Лирично отклонение

Странно как припомням си руския правопис... С книжка поезия... снощи преди сън. Някак липсват ми руските поети, до които не съм се докосвала, сякаш цяло столетие. Няма такава поезия и струва ми се няма по-добър език от руския за поезия. А може би просто аз го чувствам така...
Отворих Анна Ахматова, търсейки Марина Цветаева... Но не открих това, което се е запечатало в душата ми...
Преминах препускайки по редовете през няколко имена днес в Интернет, но ... някак чета поезията по-различно. Поетите носят душите на тийнейджъри и плодът на вълненията им се поглъща най-силно от тийнеджъри :) Какво ли не правят с човешката душа два три хормона синтезиращи се в организма вповече... Очите пленяват се от богатството на цветовете и мисли се в контраст...
Не е възможно поет да има без душата да е неспокойна, сновяща, търсеща, измъчваща се, раздираща се във вик, изгаряща и зъзнеща, разкъсваща, обичаща...
Опитай се да съставиш стих, изчаквайки зеленото на светофара. Не става. Няма как. Ще мислиш за любов, разходка в парк под свеж розов цвят...

Не ми звучат отново така страстно стиховете. Хапчето е сложило порядък в хормоните контролно.
И връщам се отново...
към корените...
Пушкин, си е Пушкин...

Я вас любил

                             
                                    Александр Пушкин

Я вас любил: любовь еще, быть может,

В душе моей угасла не совсем;

Но пусть она вас больше не тревожит;

Я не хочу печалить вас ничем.

Я вас любил безмолвно, безнадежно,

То робостью, то ревностью томим;

Я вас любил так искренно, так нежно,

Как дай вам бог любимой быть другим.

Выхожу один я на дорогу
                            
                                       Михаил Лермонтов



Выхожу один я на дорогу;
Сквозь туман кремнистый путь блестит;
Ночь тиха. Пустыня внемлет богу,
И звезда с звездою говорит.


В небесах торжественно и чудно!
Спит земля в сияньи голубом...
Что же мне так больно и так трудно?
Жду ль чего? Жалею ли о чём?


Уж не жду от жизни ничего я,
И не жаль мне прошлого ничуть;
Я ищу свободы и покоя!
Я б хотел забыться и заснуть!


Но не тем холодным сном могилы...
Я б желал навеки так заснуть,
Чтоб в груди дремали жизни силы,
Чтоб дыша вздымалась тихо грудь;


Чтоб всю ночь, весь день мой слух лелея,
Про любовь мне сладкий голос пел,
Надо мной чтоб вечно зеленея
Тёмный дуб склонялся и шумел.