Обичта е като пуловер

Любовта се изниза като топъл пясък от дланите ми. 

Душата ми пърха като нощна пеперуда на електрическа крушка вечер под верандата, така изнемощяла и така жадна за живот, който търси в погрешна посока.

Духът ми - духът ми странно е добре, но го чувствам като онзи исполин от бутилката, готов да направи чудеса - ако помните този Дух е слуга и не разполага със своята свобода.

Питам се, дали в този живот не оплесках нещо тотално нещата, защо само копнежите ми за обич не заглъхнаха, а напротив при толкова години се чувствам като онова 11-годишно момиче, което за първи път се влюби и чувството бе толково силно и трайно, че спокойно бих могла да кажа и днес на това момче - обичам те.

Усмихвам се.

Кротичко.

Нежно. Само както аз умея и знаят, че мога най-близките до душата ми хора, а те наистина са малко, много малко.

В десктопа виждам отразен лика си. Имам дълга коса - никога през живота си не съм имала толкова дълга коса, колкото на тези години, на които не можех да предположа, че ще я пусна.

Странното е, че въпреки всичко се чувствам смирена. И обичаща.

В сърцето ми има място за още толкова обич, с която бих искала да поиграя в танц на зелено поле, там, където в друг момент бих пускала или гонила хвърчила и разговаряла с вятъра.

Обичта е като плетка - в навечерието на живота пуловерът е изплетен и може да топли, стига някой да посегне към него и реши да го избере и носи...

Усмихвам се.

Бях влюбена.

И беше хубаво.

Не ми се иска да пускам това чувство.

Но пеперудата ще трябва да има късмета да намери Слънцето!

Необяснимото има своите логични причини

Сигурно, ако бях малко по-незнаеща щях да си помисля, че у дома има полтъргайст или признак на мой близък се опитва да ми каже нещо... Като се замисля, всичко е възможно, тъй като познанията ни за света все още са твърде ограничени и са подчинени предимно на сетивата ни, с които сме свикнали да боравим от хилядолетия и малкото познания, които можем да съхраним в паметта си...

Всичките си сетива ли знаем обаче, е въпросът, който поне от 10 клас ме е оставял любопитна към необяснимото...

А и физиката все още е наука, която твърде малко се използва в съзнателното и логично разбиране на нещата...

Хубаво е поне, че имам някакъв досег с медицината, та лично мога да си обясня някои странни явления, за да не претендирам за място по едни канали в нощно време...

В петък следобед, целия следобед ми "играеше окото", дясното. Рядко ми се случва да ми играе око и никога толкова дълго, осезаемо и постоянно. По принцип невинно и отминаващо от само себе си оплакване, което ако не ме беше затормозило толкова време едва ли щях да запомня. Преди това обаче се беше случило и нещо друго. На десктопа на лаптома показалецът саботираше работата ми, като "играеше" и движеше страницата ми ту нагоре, ту надолу, без да мога да управлявам удачно движението ѝ.

Първоначално помислих, че проблемът е в мишката ми, която ползвам от много години, тип безжична, и отдавна трябваше да сменя по препоръки на знаещи, като "изхабяваща се" - нещо малко необяснимо за мен.

Естествено, при играенето на показалеца ръката ми беше на мишката, но не съм сигурна, че всеки път пръстът ми натискаше бутона ѝ, дори отмествах ръка. Търсех боклуче, което би могло да повлие на бутона, но поне повърхностно не открих такова. Проблемът го нямаше при изключване на мишката и ползване на тъчпада, но редакторската работа през него е... ужасно тромава и почти невъзможна. 

Дясно око, десен показалец - игра на екрана: някак нещата опират до въпрос на нерви и спазми... 

Излишно е да споменавам почти, че "проблемът" с нежелателното движение на картината по екрана изчезна, когато и окото спря да играе.

Ще гледам да си набавя витамини и особено магнезий, иначе като нищо ще започна да си говоря със скрити сили или да се взема за екстрасенс ;)

Защо пълнеем на определени места?

