Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

24.10.10

Хапче срещу умора





Бях откачила. Като изгоряла крушка. Събота сутрин – почти нормално състояние след тежка седмица. Но напоследък съм сигурна в извода. Не многото работа прави умората, не. Стотици, може и хиляди пъти вече съм имала трудни дни, наситени с безброй задачи... Но въпреки изчерпващата се сила на тялото, тази в очите, на удовлетворението, те прави жизнен и щастлив. И тогава заспиваш бързо, сънят ти е крепък :), и се събуждаш зареден с нови идеи, нови желания.
За хиляден път, не за милионен си доказвам, че умората е продукт не на работата...



1.
Вярно е, имаме физически сили, които уви са ограничени и изчерпаеми, особено когато използваме едни и същи умения многократно и монотонно през деня. Не сме роботи, които n-кратно да изпълняват едно действие. Твърде скучно е. Не отговарящо на човешката ни същност. Разпиляващо възможностите ни и дори малко обидно, а съвремието ни като настървен хищник като че ли иска само това от нас.
Движението напред се постига, когато позволиш на ума си да упражнява различни способности. Редувайки ги се постига движение и в същото време разтоварване. С други думи сменяш водещият мозъчен отдел с друг, всеки отговаря за специфични и особени дейности.
Например, преди мислех, че след шофиране човек се чувства уморен и напримен неспособен да се отдаде на мисловна работа, да речем овладяване на чужд език. Нищо подобно. 3D управлението на колата е някъде дълбоко в дясното полукълбо, а дяловете, отговрящи за лингвистичните ни способности са дълбоко в лявото. Може би само предната лява част на челото ни се напряга и в двата случая – няма как трябва да сме концентрирани. Добре тогава, нека след като цял ден да речем сме създавали текстове, таблици, да прекъснем монотонното действие с минути рисуване или танцуване, може моделиране ... Така със сигурност ще превъзмогнем умората от монотонната работа и още повече че съхраним градивността си...Не случайно се е появила приказката – разнообразието е най-добрата почивка. Опитайте, няма по-добър начин за аргументиране от собствения опит...




2.
Миналата седмица реплика на детето ме откъсна от инертното поведение, от което не можех явно да отскоча през последните една-две седмици. Изречена от малките уста, ми се стори забавна. Има една възраст при децата, от която можеш да черпиш знание. Всъщност, от всяка една възраст можеш да черпиш познание, стига да си достатъчно отворен, наблюдателен и схватлив за това. Оценката на детето обаче ме порази с това, че е по детски искрена и вярна - детето е на възраст, на която все още не е покварено от света на възрастните, суетата, излишната неискрена любезност, пресметливостта и т.н. В репликата: „Мисля, че шефовете вече попрекалиха с наказанието на мама.” видях отразено собственото си поведение. Накара ме да се замисля отново. Какво всъщност му показвах на това дете напоследък? Как се връщаш съсипан, уморен, без тонус от работа... Не затова преди години поисках да имам дете, а да му покажа колко хубав всъщност е светът ни, да го науча как човек може да се справя, да вижда топлината на слънцето, красотата на цветето, волността на въздуха, когато тичаш; удоволствието, когато постигаш, когато споделяш; че въпреки трудностите, човек се справя и може да го прави с усмивка на уста, просто трябва всеки ден да си поставя задачата да открива и се радва на светлото...
Плесницата, която получих, е голяма. И се радвам, че стана така. Защото дори невръстното дете сега ми помага да се наместя на пътя си и да не позволявам връщане назад...
Налага се да въведа отново корекция в поведението си, заради отклонението от това, което през последните години си казвам, че искам да съм.
Не мога да си позволя да оставя сърцето си, душата си, т.е. детето ми да остане с впечатление, че животът е наказание, че му предстои само бъхтане, работа, отдаване, изхабяване, загуби...
Не! Тая няма да стане.
Моят път е по-важен. Аз показвам. Да, това, ако не стане от едно място, ще се получи на друго!




3.
Умората всъщност е реципрочно не на работата, която сме отхвърлили през деня. А на отчаянието. Нищо не отнема толкова сили, колкото отчаянието. И нищо да не вършиш през целия ден, при положение, че си отчаян – пак си изморен.
За съжаление, хората днес ме хронично изморени. И бих казала, че това е продукт на обществата ни днес. Не се отделя достатъчно време за личността зад работника/служителя. Работата е заключена в ежедневна еднообразна монотонност. Никой не се интересува от чувствата на другия, от мнението на другия. Когато отдаваш минимум една трета от живота си на работата, съвсем естествено е да търсиш обратна връзка, да искаш да предложиш и да се дискутира предложението ти. Българският работодател уви е още на нивото – взел съм те, за да правиш това, което ти казвам, а не за да ми даваш ум... Кофти, на този принцип изпуснахме доста ценни български умове, които няма да се върнат...
Кое е хапчето срещу отчаянието?
Със сигурност не чакането, защото ние българите попрекаляваме с чакането – искаме, а не даваме, не сме сколнни да търсим решения, да бъдем толерантни в намирането на оптималния вариант и след това да работим по него, за да постигнем желаното. Ние всеки ден, сякаш чакаме Дядо Коледа да изпълни това, което искаме, отчаяни от какво?!...



Продължението – другия път ;)

Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails