Ако ми се беше случило преди година, едва ли щях да отделя време в мисли, че ме е страх...
Естествена човешка реакция при нещо предстоящо, касаещо целостта...
И се сепвам.
Защото откривам, че такъв страх не съм изпитвала от години... От СЕДЕМ.
Страхът е чувство, което ми е добре познато. Преминала съм може би през повечето му форми. От най-силната и коварна, до най-леката, която е още по-коварна...
Познат ми е страхът, който обикновено се изпитва при предстоящото непознато, тогава ,когато се налага да се представиш и да бъдеш оценен, когато чувството те блокира до такава степен, че не си в състояние да контролираш гласа си, да работиш, да бъдеш това, което си...
Всъщност, това е въпрос на възпитание. Преодолява се, не съвсем, но достатъчно, след време... с осъзнаване на пробрема, скъсване на веригите с бекграунда, с контрааргумент и устойчивост срещу бекграунда, със себепознание и в социум...
Може да те е страх от всичко, от новото, от миналото, от нощта и тъмнината, да бъдеш сам, или охулен, да не пречиш, да не сгрешиш...
Слава Богу, въпреки хилядите страхове, които съм изпитвала, очевидно любопитството, дръзновението, са надделявали, за да ме водят по пътеката, която вървя... а аз определено мога да кажа, че си я харесвам... нея пътеката... :)
Очевидно и гените на пълководците в мен си казват думата, защото достатъчно пъти съм откривала, че всъщност не съм толкова страхлива за колкото се мисля... Добре е човек да има критерии и ситуации за сравнение. И знаете ли колко интересен е страхът, именно тогава... Да усетиш силата си, да поемеш отговорността и да посрещнеш страха с гърди и да тръгнеш...
А какво ли е в битките, тръгвайки пръв, увличайки и в името на другите, не че искам да разбера... Страшно е! И величествено. И адреналинът те изпива, и отнема години от живота и разсъдъка ти, дори да оцелееш след битката...
Преди години ме беше страх от болката. Естествено. Човешко! Но същевременно знаех, че съм „мъжко момиче” и не и се давам така лесно, стискам зъби, търпя и си мълча...
Но животът винаги намира начин да те изпита, да ти се подиграе, да се изсмее в очите ти, да ти даде урок, точно там, където се смяташ за най-сигурен. Раждането... - когато разбрах, че не достатъчно познавам себе си. Когато видях, че болката боли. И че се навиках без да мога да се спра...
Човешко. Простих си. След години. А е човешко! Не биваше... И не бива!
А страхът в неговата му най-противоположна форма...
Когато изгубиш, неочаквано, жестоко, несправедливо, когато жестокостта, и абсурдът, и безчовечността, и болката, и безнадеждността се мултиплицират... Когато онази черната дама с косата мине през дома ти и те е разтърси... Когато си се пазарил с Господа за половината си живот, когато си Го умолявал да те смени, а не те е чул, защото е безажалостен, коравосърдечен и едва ли го има... Когато видиш, колко е жалка смъртта, и че сме една проста биология, и че човешката истерия е една шибана суетня, че онези лайнари по върховете не управляват, че ние сме просто една биологична тор...
Много ли ви дойде? Гняв! Естествена човешка реакция срещу несправедливото, срещу което сме безсилни... Но без смисъл. Некреативен. Убиващ...
И след години откриваш, че си нямал живот, че тялото ти се е движело само и е извършало всичките дейности, които се изискват от теб като социална единица, също както се осъществява процесът на дишане... Няма памет. Няма и болка. Няма чувства. Няма желание. Останала е само социалната ти опаковка, с определенията за добро и лошо, и че трябва да поднесеш лъжица, пълна със супа...
И отиваш на операция. Без да те е страх. Сякаш отиваш да ти сложат печат все едно си формуляр...
И всъщност отиваш под ножа, колкото и за кратко да е, за да – може би ще я видиш нея, която ти липсва... Но, не! Само лилави планините те смазват и чуваш как медицинският екип си говори, но ти самият се движиш с друга скорост, защото звукът пристига при теб, сякаш аудиолента е пусната на най-бавните обороти, провлачено, бавно, с векове между първия звук в думата и последния, а през това време се случват още хиляди усещания, и планините те смазват в лилаво, и притискат гърдите ти...
Брейк.
И точно тук идва куриозното. Защото се виждаш как си Го питал и чакаш отговора. И получаваш. Отговор, който не само да чуеш, но и който да прочетеш... Не на твоя език. Но почти на твоя... За да Го разбереш...
Прекъсвам.
Заради този сън като чуя упойка изтръпвам. Струва ми се, че бих предпочела да ме режат на живо...
Днес откривам, че всъщност не знам от кое ме е страх повече. От болката. Или от упойката... От нарушаването на целостта...
И откривам, че всъщност страхът е положително чувство! И е признак, че всъщност ИСКАШ ДА ЖИВЕЕШ!
И си давам отговор за много други неща...
Няма коментари:
Публикуване на коментар