26.4.10

Страстно:



Безбожно ще те търся.
И устни в теб ще попивам,
ще ме тласка страстта ми,
за миг поне да те имам.
После ще те оставя.
Не защото желая,
а защото светът така повелява.
Твоето тяло като допир до моята кожа
ще ми напомня страстен копнеж.
Без дъх да остана
отново към теб се стремя.
За да впия кървави устни
в твоите жадни...
... ...





24.4.10

Когато част от сърцето ти е посечено...

За Нели



Скъпа Нели,
Непрекъснато мисля за теб и загубата ти...
И се тревожа.
И ми се иска да ти кажа да не правиш моята грешка,
Макар че осъзнавам, че това е невъзможно.
Казах ти,
Само детето ти ще те спаси!
Но това не е достатъчно.
Както не е достатъчно да впрегнеш всичките си сили, за да вършиш ежедневните си ангажименти, сякаш нищо не се е случило.
Трябва ДА СЕ ОБИЧАШ!
Трябва да си простиш, че него го няма, а ти все още си тук.
И че трябва да живееш ...
В противен случай ще рухнеш.
Както се случи с мен.
Защото в живота събитията вървят паралелно, и когато негативите се натрупват във всички посоки, рухването неизбежно идва.
Проблеми в работата. Неразбиращи хора. Да, хората сме егоисти, някои още повече, независимо от събитията – не забравяй!
Безпаричие.
Несигурен бекграунд.
И си мислиш, че само като впрягаш цялото си същество в работата, ежедневието, другото е без значение.
Напротив!
Остави тези, които създават дребни проблеми. Справяш се в преодоляването на „белите кахъри” идеално, но не си заслушава да ги оставяш да изпиват енергията ти.
Майната им!

Търси интереса си. И работи за него.
Калкулирай. Бъди безмилостна. Задавай си въпроси – ако утре остана там, това до къде ще доведе – до никъде, дори и след това да се появи предложение. Ако ги оставя, това до къде ще ме доведе – в най-лошия случай ще бъде като тук, но ако е по-добре, ще постигна нещо по-добро за детето ми по-скоро...
Колкото и да не им отдаваме значение на "белите кахъри" след такива събития с годините изчерпват енергията ни.
Аз спрях, но имаше на кого да разчитам, за да не се загуби и детето ми. А сега ти си сама... с детето. Времето на детето е твърде висока цена.
Така че не буксувай.
Върви напред, заради нея! Поне сега.


P.S.
По дяволите! Минах през това. А сега не знам как да помогна...
Обичам те, Нели! С теб съм...

19.4.10

Страхът като позитивно чувство

На Нели



Всъщност малко ме е страх...


Ако ми се беше случило преди година, едва ли щях да отделя време в мисли, че ме е страх...
Естествена човешка реакция при нещо предстоящо, касаещо целостта...


И се сепвам.
Защото откривам, че такъв страх не съм изпитвала от години... От СЕДЕМ.


Страхът е чувство, което ми е добре познато. Преминала съм може би през повечето му форми. От най-силната и коварна, до най-леката, която е още по-коварна...


Познат ми е страхът, който обикновено се изпитва при предстоящото непознато, тогава ,когато се налага да се представиш и да бъдеш оценен, когато чувството те блокира до такава степен, че не си в състояние да контролираш гласа си, да работиш, да бъдеш това, което си...

Всъщност, това е въпрос на възпитание. Преодолява се, не съвсем, но достатъчно, след време... с осъзнаване на пробрема, скъсване на веригите с бекграунда, с контрааргумент и устойчивост срещу бекграунда, със себепознание и в социум...



