Като персийски танц

От две-три седмици се опитвам да се събирам... Двете половини, от самата мен. Заради странните усещания, които нахлуха преди година у мен и запокитиха духа ми във всевъзможна лутаница, субидил у мен непознати или твърде забравени чувства, отломки и половини...
Да се влюбиш е странно усещане. Обвземащо, обсебващо, отчайващо, дори разрушаващо и в същото време съграждащо, и отново изпепеляващо до без край, способно да контролира не само делничните ти бдения, но и сънищата ти, енергията в тялото и баланса на всички онези микроскопични физиологични процеси, които буквално от никъде вливат в мозъка неизчерпаеми количества допамин и серотонин, за да се чувстваш постоянно в еуфория и да си способен на всяка лудория... просто защото си влюбен...
И именно тогава мозъкът ти създава и някак делничните ангажименти и планове се рядат от само себе си, но останали назад, защото напред са други кроежи, за които дори Аристотел би завидял. И имаш хъс, и ти върви, и просто правиш нещата, някак не се ядосваш, а продължаваш, сам си, но в същото време усещаш всеки жест, копнеж и мисъл на хората около теб и някак пак всичко от само себе си нареждаш без напрягане, сякаш си виртуоз на хиляди въздушни потоци, които направляваш, за да се получи симфония, която вселената ти е изпратила да препредадеш...
И постепенно всичко започва да бледнее, толкова бързо колкото накрая си отива чувството.
И се улавяш, че отново на преден план избива амбициозността. Усмивката липсва. И някак в стремежа си да се надбягваш, да се създаваш, да се бориш, отблъскваш, да планираш, подреждаш, натрупваш... откриваш, че не именно сега, си толкова креативен, колкото си бил вчера, когато очите ти са блестели и когато усмивката ти е съблазнявала усмивката у друг...
Спираш се
и правиш равносметка.
И откриваш,
че тогава между другото си правил повече, въпреки че си поставял най-съкровенните си нужди, желания и мечти на първо място.
И откриваш, че сега когато си прецизен в плана и отмерваш часовника, всъщност продуктивността далеч не е по-висока, а дари напротив, въпреки че драпаш едва ли не със зъби и нокти и се напряташ, сякаш тегли кораб по песъчливия бряг, за да изведеш най-сетне и отдадеш на вълните
и от всичко нагоре си загърбил мечтите, кроежите, усмивката и налудничавостта, която като магнит е е притегляла погледи и желания
А сега си просто войник. Един от многото там на първия ред на фронтовата линия...
Не.
Не и отново.
...


4 юли 2010