, когато са наранени издават неприятна миризма, вероятно все пак детските ми пръсти я бяха засегнали. Усетих се много странно от тази миризма, необяснимо защо я хвърлих и стъпках пред озадачените очи на мама „Защо я уби? Нали ти казах, че така ще я убиеш!”
Ако сте общували достатъчно с децата точно на тази възраст, около 4, може би сте станали свидетели на подобна необяснима реакция... Не мога да упреквам нито себе си, нито децата, защото това е част от обучението ни за живота на този свят... Но трябва говорене. И то много. За да се проумее от детето, че някои действия са опасни и нараняват. И си мисля, че е много по-добър вариант детето да „открие” живота чрез насекомото, отколкото в драстичните случаи по-често срещани при момчетата, когато на 6-7 или 8 насилят емоционално по-слабо друго момче да посегне на коте или кученце...
Подобно нещо се беше случило с мой приятел връстник от детството ми... Травмата е жестока...
Жестоки могат да бъдат и децата, ако не са открили красотата на цветовете на Живота, нали?!
Спомням си мама, която можеше да се справи със сюрия от десетина дечица, които във времето, в което й бяха поверени, за да си играем, просто можеха да бъдат деца и я гледаха влюбено, не правеха оспасности, защото можеха ли да не я слушат...
Тогава мама ни обясни, че трябва да бъдем по-внимателни с нашия приятел, защото неговата душа много го боли... и не може да спи... Как така не може да спи? Та това е ужасно! Тих протест прозвуча в ума ми... За котенцето. И за приятеля ми...
Мама. Никога няма да забравя нейните приказки, с които се опитваше да ме приспи следобед. И защото постоянно бързаше, много по-често не взимаше книжка, а лягаше до мен и разказваше, разказваше... Още, една и още една, а аз не заспивах, провокирана от съдържанието и неспокойното ми любопитство... Приказките бяха нейни. Мамините. Никога не се повтаряха. Винаги бяха различни. Още си спомням за един неин герой, шарен папагал... Съжалявам, че мама не ги записваше, защото приказките й бяха интересни и много деца загубиха, според мен, от това...
Напомних и това нейно качество един ден в периода, когато безпричинно ме търсеше и изискваше да стоя у дома, а аз вече бях на около 22, след като бракът им с баща ми окончателно беше рухнал...
Децата, майко, семейството и брака, не са всичко – избери си занимание и бъди...
Тя го намери, след години. След втория, още по-жесток удар от съдбата. Не в писане на приказки или стихотворения – бях открила цяла нейна пепка при едно подреждане у дома – а в градини, най-хубавите мамини градини :) и сладки мамини изкушения...
За тези като майка ми, и като мен, вярвам, знаете за какво пиша, нали?!
Животът е красив и хубав!
Ние го правим.
Няма коментари:
Публикуване на коментар