Може да те е страх от всичко, от новото, от миналото, от нощта и тъмнината, да бъдеш сам, или охулен, да не пречиш, да не сгрешиш...
Слава Богу, въпреки хилядите страхове, които съм изпитвала, очевидно любопитството, дръзновението, са надделявали, за да ме водят по пътеката, която вървя... а аз определено мога да кажа, че си я харесвам... нея пътеката... :)


Очевидно и гените на пълководците в мен си казват думата, защото достатъчно пъти съм откривала, че всъщност не съм толкова страхлива за колкото се мисля... Добре е човек да има критерии и ситуации за сравнение. И знаете ли колко интересен е страхът, именно тогава... Да усетиш силата си, да поемеш отговорността и да посрещнеш страха с гърди и да тръгнеш...
А какво ли е в битките, тръгвайки пръв, увличайки и в името на другите, не че искам да разбера... Страшно е! И величествено. И адреналинът те изпива, и отнема години от живота и разсъдъка ти, дори да оцелееш след битката...



Преди години ме беше страх от болката. Естествено. Човешко! Но същевременно знаех, че съм „мъжко момиче” и не и се давам така лесно, стискам зъби, търпя и си мълча...
Но животът винаги намира начин да те изпита, да ти се подиграе, да се изсмее в очите ти, да ти даде урок, точно там, където се смяташ за най-сигурен. Раждането... - когато разбрах, че не достатъчно познавам себе си. Когато видях, че болката боли. И че се навиках без да мога да се спра...
Човешко. Простих си. След години. А е човешко! Не биваше... И не бива!



А страхът в неговата му най-противоположна форма...
Когато изгубиш, неочаквано, жестоко, несправедливо, когато жестокостта, и абсурдът, и безчовечността, и болката, и безнадеждността се мултиплицират... Когато онази черната дама с косата мине през дома ти и те е разтърси... Когато си се пазарил с Господа за половината си живот, когато си Го умолявал да те смени, а не те е чул, защото е безажалостен, коравосърдечен и едва ли го има... Когато видиш, колко е жалка смъртта, и че сме една проста биология, и че човешката истерия е една шибана суетня, че онези лайнари по върховете не управляват, че ние сме просто една биологична тор...
Много ли ви дойде? Гняв! Естествена човешка реакция срещу несправедливото, срещу което сме безсилни... Но без смисъл. Некреативен. Убиващ...



И след години откриваш, че си нямал живот, че тялото ти се е движело само и е извършало всичките дейности, които се изискват от теб като социална единица, също както се осъществява процесът на дишане... Няма памет. Няма и болка. Няма чувства. Няма желание. Останала е само социалната ти опаковка, с определенията за добро и лошо, и че трябва да поднесеш лъжица, пълна със супа...
И отиваш на операция. Без да те е страх. Сякаш отиваш да ти сложат печат все едно си формуляр...



И всъщност отиваш под ножа, колкото и за кратко да е, за да – може би ще я видиш нея, която ти липсва... Но, не! Само лилави планините те смазват и чуваш как медицинският екип си говори, но ти самият се движиш с друга скорост, защото звукът пристига при теб, сякаш аудиолента е пусната на най-бавните обороти, провлачено, бавно, с векове между първия звук в думата и последния, а през това време се случват още хиляди усещания, и планините те смазват в лилаво, и притискат гърдите ти...

Брейк.

И точно тук идва куриозното. Защото се виждаш как си Го питал и чакаш отговора. И получаваш. Отговор, който не само да чуеш, но и който да прочетеш... Не на твоя език. Но почти на твоя... За да Го разбереш...


Прекъсвам.


Заради този сън като чуя упойка изтръпвам. Струва ми се, че бих предпочела да ме режат на живо...


Днес откривам, че всъщност не знам от кое ме е страх повече. От болката. Или от упойката... От нарушаването на целостта...
И откривам, че всъщност страхът е положително чувство! И е признак, че всъщност ИСКАШ ДА ЖИВЕЕШ!
И си давам отговор за много други неща...

12.4.10

Efir4e

Предавайте искриците независимо как! Така светът е по-красив и се движи в една добра посока!
А аз на свой ред благодаря за получените!...



Излишно е повече да губя редове... Ето я Efir4e...