 Няма да се впускам в биология. Още повече в медицина. Ще нахвърлям само мисли за истинските причини за пълнотата.

Имам предвид онази пълнота, която се отличава с мастно натрупване. Което сякаш не е част от конструкцията ни, от биологията ни, от нас... То се появява толкова постепенно, че чак не разбираме как сме сложили 5, 10, 20 или 30 килограма. Или изведнъж.

То може да засяга част от тялото ни или целия торс.

Излишната мазнини лесно се различава от останалата маса на тялото стига да допреш ръце. Дори и без да си специалист можеш да разграничиш линия на структурата на тялото и излишното наслагване.

Обикновено тези тъкани са студени, обикновено не се държат от мускули, а само от кожата.

Мастните депа повече от ясно е, че са неестетични, нежелани, нездравословни, освен в гърдите при жените, разбира се.

Мастната тъкан е и тъкан, която изолира. Натрупавенто говори за дистанция, прегражда размен на енергийни потоци, показва блокаж.

Има жени, които имат много специфично и огромно натрупване в областта на ханша. Няма да говорим за хормонални нарушения, защото, освен джинса, вероятно има и такива причини за него, а за психологията на мастните натрупвания. Да, съчетанието звучи малко странно, но далеч не е невярно. Не ви ли е направило впечатление, че тези жени са много взискателни обикновено? Към другите, но не по-малко и към себе си, много чувствителни до свръх чувствителни и обикновено са пострадали - пострадали са от некоректно отношение от близък интимен за тях човек. Те са прекалено умни, за да не забележат пропуските спрямо тях, но и са търпеливи, деликатни и вероятно отстъпчиви, със сигурност обичащи и малко налагащи се. Освовният проблем, травмата е изтласкана от тях, не е преработена. Натруването в тази област на тялото на жената най-ясно показва най-дъбокото нейно вътрешно желание да се изолира в желанието си да се защити и не изпиташ отново душевната болка от интимен партньор.

Хайде, да поговорим за корема при мъжете. Тези мастни наслагвания, които външно се наблюдават от ребрата надолу и правят обиколката на талията огромна. Какво имаме в тази част на тялото. Коремна кухина. Черва. Имунитет. Втори мозък. Добре, не ви ли е направило впечатление, че мъжете с голям корем поради външно натрупване на мазнини имат проблем да изразяват себе си свободно - те или са потиснати на работата, или в семейството, или в поведението им е заложен грешен модел от детството да пренебрегват своите нужни и да не изпитват самоуважение към себе си. 

Мастно натрупване отзад на врата. Обикновено казват, че като те боли вратът си се натоварил с преколено много тежки задачи, поемеш повече отговности отколкото е възможно да носиш, натоварваш се с решението на задачи и за други. Само че, в случая не става въпрос за болка, а за мастно натрупване, изолиращ материал, дистанция, няма стегнати мускули, няма болка от пренапрежението им и вероятно става въпрос точно за обратното - неудовлетворение от ежедневните задачи, самозаблуда за примирение за попрището и липса на решение да промениш естеството и тежестта на работата си, която очевидно е далеч под възможностите ти и не отговаря на желанията ти, вероятно има и подчинение към интелектуално по-слаб шеф или неработеща структура. 

Добре, давайте и вие своите наблюдения, със сигурност има още части на тялото, на които да обърнем внимание...

8 въпроса защо от живота

 - Защо чувството е толкова важно за поетите?

Защото иначе щяха да бъдат математици.

- Защо на някои хора са им нужни много бонбони, за да се насладят?

Защото са претъпили сетивата си към сладостта.

- Защо на някои хора никога нищо не им достига.

Защото не са доволни от себе си.

- Защо малкото дете ти казва обичам те само, защото си го погледнал, а за възрастния тези думи са без стойност?

Защото детето живее за мига, а възрастният без дете в гърдите е загубил вкуса към живота в момента.

- Защо е толкова трудно да се съвземем от болката?

Защото първо трябва да я преработим в урок и после да си простим.

- Защо се случва този, когото обичаме, да не обича нас?

Защото не сме се научили да обичаме себе си.

- Защо се чувствам неудовлетворен?

Защото вървиш по чужда пътека.

- Защо не мога да пея?

А ти опита ли?

Къщичка на дърво

Знаеш ли, търся си къщичка -

Къщичка на дърво,

Но за големи.

Спомняш ли си

Как като малки играехме

Горе на нея в клонака?

Там на високо, така че възрастни

Да не надзъртат в нашите тайни.

До тази къщичка можеш да стигнеш по-клоните

Или по въжена стълбичка,

Която да бъде пусната специално за тебе - 

Качваш се и отново я вдигаш,

Друг или кой да е не е току-така приет.

Къщичката си има всичко

И най-вече покрив

И широка веранда, за да можеш да наблюдаваш

Денем симфонията на листата отреща 

И по тъмно необятното звездно небе.

Когато си горе

Си някак безстрашен за животните долу

И хората са ти не толкова важни

С делнични сухи капризи.

Понякога, спомняш ли си,

Се криехме вътре

И животът принадлежеше само на двама ни.

Помниш ли нашата къщичка горе в дървото?

Трудно се качваш,

Сърцето ти там играе в захлас,

А когато тръгнеш да слизаш

Пак е някак силно забавно - 

Просто обвиваш нозе около лоста надолу

И се спускаш с усмивка до скоро!

Не забравяй, приятелю мой,

И днес, когато сме вече големи

Да сложиш малко трошички

В нашата къщичка горе, където

Все още стои 

на верандата

нашта хранилка за птички!...

Аз съм в бяла рокля с цвят... ;)

Странно.

Вчера си купих рокля, с която сякаш се бях сънувала преди време.

Много странно усещане.

Нехарактерно дежа вю. А аз може би от младините си не съм изпитвала дежа вю.

Роклята е бяла. Но не цялата. Има линии като от изпаднал в меланхолия поет, взел четки и бои. Плавни са като вълни на спокойно лятно море. В цветовете, които през последните около 6-7-10-12 години обичам. Има и висше тъмнорозово, и синьо, и зелено, и тюркоаз. 

Цветовете от сърдечната чакра нагоре отдавна са моите, като силен акцент, който не напускам през последните години, е този на чакрата над третото око.

Опитвам се да разнообразя от известно време. Вероятно ми доскуча да си говоря с Бога, и от доста време се заглеждам в зеленото. Зеленото е цветът на сърцето и обичта. 

От време на време се хвърлям на светлосиньото, но тюркоаза, независимо дали отива към синята или зелената гама, не мога да напусна - цвят, който реално открих за себе си през 2009 г., също като усещането за жълто.

През последния месец ме влече към оранжевото. Това е цветът, който от хилядолетия пренебрегвам. Опитвам се да преоткривам лилавото, и да не предавам червеното. Странното е, че у дома редовно съм с червено, с едно любимо горнище подарено ми от мама...

Хубаво е, когато говорим със себе си.

На цветовете, които налитаме или обратно чувстваме от време на време чужди, може да проследим не само емоционалното си състояние, но и състоянието на духа ни, движението, което се осъществява вътре в нас, кореспондиращо със света и вселената.

Като се замисля хубав цвят е избран за 2022 година. Ще трябва да действаме с ума си, леко разговаряйки с висшето и изходно от житейското. Цвят, който идеално си пасва в комбинация със зелено... Това ще да е година на връзка между ума и сърцето, действията с разум и в името на най-свидното ни.

Не съм сигурна, че моята лична година е лилава. Трябва да изчисля.

Но тя най си пасва с роклята ми! Аз съм бяла. С цветове. Не съвсем щастлива, но достатъчно, за да познавам вкуса на това идеално парче локум❣

Бъдете щастливи!

Само една събота в месеца мога да съм сама.

Тази вечер е малко тъжна,

Но в нея осъзнавам колко щастлива съм.

Тази вечер се прибрах след като от много месеци, почти 2 години откакто човечеството е под пандемия, дадох на себе си най-обикновеното и обичайно чувство за жена и се впуснах по магазините.

В момента на масичката са разхвърляни току-що отворен партфюм, книга на Чудомир, две дистанционни, чаша вино, къшейче хляб и мезе.

Бръмчи само климатикът. Какво скучно блажено спокойствие!

И Кая - бялата ни розовоносеста глезена котарана... Която усетила позволението и свободата да снове навсякъде, дори и на забранена територия, току-що се оформи като геврек на дивана. Да, разбира се, след забележката да не се разхожда горе по твърдите мебели... Но тя е послушно кротко котенце, е малко тип "скрита лимонка" като стопанката си ;)

На лаптопа ме очаква поне текст за прочитане, спомням си междувременно, че имам недовършена работа, гледа ми се филм и ми се четат много книги...

Нахвърлила съм Ялом, и Мисленето, и Глина, и Андерсенови приказки, и роман на Стивън Кинг, и Козелът със златните рога на Фани Пейчева, и Егото на Ана Фройд, и Дневникът "бай ми"... Някъде по-настрани са учебник по компютърно моделиране за 3 клас и детска книжка Линдебрг Приключенията на мишлето летец на Ентусиаст...

Усещам вкуса на семената на пълнозърнестото хлебче, което си поднесох за подарък...

Ароматизиращите масла ми свършиха и сигурно скоро ще си запаля някоя от негорелите отдавна ароматни свещи...

Кой е казал, че човек не може да си е самодостатъчен. Но при мен е лесно... Защото все пак животът ми имаше смисъл, дори само за това, че съм дала живот и го къткам независимо от трудностите, които срещам.

Защо пиша тези неща?

Защото са нужни. Има хиляди, милиони хора като мен, има стотици хиляди жени, които през зимата на своето време се чувстват като използвани и сами. Не, момичета! Ние сме прекрасни дори когато косите ни побелеят, не бъдете плахи като моята Кая, която преследва стъпките ми и се чуди дали да се скрие или да се радва на свободата ни...

Отново редя посвещение. И там имената, които не се губят са няколко и това е достатъчно. Прегръщам ги на ум, пращам част от духа си при тях, сърцето ми е изпълнено с благодарност...

Опитвам се да се съсредоточа върху това, което най-много съм искала в този живот - едното го постигнах, другото - може би се подведох, третото - зависи само от мен... Но чрез него целувам Бог, чрез него съм негова дъщеря. Която все още не е изпълнила заданието си да бъде напълно щастлива.

Колко ни трябва? 

Една шепичка. Само една шепичка.

И отворено сърце, грейнало като звезда, което първо те топли теб и после тези, които все още зависят от теб... Имам предвид сърцето, които носим в гърдите си.

Отдавна вече съм спряла да търся каквото и да е от другите. Искам да давам.

Вече дори не се нуждая да споделям на някого. Този, който би искал да подиша в моя ритъм, е свободен да го направи според дистанцията, която му е нужна, за да се чувства щастлив... Аз натрапено щастие не искам...

Отпивам малки глътчици червено вино.

Чака ме прочитането на разказ.

А в главата ми трополят други образи, на които трябва да им скроя дрешки и път.

Бъдете щастливи, хора! Опитайте се да обичате! Един ден няма да можем и това...

Вятъра да бъда

Обичам 

Зимния прозрачен въздух

Така събуждащи са утринните бели.

И всяка клетка в дробовете ми се врича

Във обич срещайки го него.

Разгръща се дробът ми

Разпъва гръдния ми кош

Гореща кръв извира от сърцето ми нагоре.

Умът ми песен тананика.

Закачат се косите ми със слънцето

Очите някак тихичко сълзят

И устните ми сухи са готови

Отново да обичат.

Погалвам нежно тяло като в сън

Копнежът няма го отдавна

Остана само тоз художник

Който с ръце образи извайва.

Обичам

Тупти си ми сърцето

Завърнала се вкъщи от студа

Поглеждам напъпилите орхидеи

Продължили така бавно да растат.

Очаквам ги от толкоз дълго

Този път

Да ме дарят със цвят.

Уютно ми е във дома

Момичето само във хола

Отново затанцува

Напомня ми далечен сън

Сега когато в огледалото

Точно образа неин въплътен намирам.

Пробуждането мигар толкоз дълго

От десетилетия може ли да бъде

Не помня да съм някога орисана

На острие убодена.

И странно

Събудих се сама

Но толкоз дълго

С пеперуди си играя

А бих искала в поле огромно

Просто вятъра да бъда...

Безразличие

Вървя.

Все още може би вървя на сън

В онази тротоарна нощ

Когато столичният дъжд 

Ме наваля.

Все още някъде във този край на града

Останала е част от мен,

Която те обича.

Завърна се при теб

Червеният ми шлифер

Прегърна те дълбоко пеперудата ми синя.

Забравих.

Събудих се посечена

Отдавна преди векове заспала

Опитвам се клепачи да отворя

Сега съм в бяло

Челото ми е светло

Отдавна светлината в гърдите ми 

Изместила се е нагоре.

Посечена бях три пъти.

И три пъти поемах пътя наобратно.

Днес се търся в шлифера червен

Запратен някъде в долапа.

Защо момиче, питам се, сега

Предлагаш обич на затворена врата.

Убива ме

Убива ме обувката проклета

Отново камъче е влязло вътре

И босото ходило ми боде.

Извръщам главата си назад 

И после настрани се взирам в снежен връх

Ах, от къде и накъде забравих, че вървя

И имаше ли това някакво за някого значение...

На перваза ще си сложа кокичета

На перваза ще си сложа кокичета

От луковици ще ги гледам

Ще се взирам за стрък ежедневно

С очи зеленото на дължина ще броя.

И после тях ще изпивам как пълни се

Със сокове бялото.

Сняг вкъщи обаче нямаме.

Ще ги оставя тогава на перваза отвън.

Зимата е толкова крехка за силата му,

Зимата е домът на кокичето.

Събуждането на Совата

Тези години на влюбване...

2021 е толкова плодоносна. Беше като магистрала, като космодрум.

Връщам се назад и виждам 2010. Тя бе резултат от предходната.

Има толкова много текстове в този блог, като накъсан цвят са.

Обичам чувството. То създава в мен стихии и ритъм.

Не знам дали времето на тази земя ще ми стигне да го облагородя, култивирам, да се излея...

Понякога се чувстваш празен.

Понякога се чувстваш отчаян.

Понякога се чувстваш сам.

Не изпитвам самота.

Отдавна, слава Богу, ми е чужда.

Опитвам се да отпратя невротично лоши дни на кисел Дух.

Вероятно трябва да има и такива...

Когато двойката ти е в Стремежа, много е вероятно обичната ти душа често да се бие като нощна пеперуда в стъклото на улична лампа...

Когато това стане, е ред на Совата да се събуди!

Ама, много е тромава тази птица, да знаете ;)

Птица на рамото ти

Когато любовта се приюти на рамото ти,

не я гони,

не я гони.

Порадвай ѝ се,

докато я има,

Защото тя и без това ще си отиде.

Когато любовта се появи,

Сгуши се

И обичай,

Жетон е тя за три години,

Понякога за месеци дори.

Когато чувството ти те завземе,

Отдай се, 

Какво пък че няма да го бъде...

Животът кратък е, уви

И утре просто може да те няма,

Не се ли събират твърде много празни дни?...

Когато видиш влюбени очи,

Разбий и своето сърце,

Страхът е чувство празно,

Но то - сърцето

от височини не се бои.

Когато срещнеш

нечие сърце туптящо,

Създай игра,

Подай ръка

И докосни.

Опитай се макар и сухи

С устни

Да изрисуваш

Обич

По плътта.

Опитай се за миг

Ума си да оставиш

И да се разтвориш.

Какво пък, че няма да го бъде

А знаеш ли въобще

Какво било е?

Не сравнявай! 

След любовта

Какво остава?

А без любов

И връзка не остава...