Преспапие
Тук съм. Скрих се.
Отрязах къс от времето.
Обвих се.
Притихнах.
Смирих се.
На коларският път,
наметнал ямурлук
от прозрачно-зелена трева.

Тук съм. Слях се.
Дишам. Прелях се
в аромат на
разцъфнала праскова.
С цвят на нежност
се стеле килим под нозете.
И отново,
и отново
се раждам.

Тук съм. Чувам
медоносното ято
как подготвя плодоносие есенно.
Птичи хор
във възторг как възпява Мига
оглушал за потока на времето.

Тук съм. Има ме.
Съществувам.
Малка част от преспапието.
Обичана. У дома съм,
като тон в симфоничен оркестър.

Efir4e



спаринг
Ударих "кьоравото".
И то ме удари.
Според чисто, физичен закон,
всяка сила отвън
е равна на удара,
който вместо прегръдка си дал.

:-)))

Efir4e


същина
Дъжд обля разцъфтелите, съсухрени клони.
И изпи всеки цвят по глътка вода.
За живота наздравици вдигаха шумни
и флиртуваха палаво със зелени листа.

В тази пролетна глъч оглушали от радост
от милувките слънчеви взели фурор,
не разбраха, че корен и съсухрени клони
на гърба си изнасят този техен живот.

By Efir4e

10.4.10

Предай искрицата!


Пак вместо да отмятам задължения, се отдавам на мисли и вълнения. Влече ме към този блог да ви търся. Нищо, че е някак монологично ;) Знам, че всъщност не е точно така...


Иска ми се да споделя нещо, лично, и специално... нещо за връзките между хората, хората, приятелите, съвремието, социалните мрежи...



„me” и приятелите
Животът така ме е моделирал, че не мога да кажа, че съм от най-общителните и социални типове, но обратното също не е вярно. Накратко – никога не съм се радвала на много приятели. От детството ми. Къде заради обстоятелствата, по-късно може би и заради посформирал се характер...


Понякога съм си мислила очевидно съм голям... особняк, казано честно в други не чак толкова меки определения...
Но наскоро се замислих и открих една друга истина от моята гледна точка. Открих, че съм взискателна. И към приятелите си...


Аз съм открит човек. От тези, които трудно се понасят и казват всичко право в очите. Естествено, очаквам същото и от другата страна. И, уви, да се случат грешки в отношенията, склонна съм да ги подминавам, забравям, прощавам... С лъжата ми е някак по-трудно. Нали приятелите са за това да не се лъжат, да се приемат такива, каквито са, без условия, с открито сърце... Лъжата, естествено пак прощавам, но когато нещо вътре в теб се е пречупило несъзнателно, нещата стават различни после...


Не съм и от типа хора, които могат да говорят за магазини и дрехи, памперси и пр. ..., та те нали просто се сменят, какво има да се говори за тях, освен искреното възклицание – „колко ти отива тази рокля” или „днес си много елегантен”. Разговорите и времето прекарано с приятели трябва да засяга интересни неща – например, как човек може да се научи да управлява безмоторен самолет...
А и това е вярно, че както се вълнувам от полета на самолета мога да изпадна в някое лирично отклонение или делнична изтъркана тема.
И непременно трябва да се ходи, защото не ме свърта на маса!


Само че тук идва другият проблем. Който произхожда от мой недостатък. Защото, хем искам да се говори на интересни теми, от които не се вълнуват чак от толкова много хора, хем не правя кой знае какво, за да мога да поддържам и аз този разговор от гледна точка на знание на информация... Уви, хич не ме бива да във водещите лявокълбови действия, характерни за напредналия западен свят... Няма да се оправдавам, че не смогвам с времето и пр. Виновна съм ;)


От друга страна имам „памет на слон” – кой какво ми е казал и аз какво съм споделила...
Стана трудно, нали?!
А приятелите липсват...



Към същественото

Форумите
Покрай сивото ежедневие и големите проблеми, с които се сблъскваме (белите кахъри ще оставя незасегнати тук) през последните 2-3 години ми се случи да се усетя във вакуум...
През първата годината по тази причина открих какво е да участваш във форум. Зачатие – благодаря! Да споделяш проблем, който може да се разбере само от определен кръг хора, които са изживели или се борят със същия проблем. Да помагаш и да бъдеш подпомогнат, да бъдеш полезен и насърчаван... Все неща, които в съвремения ни начин на живот и ограниченост на време, липсват. Неща, които не можеш да споделиш с близките ти, за да ги предпазиш или защото оставаш неразбран и отново наранен, камо ли със съседите ти, които в моя случай 80 % са пенсионирани хора, живеещи в друго измерение...
И от ден на ден форумът става част от живота ти. Общуваш, макар и не 100 % пълноценно. Но общуваш. А без общуването хората сме загубени, нали именно това ни качество ни е направило хора...
Опознаваш се с другите участници с форума. С едни се харесваш по написаното, с други по-малко... С трети се намираш!


Социалните мрежи
Миналага година се случи нещо подобно и с фейсбук. Социалната мрежа е малко по-различна от форума. В нея водещ елемент е не темата или проблемът, който те е събира с хората от различни краища на света, а личността, самият ти. Защото хората имаме нужда и от лично внимание и се интересуваме от личността на другите – лицата им, мислите им, дързостта им... с лошо или добро намерение...


* * *
 И форумът, и фейсбук ми помогнаха в голям процент да се измъкна от неприятни състояния, отвориха ми врати, показаха ми други ъгли от хоризонта... Така че часовете прекарани пред компюра не са ми отнели живот, а напротив, дори ми дариха.
Да, сигурно носят и вреди. Няма начин. Но бих могла да кажа, че за ЧОВЕКА, като личност, като индивид, като зрънце или песъчинка от купа, ползите са повече...



Виртуалната личност
Мислила съм си – до колко може да се вярва на написаното от човека отсреща, на самия човек, кой всъщност се крие зад профила: истинска личност или измислена, въображаема, малко поукрасена...
Но откривам, че в много по-голяма част, постовете ни отразяват това, което сме. Наскоро и излезе изследване по темата, дали профилите реално представят пишещите в социалните мрежи като фейсбук, което потвърждава тази теза...


Псевдоживот
Няма да се съглася с твърдението, че вместо реални връзки и истински хора чрез интернет се поддържат един вид псевдоконтакти и пр. Ало, извинете моля, а аз как да си говоря със съседа за същността на любовта просто ей така или със съседката, която я вълнува само кой колко има, за желанието ми да летя на делтапланер?!... И как да стигна до истинските реални хора когато делничният ми ден 11 часа + още 4 задължителни у дома и като се има предвид факта, че пътуването ми само в едната посока в града отнема 2 часа...

Напротив, на мен интернет ми даде възможност да намеря ХОРАТА!

И какво от това, че някои от тях се намират на хиляди километри разстояние - мигар точно така кръгозорът ми не се разширява, запознавайки се с други култури, друг начин на мислене, други условия?!...



Акцентът
Благодарение на възможностите, които днес дава интернет за общуване, аз се радвам на хората, които намирам. Тези, с които ни се получава, са всъщност хора, на които много държа, нищо, че дори на някои не съм им вижала очите... Но на срещите с онези, с които сме успели да се видим, само се е потвърждавала душата, която съм прочела в редовете... В този смисъл моите интернет приятели, моите хора, са СПЕЦИАЛНИ и са станали частица от сърцето ми!



Няма да изреждам имена
Не това е целта. Аз си ги обичам и кътам. :) А и вярвам, че те ще се разпознаят без да ги назовавам. Много е вероятно с повечето от тях да се видя и..., и..., и... :)

Една от тях е Ефирче.

На няколко пъти в навид оскъдното ни общуване съм й писала нещо от сорта - огънят не би могъл да гори без ефира, нали? (влагам в думата ефир съдържание на въздух, въпреки че ефирът е много по-богата материя за мен)

Искам да кажа, че въобще нищо в този свят не е статично и дори и през интернет ние си взаимодействаме. И когато аз чета някого и той ми предава искрица, и тя е точната за мен, естествено, това ме зарежда и аз съм благодарна. И искря. И ако мога аз с думи да предам част от моя вътрешен заряд – това може да ме направи само щастлива!


Предавайте искриците независимо как! Така светът е по-красив! И се движи!...


И, благодаря за искриците! :)*

9.4.10

просто да обичаш.../ just love


Когато обичаш, не мислиш за рисковете, нито за ползите и вредите, просто обичаш и си способен да сториш всичко, за да си до човека, когото обичаш. А когато е споделено, е възможно да се създаде вселена. Сигурно Господ, когато е създал света, е бил влюбен. :)



* * *


When you love you don’t think about risks, or benefits and harms, you just love, and you can do everything to be near to who you love. And when it is shared, it is possible to create a whole new world. Probably, when God created the world, He was in love. :)





6.4.10

Лирично отклонение


Странно как припомням си руския правопис... С книжка поезия... снощи преди сън. Някак липсват ми руските поети, до които не съм се докосвала, сякаш цяло столетие. Няма такава поезия и струва ми се няма по-добър език от руския за поезия. А може би просто аз го чувствам така...
Отворих Анна Ахматова, търсейки Марина Цветаева... Но не открих това, което се е запечатало в душата ми...
Преминах препускайки по редовете през няколко имена днес в Интернет, но ... някак чета поезията по-различно. Поетите носят душите на тийнейджъри и плодът на вълненията им се поглъща най-силно от тийнеджъри :) Какво ли не правят с човешката душа два три хормона синтезиращи се в организма вповече... Очите пленяват се от богатството на цветовете и мисли се в контраст...
Не е възможно поет да има без душата да е неспокойна, сновяща, търсеща, измъчваща се, раздираща се във вик, изгаряща и зъзнеща, разкъсваща, обичаща...
Опитай се да съставиш стих, изчаквайки зеленото на светофара. Не става. Няма как. Ще мислиш за любов, разходка в парк под свеж розов цвят...

Не ми звучат отново така страстно стиховете. Хапчето е сложило порядък в хормоните контролно.
И връщам се отново...
към корените...
Пушкин, си е Пушкин...





Я вас любил
                             
                                    Александр Пушкин



Я вас любил: любовь еще, быть может,
В душе моей угасла не совсем;
Но пусть она вас больше не тревожит;
Я не хочу печалить вас ничем.
Я вас любил безмолвно, безнадежно,
То робостью, то ревностью томим;
Я вас любил так искренно, так нежно,
Как дай вам бог любимой быть другим.

4.4.10

С чисто сърце...

Христос Воскресе! Воистина Воскресе!



Този път ще бъда лаконична. Като спартанците. Няма да се учудя, ако частица от тяхната кръв малко тече и в моите вени...

Няма да пиша за Възкресението. На този етап съм изчерпала темата и не искам точно сега да се повтарям...

Питали ли сте се защо Възкресението е през пролетта?
Когато след тежката зима, отново събираме сили да продължим напред... Приемайки себе си такива, каквито сме, с мъдростта от случилото ни се и волята да летим (дерзаем)...
Всъщност градим едва след като преминем през собствения си апокалипсис...
И само с чисто сърце!
Иначе не става :)

В този смисъл моите грехове ще си нося сама. И кръстът от тях си е мой!
И сърцето, което отново преоткривам след като намирам себе си такава, каквато се познавам преди десетилетия...
Не ми е необходимо свето причастие, не защото не тача църквата или саможертвата на Иисус, не защото не Му се кланям и не Го почитам, защото съм недостойна дори да бъда в нозете Му...

А защото искам 365 или 366 дни от годината да нося чисто сърцето си и да не греша спрямо себе си и да намирам баланса да не греша с най-обичните ми близки, намирайки пътя между моята истина и тяхната...

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails