Бяло ми е

21 първи е. Ден след Игнажден. Последният отбелязван като нулевия ден.

Днес е първият ден от новата година. Макар че времето на зимното слънцестоене отбелязваме утре.

Българите сме северен народ, по-точно среден народ. Дълбоко в обичаите ни можем да намерим връзка с много истини за произхода ни. Ние не сме етнос. Ако се вгледаме във фенотипа на населяващите различни части на страната ни, ще открием сходства с тези от източната страна на Черно море. Ще намерим близост до латините, ще видим нюанси на индите, ще проследим жилки на ориент, ще се съберем с така наречените "славяни" на запад, ще открием колко сме близки с унгарците, ще намерим твърдост от северните народи и дивина на отдавна позагубени келти...

Вероятно тази България, която носим в електричеството на сърцето си е съсловна управлявана общност от етноси и народи, ситуирана върху територия.

Загубили сме много истини за себе си. Но винаги несъзнаваната истина ще прокълва, в който и век да се намираме...

Сега е време за равносметка.

Правя я не защото я търся. Тя сама ме намира. За да отбележа каква лична година имах.

Дали се събудих? Не знам. Усещам остатъците на пашкула си назад. Още не съм отворила съвсем криле. Трябва да ги разгърна, а един Господ знае как ще се разперят.

Сърцето ми обаче пулсира и изпълва съществото ми, сърбежът да летят е твърде силен. И реален.

Преди година започнах нещо, което още от самото начало предвещаваше обреченост. Такава бе реалистичната ми преценка, на която друга част от мен се съпротивляваше. Не харесвам моментите си на раздвоение, с годините се научих да показвам категоричността, която винаги съм притежавала в преценките си. Не се харесвам колеблива и раздвоена. Такъв ли си значи има нещо, което не е наред. Поне за теб. Но втурването в подобен емоционален смерч си има своя смисъл, за да изпиташ истинския сблъсък на своите части от себе си. За да можеш да продължиш. И избуксуваш оттам, където си застоял. Безспорна истина е, че един такъв смерч може да те изцеди, да ти навреди, дори и да те убие. Само че аз съм силна - и трябваше дори и това да осъзная в цялата му величина. Имам и дълг, който никога не би ме оставил на мира, за да се шляя между небето и земята.

Тази година не усещам Коледата. Не я усещах и миналата година. И вероятно доста Коледи, непоследователно назад.

Чакала съм питката с късметите и събирането на всички ни около масата.

Сега ме влече единствено изработването на хляба и разчупването му. Не желая да се събирам около трапези. Толкова години нямаше никой около тях.

Но ни трябват символи. Символи, които да ни изразяват, илюстрират, показват на света, нашия вътрешен мир, или хаос.

Вчера избрах ЕленЪТ. За да разбера, че именно той някога, много, много назад във времето се е слагал при пристъпването в новата година и е свързан с българското. Много неща научавам едва след като съм ги избрала. И разбирам това, заради детското ми любопитство, в търсене на отговора, а защо сега направих това - какъв скрит смисъл ми изпраща вселената (примерно казано)? Навярно наистина носим знание през вековете в гените си.

Беше най-странният месец. 

Баща ми се появи на врата ми след като седмици се измъчвах как е и дали е добре, и... Защото моето време загатва, че е напреднало, а какво остава за неговото. Ситуацията с него от десетилетия е сложна.

Беше като Дар от Бога.

За да проумея, може би, че всеки в този живот сам прави изборите си! И чуждите решения не зависят от теб, дори да си кръв от кръвта. Нещо, което съм наясно за децата си, но сякаш отказвах да приема за родителите си. Може би трябваше да отхвърля представата за греха, вината и наказанието.

Вестта беше добра.

Не казвам, че е безболезнена.

Усещам как съм и пред друг завършек, за който все още си бия главата в стената като обезумяла муха по стъкло. Знам че разумът ще надделее, логиката, правилността... Но понякога е толкова катастрофично да правиш само правилните, разумните неща! Кой нормален човек е способен да лети?!

Не Икар, Фениксът е в мен. И няма начин, зодията може да ми е земна, но дори и в земните недра гори огън, по път съм огън и няма как да се превъплътя в друго.

Трябваше ми въздух. И ми бе даден.

Усещам се как несъзнателно залагам стъпка след стъпка, неща, които от години се чудя как да подредя заради невъзможността на положението. И това е добре. Не знам да ли ще удържа. Силно се моля да успея. Но най-вече за себе си искам споделена любов! И искам този величествен ЕленЪТ да ми я дари!

П.С.

Жреците винаги са самотници!

Коледни звезди

Не, няма да простирам този път коледни светлинки.

Искам само небето, осеяно с космос.

Не, не ще пусна тази Коледа сладникави песни,

Бих искала само да слушам как си говорят дърветата.

Чуй, чуй,

Как вятърът жалостно плаче

Търсейки свойта любима в див дървесен лабиринт.

Чуй, чуй, как земята въздиша,

Когато спрял е човешкият бяг.

Ех, вятърко, мили,

Как науми си,

Че любима си имал

Само стъпките във шумака

Са твои приятели,

Бира отворили в някой минал живот.

Скърцане,

В Силна прегръдка

На боров ствол

Ме отърсва от делнични мисли

Целувам те тихо

С аромат на горска иглолистна смола

И те пращам на път,

От който назад

връщане няма...

Най-хубавото нещо в този живот е да обичаш!

Имате ли песен, която ви илюстрира?

Аз имам.

Ето я - 

И не защото е на Гладиатор, аз по-късно разбрах, че е използвана за филма.

Послушайте само музиката.

Във всеки звук се намирам.

Във всяка нота съм аз.

И това е така, все още, от 2009 г.

С тази песен започна моето ново порастване.

Пътувам от доста време.

Връщам се назад и от дистанция на времето разкодирам струпалите се в един период събития -

предателството, отказа, несъзнаваното приемане, че си сам реално; целувката, която все пак не бе изневяра, и изборът да не изневериш, първо на себе си; депресията, която те удря толкова силно в дробовете, че дишането те боли, но без да се дадеш и паднеш; и започването на работата, в която се разлистваш; да откриеш най-изненадващо, че си влюбен по толкова детски и наочакван начин - още го обичам това момче на километри от мен, заради което ми израснаха криле, и още растат;

после дойде то изненадата; като сюрприз, като Божий пратеник, послание, дар, МИСИЯ, задача; получи се дръпване назад и в кариерен план и в личен; и най-големият отскок за растеж - от 2009 непрекъснато раста, последните 9 години още повече!

Но за последните 2-3 години явно ми беше нужно едно ново разтърсване.

След предишните последни.

Трябваше ми разтърсване и в личен план. 

И го получих.

Което ми даде повече растеж в друг аспект.

Онзи отгоре добре си знае делата.

Песента все още притежава духа ми и всяка моя клетка ѝ принадлежи.

Страхотното, яко, разтърсване!!!

Бях започнала да се губя.

А сега,

просто

някак 

съм си цяла!, събрала се, дръзка, мобилна и крачеща

Боли.

И съм едновременно такава щастливка.

Направо "мезе" за психолозите ;)

Най-хубавото нещо в този живот е да обичаш!

Аз обичам много души.

Но за един крилете ми не се уморяват!

Децата са ясни.

През много полета от рапица вървя...

Аз съм толкова тиха

Аз съм толкова кротка във възхищението си.

И толкова шумна в гнева си.//

Моята възхита е толкова тиха, 

А гневът ми така необуздан,

Вероятно защото преди съм била

Чедо на японски самурай

Срещнала бурна река.

Странно е как в този живот

Се преплитат кротко

Овладяно корито

И водопад във едно.

Водопадът, уви, тече само надолу.

А реката?

Реката накъде върви

И откъде извира.

Все едно.

Някъде там

Напред в хоризонта

Всичко се слива в едно

И реката,

И брегът,

А цветът посивява,

Там където

Небето

Нежно целува земята

:)

Моята тиха възхита, знам,

Не ти е потребна,

Ти я искаш гръмка

И многословна,

Защо ти е нужно

Голо дете на отдавна живял самурай...

Незрялост

Знаеш ли сестра ми се казваше Гергана.

Във всяка Гергана я търся, толкова обичам това име.

Знаеш ли, мога да й изнеса помен сега до 20-ти, на 18-ти, точно преди Коледа, защото църквата определя граници, а нея Бог я прибра точно на 22 срещу 23-ти.

Не мисля, че ще ми заделиш ден - ще ида на гробищата.

Никога няма да мога да погреба моята Гергана и един ден ще бъда до нея.

Тогава няма да помня твоето име. Но вероятно ще помня Цоковите китари. Защото не само аз, но и синът ми ги чува.

Тежко е, когато чуваш, а понякога виждаш демони. Хубавото е, че ангелите са повече. И можеш да си говориш с тях.

А моят, моят е просто паднал - краката му са с копита и на главата си носи тежки извити рога. Обичам да слушам лика му.

Боже, как искам вече, само да седна на топло и да пиша, да пиша, без да спирам, без да се обръщам назад, без да се откъсвам... Има неща, които от никого не можеш да научиш, нито да видиш, защото ги носиш!

След Пороя

След пороя

След пороя

Трябва да изградиш Рая!

Използвай всяка светкавица,

За да видиш.

Използвай всяка гръмотевица - 

за да се научиш да дишаш.

След пороя

Няма бурени

Всичко е под вода.

Водата се укротява

И в нея можеш да се огледаш.

Ако лети птица,

Значи има земя

И земята си ти.

След пороя

Трябва да засадиш цвете.

Бягай!

Бягай по повърхносттта на водата,

Сега ти е паднало да си Иисус,

Твоя Иисус,

Който носиш в своята плът.

След пороя

Морето целува небето

Без да прекъсва.

След пороя 

Можеш да превърнеш

Целия океан

В сълзи,

За да има къде

Да засадиш

Своята роза!

Архетип Фея (Феичката на Питър Пан)

Знаете ли как се е чувствала Феята на Питър Пан? Аз май разбрах. Днес го асимилирах. Говорейки за себе си като за пеперуда в мъжки енергийни потоци, така докато си мъкнех тежката торба от магазина.

Феята на Питър Пан е миличка и сладичка и какво ли не прави за него и неговата момчешка дружина. (Още повече се замислям - защото им носи и прашец да летят, и какво ли не износва върху мъничките си криле - тежести и сложности като за великани, въобще прави невероятни неща...)

Тя обаче ги върши тези неща не само защото е Фея, а защото е влюбена в Питър Пан, разбира се.

Но кое истинско момче ще си играе и ще се влюби в малка Феичка, във Феичка, въобще?!

На момчетата им трябват истински момичета - малко диви като тях, мъдри като майките им и... Признавам позабравила съм малко образите, но схващате линията...

Феичката изболедува неотдаването на Питър Пан към нея - какво да се прави това е положението. Те я загубваха, тя залиняваше, намираха я, тя си възвръщаше силата към дружината...

Трябва да проверя в новите предложения за Архетипове дали Феята присъства. Е, трябва да е там ;)

Ще си припомня историята и ще си обобщя заключението ;), но имам спомена, че Феичката не остава щастлива и някак цялата конфигурация не е от най-добрите за нея.

Не знам дали бих искала да съм главната героиня до Питър Пан - като дете беше така, но не и днес. Очевидно като пораснем има вероятност да се превърнем във Феи. Но момичета, тази роля не е никак справедлива за нас. Изберете си друга история! Не приказка!

Гонейки слънчево хвърчило във вятъра...

Уморих се от твоите демони.

Аз съм дете на Слънцето

Играя си със светлината

Предпочитам усмивките и смеха.

Уморих се от твоите демони.

Аз предпочитам да вървя

И вятърът да се заиграва в косите ми

Обичам да улавям гласове

В шума на листата.

Уморих се от твоите демони.

Не, не казвам, че са ми чужди,

Напротив

Играла съм достатъчно

Мръсни танци със тях.

Просто казвам го,

Защото предпочитам да използвам устните

Отколкото да стоя настрана.

Уморих се от твоите демони

Да  срещам оловото в зениците ти,

Сякаш не съм видяла море във очите ти.

Уморих се от твоите демони.

Не, всъщност от теб се уморих.

Аз съм просто един паднал ангел

и в живота си редя стих подир стих

Преобразувам копнеж от плача

Преобразувам от огъня слънце

Раждам в тъгата изгрева,

оставяйки залеза да отмине.

Уморих се от твоите демони!

Мисля и на тях даже им доскуча.

Обръщам ти гръб,

гонейки слънчево хвърчило във вятъра -

ти прецени

дали и как ще ме придружиш - 

на мен волността ми е нужна...

Ръченица

За първи път се крия в работа. Мнозина са мислили и са отдавали моя работохолизъм на семейни или други проблеми. Не, не е вярно. Всъщност, винаги съм работила много просто, защото обичам работата си, а аз съм от този вид птици, които не могат да работят нещо, което не го чувстват, при това съм всеотдайна - сцеплението ми доставя удоволствие.

В момента съдбата, или там каквото е, ме поставя в много интересни условия. Знайте, че житейският ни път винаги се движи по някаква спирала и Онзи отгоре ни дава възможност да чистим стари си грехове, да погледнем на постъпките от миналото си с други очи, да преценим отново нещата от дистанцията на времето, опита, преживяванията, утвърдилите ни се ценности и непреходни чувства.

Дявол да го вземе! Понякога е толкова трудно. И това са ситуации и изпитания, в които затвърждаваш себе си, това, което си ти, което носиш в себе си - най-трудното изпитание в живота ни е да съхраним себе си и това, което искаме да бъдем и сме.

Много е странно как в момента съм заобиколена само от мъжки енергии и се налага моята женска пеперудена сила да ги води и държи стабилност в плоскостта...

Чувствам се малко крехка и едновременно силна като света!

Щях да се радвам, ако имах насреща поне едно силно и опитно рамо, на което само за миг да облегна чело, а аз съм като последния воин, който държи шепа души, със задачата да удържи своята глутница...

Ех, мислите ми направо раждат рози - нито цветя, нито тръни!

Чувствам се като най-красивия розов храст, да знаете :)))

За първи път се крия в работа. Само за малко, за да асимилирам дъха си.

П.С.

После търси си сродна душа! Кой ще ми отговори на всичко това?! Кой? За да можем да общуваме пълнокръвно, да се движим рамо до рамо, без да е някой крачка напред или крачка назад...

Всъщност, какво му трябва на едно момиче, а на едно момче?

Успях да се погледна с други очи.

Заиграх се със слънцето.

Сякаш беше в косите ми,

Не, може би във очите ми,

Или сърцето...

Какво значение има, когато съм слънцето?

Заиграх се със тонове,

Нахвърлени, ей, така от вселената,

Опитах се да разпозная мелодии,

Намирах една, после и друга.

Миг, заставам на пръсти

И правя пирует

Като танцьорка,

Облечена в тюл.

Не ми е нужен отскок,

Аз просто летя

От облак на облак,

От планета на остров.

Мисля си, след като съм толкова далече

С какво твоят свят би бил сходен на моя?

Всъщност, с нищо на пръв поглед.

Ще откажеш

Да разбиеш това съвършенство,

Което няма как да докоснеш.

Или пък може моето слънце

да привлечеш, 

за да разбиеш мрака в твойто сърце.

Всъщност, какво му трябва на едно момиче,

Което си играе с малко планети?

Еми, просто да тича,

И показва ти:

"Виж! Днес какво сътворих!"

Ей, момче,

Отвори си очите - 

Запитай се всъщност,

Какво му трябва на едно момче?

Не е ли същото -

Да те подкрепят с криле?!

Наръчник за момичета

Насилието има различни форми. То не е само физическо. Може да остане само в думи и поведение, без посягане, но по своята същност, потискането и душевното увреждане на друг е насилие. Тази форма е трудно разпознаваема, но тя има своите признаци. Тя има и своите белези, по които можеш да познаеш, че някой е подлаган на психически тормоз. Не знам как - но аз улавям подобни белези, без дори да съм подходила съзнателно към усещането. 

Днес валидирам. Валидирам чрез съзнание.

Наръчник за момичета как да избягват неструващи връзки

1. Ако един човек е посегнал веднъж, ще посегне отново. Обърни гръб. Тръгни си и затвори вратата. 

2. Не си създавай илюзията, че той ще се промени. Това е негова задача. Това трябва да е поискано от него.

3. Не си вярвай, че можеш ти да се превърнеш в лечителя му. Това е отдаване, което струва скъпо. Не се оценява. Не се случва с любов. Необходим е специалист и пак няма да има гаранция.

4. Не забравяй, че насилникът може да е облечен в скъп костюм. Не се подлъгвай по статуса му.

5. Имай предвид, че колкото по-интелигентен и по нависоко в обществената стълбица се намира той, толкова по-неразпознаваем е увреденият човек. Понякога се случва той съзнателно да прикрива слабостта си. А може и да ѝ се наслаждава. Може и да я оправдава. Рационализирането е животоспасяващо за него, но убийствено за теб.

6. Ако един човек, те нагруби, ще го направи пак. Може да е съзнателно, може и да от нехайство. Тръгни си. Няма смисъл да си губиш времето. Обичта не оправдава подобно поведение. 

7. Ако някой се поставя по-високо от теб, приеми, че ти трябва човек, с който да общуваш и споделяш на твоето ниво. Нека всеки сам се движи в направлението, което заслужава.

8. Ако един мъж е бил със сто жени, той ще ги направи 200, но няма да се спре на теб. Довери се на преценката на останалите в случая, явно е имало защо да си тръгнат.

9. Ако някой те нарече, че си никой - целуни го по челото и си тръгни. Не забравяй, че подобни думи можеш да чуеш и от други хора не само от интимен партньор и дори при служебни отношения ти имаш задължението да намериш по-добра компания/място за себе си.

10. Добре обмисляй поканите за срещи. Колкото и добронамерени да изглеждат те, нямаш гаранция за нежелани за теб кроежи. Нека първите срещи са на обществени места. Не се предоверявай. Не се доверявай бързо. Опознавай. 

11. Ако някой те покани бързо за интимност, прецени дали си заслужава, но помни, че жените винаги се обвързваме с интимния си партньор, а това не е характерно за мъжа. Подобно отношение едва ли ще прерасне в нещо по-сериозно и надеждно за теб и ти ще си останеш само плячка.

12. Научи кои са токсичните типове и се опитвай да ги разпознаваш. Някои се разгадават, уви, трудно след време. Има хора, които се превръщат в токсични типове след време, когато са охладнели към теб. Знай, че тогава няма връщане назад и е излишно да влагаш повече енергия да поправяш непоправимото. Тръгни си. Знам, че е дяволски трудно, когато обичаш. Ако можеш сподели. Вероятно ще намериш подкрепа у човек - близък, приятел или познат, на който да се опреш за мъничко и се стабилизираш емоционално.

13. Грешките са най-сериозните уроци. Прави си изводи, всеки греши, няма учебник за живота, важното е да не ги превърнем в пътека и житейски път. Помисли какво не ти достига и насочи услията си да запълниш тези празноти. Празнотите обикновено са в нас, не около нас. Най-лукавият дявол е ниското самочувствие. Излекувай го. Най-лекият дявол е наивността - бъди по-съзнателна.

14. Доверявай се на инстинктите си - те не лъжат. Ако усещаш, че у един човек има нещо нередно, най-вероятно е точно така. Довери се на подсъзнанието си, ако искаш да си тръгнеш от даден човек без още да го познаваш или не го приемаш, най-вероятно подсъзнанието ти вече го е преценило успешно - това не е човек за теб.

15. Понякога привличането е силно. Опитай. Дай си това, което желаеш, но трябва да знаеш, че после ще ти е много по-трудно и трябва да си готова за това. Ако се чувстваш слаба - не се поддавай. Ако си силна, най-вероятно ще се справиш, но не го прави в своя политика - силата се хаби, достатъчно е да не се наспиш веднъж.

16. Знай, че там, където не си желана - няма да бъдеш пожелана или най-много ще получиш място, което няма да е удовлетворително за теб, защото винаги ще има нещо, за което да те усъвършенстват, независимо, че ти си приела всичките несъвършенства на другия. 

17. Помни, че най-несигурни са връзките, при които единият се колебае и се лашка от едно мнение на друго. Значи, пак не си ти, а и заслужаваш повече - да те изберат каквато си категорично. Помни това правило и за себе си - ако се колебаеш за даден човек, то той не е твоят човек. 

18. Не прави компромиси със себе си. Още повече жертви в името на друг. Човек, който си заслужава няма да те кара или поставя в сценарий с компромиси и жертви за теб.

19. Не прибързвай с преценките си. За да прецениш даден човек като подходящ за теб ти трябва време. Понякога се случва след година-две връзка. Някои съвпадения се откриват по-късно, някои несъвпадения и разминавания също. Трябва да знаеш, че задължително условие да се получи е споделянето - споделянето на време, споделянето на внимание, споделянето чрез общуване, споделянето на еднакви физически усещания. Това, което е показател, за бъдеще на връзката, са еднаквите ценности.

20. Обидят ли те. Изясни. Изискай друго отношение. Но бъди готова да си тръгнеш, ако обидата е съзнателна. Ние, момичетата, сме обидчиви, понякога и момчетата - ето защо прибързаността ще навреди, понякога грешката е в нашите интерпретации и това трябва да се изясни.

21. Грубото отношение трябва да се коригира. Понякога се дължи на възприети грешни модели. Изясни. Изискай. Ако не се получи, си тръгни.

22. Не допускай да се превръщаш в гниеща ябълка, застанала до загнила такава. Това е предателство спрямо теб самата. Излез от тази конфигурация, дръж на своите ценности и възприятия, на твоя избор каква да бъдеш. Ако се променяш в лоша посока, колкото и да обичаш този човек, колкото и "печен" и "добра партия" да е той, той не е твоят човек и ти заслужаваш точния за теб.

23. Помни, че каквато е връзката ти с любимия ти човек - такива ще са децата ти!

24. Знай, че най-вярното усещане за правилния човек е, когато двама души се разгръщат един до друг.

25. Най-хубавото изживяване е, когато двама души растат заедно!

26. Потиснатостта - дали от другия, заради обстоятелствата или заради теб самата - обезличава и носи болести и допълнителни килограми. Предприемай действия и придобивай нови умения. Общувай. Запознавай се с нови хора.

27. Помни, че всяка криза те прави по-силна, но няма нищо по-красиво една жена да е нежна и крехка и именно затова си заслужава да се избира правилно!

28. И още нещо. Неприлични предложения под някаква форма може да получиш от всеки, включително и от шефове. Лично, съм преживяла три такива в младите си години. И трите пъти са били неочаквани, и не са били провокирани от мен - просто съм била млада и жизнена, себе си; те - доста по-възрастни. Първият път бе в икономическа криза, точно в началото на трудовия ми стаж. Толкова ме същиса, че ме уплаши и хвърли в депресия и ми трябваше много време, за да се изведа напред, въпреки че не е имало посегателство и директно излязох от фирмата. Това е и съветът ми, когато оценявате фирмата за неперспективна и въпросното лице е простак, дори и в любезна форма. Отивай си оттам, затваряш вратата и търсиш друга работа. Непременно сподели на родител. Обстоятелствата при мен бяха такива, че родителите ми бяха неадекватни и претоварени със собствените им емоционални проблеми, такава дистанция обаче ще ти отнеме време да се възстановиш от шока, затова сподели на възрастен и добронамерен към теб човек. При третия и втория път шефовете бяха достатъчно толерантни към отказа и това не повлия на отношението им към мен и работата ми, тоест имах спокойствието да продължа да работя. И в такива случаи за млада жена/момиче е добре да сподели на родител - необходима е стратегия за поведение в случай на неприятни ситуации. Помни, че не си ничия сексуална играчка или атракция, това не води до нищо добро - ти заслужаваш истинска връзка и нормални условия на работното място, където да разгръщаш способностите си и да се развиваш, изкарвайки средства за съществуването и мечтите си.

29. Има какво още да добавя в списъка. Ще допълвам с времето...

...

Склонността към насилие се познава

Много ми се иска в този блог да пиша само красиви неща. Но това е нереалистично. Това, което мога да пиша, е отражение на действителността или плод на въображението. Второто е безсмислено, ако не е подплатено с действителност, но метафорите са най-трудни, за тях се иска зрялост, почивка и много време, за да пресъздадеш и предадеш нещо във фигури...

Не знам дали времето ще ми стигне в този живот да изпълня това, но дори и то няма значение, животът е преди всичко, за да се живее.

В този блог ще има и грозни неща, каквито ни поднася животът, защото през него предавам света пречупен през моя поглед, светоусещания и душевност. 

Този пост е свързан с миналия, който трябваше да бъде логично прекъснат, но реално с този и вероятно със следващия са епизоди от едно.

Винаги съм искала да имам и момиче (каква коварна дума "винаги" - не я използвайте!). Искала съм момиче, като дете. Бог ме дари с два прекрасни сина със средно голяма разлика и аз не съжалявам, нито изпитвам липса на неизпълнения копнеж. Момичето иска нежност в отглеждането и специфична грижовност. При момчетата дори майчиното поведение трябва да е различно - майката трябва да прилича на веща жена, която успешно управлява летяща метла, облечена в скъп чорапогащник, прилична рокля и обувки на средно високи стабилни токове. 

Момичето иска да му вчешеш косичката, да сложиш шарена шнолка и изгладил внимателно пъстра рокличка, да бъдеш мила и нежна, за да ѝ предадеш цялата изтънченост на женската красота и поведение. Нещо, което аз не получих или съм получила в много оскъдна степен, но не разбирайте, че не ценя майка си или баща си, напротив - моята майка е най-добрата майка на света и не бих я сменила със сто вселени; моят баща си е моят баща и аз си го обичам, въпреки липсващото му присъствие. 

Много е важно, когато имаме дъщеря да успеем да я приучим на някои умения - как да се предпазва от неадекватни партньорства, набези и насилие, не просто да ѝ казваме, как да избира своите партньори.

Мен никой не ме научи как да се защитавам. Напротив, имаше дори изкривявания в "преподаването-предаването", които вредяха. Накратко казано, отне ми доста време, за да изчистя ниското самочувствие на родителите си, грешките и липсите в тази част на възпитанието ми. Факт е, че на своя страна имах два фактора, които явно ме предпазваха от трагичното - трезвите преценки и ръстът - все пак когато си често толкова висока колкото момчето трудно някой би се осмелил да те удари, а и това е качество, което при подобни персони е поне два пъти премерено. Това обаче съвсем не значи, че съм била и съм застрахована от подобно отношение.

Най-тежките и силните удари са неочакваните. Те обикновено идват от хора, които обичаш или поне с които си. Там ръстът няма значение - силата извира толкова бързо от вътре, че нямаш възможност да асимилираш какво ти се случва.

Не, не съм удряна. Или поне не така.

Но дълго време имаше вдлъбнатина на входната ни врата в жилището, в което живеехме в младежките ми години. Вярно е, че предизвиках ситуацията, вярно е, че бях права и трябваше да има съобразяване, вярно е, че никое поведение не е оправадание за провокация към насилие.

Вратата се затвори. Може би няма да е излишно да спомена, че същият човек бе направил вдлъбнатина и на врата у дома си и един път бе посинил майка си...

Когато завесите паднат

 Пред мен в трамвая един срещу друг седяха мъж и жена. Не знам дали бяха съпрузи или двойка, със сигурност се познаваха и движеха заедно отдавно. На около 55-годишна възраст.

Въпреки възрастта лицето на жената изглеждаше миловидно и привлекателно, каквото може да бъде за жена на тази възраст. Не беше отпусната, косата бе боядисана, имаше лек грим. Единственият недостатък на който можеха да се спре бързият поглед вероятно беше леко, леко!, закръгленият вид, който спохожда в голям процент дамите след 55 - проклетата менопауза!

Мъжът си беше типичният около 55 годишен. На вид вече хванал пътеката към сенилността, но държащ се.

Мила двойка? Не, несъмнено.

От тази мила двойка чух един от най-неприятните разговори. И не защото съм искала, просто се държах за дръжката на седалката на мъжа в претъпкания трамвай на път за работа рано сутринта.

"Стига с тия банички!"

"Една жена трябва да се грижи за това, което яде, за да бъде по-секси."

Излишно е да казвам, че лицето на жената посърна. Тя нищо не отговори. Какво би могъл да отговори един запазващ интелигентността си човек в трамвая. Аз най-вероятно бих забила токчето си в крака му, без да му обръна внимание въобще повече. Разбира се, това е мисъл, едва ли бих го направила, или поне трябва да съм търпяла доста, за да ми избяга гневната реакция.

Ще ви предложа втора подобна сцена. Двойна. В операта съм. За мен храм на висшето. Не знам защо точно там трябваше да се сблъскам с други две реплики, отражение на низост.

Двойка, преминала 60-те. Мъжът, вече видим старчок (въобще няма да си пестя думите!) гледа клипчета на смартфона си. Просто пред очите ми са, на предния ред и да искам да избягам - не мога. Клипчето е меко казано пошло - някаква пищна жена върти задните си части и той се хили. Показва видеото на жената до себе си и тя свенливо отхвърля предложението.

"Защо? Гледай и ти да се научиш да го въртиш така".

На друга постановка. Събираме се, залата все още се пълни с хора. Близо до мен са седнали двама достолепни господа на към 80-те. В костюми. Но излъчващи леко миризма на урина (Не, няма да го спестя.) Знаете ли какво обсъдиха господата на глас, за да чуя при оперното пеене?! Че "циците" на изпълнителката били малки...

Завесата пада.

Врата

Този път аз няма да говоря.

Ще стоя безмълвна до края.

Ще следя с очи само твоето дишане

Ще целувам на ум страните ти.

Този път няма дума да кажа

Не ще си тръгна, колкото и да тежи

Ще чакам, ще чакам да го сториш ти

Въпреки че сърцето ми ти принадлежи.

Този път ще приема, че старостта

На вратата ми хлопа

Нямам свян, нямам и струни, които да ти подам

Знам, ти си за мене като ням.

Толкава лесно разгадах те

Разчоплих всяка скрита рана

Познах корена и огнището

Напипах и белега.

Като с острие ти харесва да режеш по мен

Все тая, нали съм никоя.

Хайде, давай, драскай до кръв

Моето сърце е по-силно от всякога.

Някой ден назад ще се върнеш

Ще потърсиш моите устни

Но нито те, нито ръцете ми

Ще бъдат близо до тебе.

Някой ден ще ми кажеш Сбогом

Предупреди ме и го знам

Дума няма да кажа, 

И стон не ще промълвя.

Ще се обърна и ще походя

По паважа на път за дома.

Краката ми ще забравят пътя до тебе

Сърцето пак ще намери ритъма свой

В мислите вероятно ще те изхвърля

И ще забравя вкуса ти.

Няма страшно. Ти бе един,

Аз пък - никоя

Какво от това

Само онзи от горе

Знае каква е истината била.

Този път вратата не ще се тресне

Ще я затвориш тихичко ти

Ще приемеш че никога нямало ме е,

Но не и кръвта ти.

Всяко тяло другото помни

И сто тела да са

Твоето знае

За кое е чувало арфа.

Този път думичка няма да кажа.

Аз сълзите си отдавна пропилях

Моето сърце ритъма не ще изгуби

Защото на гърба ми има криле!

Писмо до дядо Коледа. Любовта е съзнателен избор

Последните два-три дни срещам на няколко пъти една мисъл: Любовта е съзнателна.

При първата ми среща фразата ме замисли. Не помня чия е. Никога не съм разбирава любовта като съзнателен акт, а по-скоро като силно емоционално влечение към човек, когото да усещаш и да искаш да споделяш мигове. Това обаче е привличане. Не знам как е при вас, но при мен да срещна някого към когото да изпитам "химия" е толкова рядко. Знаем колко е трудно дори да има съвпадане на сходна емоция между двама души в интимен аспект. 

А тук говорим за съзнателност! Над интимността, над емоцията, над споделянето и разбирането на другия.

Това е мъжка реплика.

И безспорно истинска и вярна.

Може би мъжете могат да бъдат повече наясно, че емоцията е най-нестабилната основа, върху която можеш да стъпиш и градиш отношения, не че са застраховани от емоция, даже напротив, но при тях тя е кратка и мимолетна - те са ловци: целят се в плячката, улавят я, наслаждават се и не след дълго емоцията им минава също толкова бързо колкото се е смляла сърната в търбуха на хищник. (Малко коравосърдечно, но си е баш така, нали, жени и мъже?!) При жените не е съвсем така - при нас емоцията е свързана с отдаване, износване и с раздаване, емоциите се нашите тухлички, с които градим свят, кога по-сполучливо, кога като в тангото. Но именно тук се кореният страшното много разминавания и неразбирания между нас жените и тях мъжете: нашите женски светове са изградени от емоции, техните - всъщност, не от страсти, а от логика.

Факт е, че емоциите - влюбването е толкова нетрайно: учените са заключили, че чувството ни държи 3 години и съм сигурна, че ако всеки за себе си направи равносметка на връзките си би потвърдил, че там където тя е била основана на емоцията е просъществувала 3 години. И тук, нямаме пол.

Съзнателността без емоция обаче с право можем да е наречем бездушна и безчувствена.

Съзнателно аз мога да избера да те обичам - несъмнено. Тоест да се привържа към теб. Мога да избера да те обичам и без да има стихията помежду ни, но тогава някак връзката става далеч по-трудна да я крепиш и развиваш, а привързаността не запълва дупки, нито е гаранция за възникване на любов, тя просто дава комфорт. Подобна връзка по-скоро може да бъде договор, приятелство, но не и интимна връзка. Стихията споява. Липсата ѝ отчуждава. 

Животът не ми е поднесъл случай, в който емоционалното влечение да се е съчетало със съзнателния избор да се дариш на този човек, по-скоро е било обратното, въпреки силната емоция съзнателно съм избирала да не бъда с даден човек. Независимо дали е имало споделяне на чувства, сами по себе си, тези връзки са били неперспективни и обречени и това е било съзнавано от мен. 

Възхищавам се на двойките, които са успели да се намерят и са съчетали огъня и земята в тях, за да създадат нещо красиво. Тези връзки са доживот. Вярвам. 

Пожелавам си го! В този живот. Колкото и да е късно ;)

Какво различава добронамереността от наивността?

Добронамерен. Доброжелателен. Открит. Честен. Искрен. Отворен.

Как възприемате тези качества? Като положителни или отрицателни.

Със сигурност, ги търсим у другите и се радваме, когато насреща имаме такъв човек.

Но що се отнася до собственото ни поведение? Колко струва да бъдеш добронамерен, доброжелателен, открит, отворен... Много, нали?! 

Стойността на качеството се губи, когато то не е оценено от другия, когато човекът срещу теб не отговаря със същото или ти предлага друго за тях. Тогава всички тези положителни качества се разбират, тълкуват, интерпретират като наивен, не достатъчно умен...

Къде се границите между открит и добронамерен и наивен?

Във вярата, надеждата...

Чудно е как толкова положителни черти могат да дават негативен оттенък...

Добронамереният и открит човек обаче се отличава по един съществен признак - в съзнателността. Наивният не е съзнателен, той сляпо вярва, ирационален е, не си прави изводи от ситуации, повтаря едни и същи грешки. 

Днес е много трудно да запазиш качества като добронамереност и откритост, защото те обикновено те правят плячка за хора, които по една или друга причина се възползват или нехаят в отношенията си към теб.

Няма как да бъдеш добронамерен за всеки и във всичко, трябва да се спазват някакви граници, за да не се събудиш ограбен и лишен от енергия. Добронамереността трябва да е премерена, защото може да горчи, когато е нежелана от другия, защото може да те изроди, там където е недооценена, защото наистина си заслужава да я отдаваме за хора, които по един или друг начин са ни скъпи и ценим - енергията ни в края на краищата не е безгранична и ако се раздаваме без филтър няма да ни стигне точно за най-скъпите ни същества, и дейности.

Моята откритост често е била по-голям филтър за хората около мен, колкото съзнателната ми преценка за тях, разбирането и приемането им. При мен дистанциите падат бързо и това не го правя самоцелно, просто е част от мен. Понякога това се тълкува като липса на характер, което е свързано с опит за прекрачване на граници отсреща.

Аз съм гъвкава, обикновено виждам няколко алтернативни пътища за постигане на едно и също, което ми позволява да възприемам начина на хората и да давам свобода на изпълнение, когато се касае за делови отношения. Но съм неотстъпчива по отношение на крайната цел, резултата и още повече придържането към ценността. А днес ценностите липсват, те са размити и именно в това се разминаваме и изненадвам неприятно някои, които не си дават сметка за границата и силата да държиш на нея.

Съхранявайте ценното у себе си. Не се давайте (предавайте)!

За безусловната любов

Изпитвали ли сте я? Нея, безусловната любов.

Аз вероятно мъничко да.

Усещането е великолепно. Усещаш как чувството извира дълбоко от теб. Сърцето, разумът и дори духът ти са в синхрон. Знаеш че искаш. Знаеш колко дълбоко искаш. Тоест обичаш. И същевременно чувството е всеобхватно.

Няма нищо общо с усещане за собственост върху човека, няма нищо общо с обсебването или телесното. Не се лъжете - искаш всичко, и докосването, и духовното. Но не можеш да ограничиш.

Чувстваш се толкова свободен да обичаш, че не биха могли да те ограничат никакви обстоятелства, разстояние, език, други хора. Не изпитваш неудобство дали някой друг е до него - просто си толкова уверен, че си. Не изпитваш никакво неудобство дори от това, че може да има човек до теб - просто това е истина. 

Не ти пречи свободата на другия. Напротив, радваш ѝ се.

Не ти пречи да го видиш в каквато и да била конфигурация, която в други случаи би те взривила.

Истински странно усещане.

Това мога да изпитвам само към един човек. (Съм изпитвала само към един човек и продължава да е така.)

Но има уловка.

Не ми вярвайте съвсем. Нека си оставим процент за валидиране.

Трябва да поставя нещата в реалното, да изпитам верността на усещането.

А е толкова трудно да направиш първата крачка и да го заявиш...

Хайде, похвалете се, че ви се е случило наяве!

За трезва преценка

Точно навреме, както винаги. Все едно разговаряме, водим диалог.

Много важно условие, за да си дадеш точна преценка къде си, какво си постигнал, накъде да продължиш, дали си заслужава, дали има пасване между реалност, посоки, кроежи и копнежи, да ли го заслужаваш и какво заслужаваш, дали е истина или илюзия. Бързо отрезвява или доказва верността на усета ти и съжденията ти. 

Обикновено не ми е необходимо, когато трябва да преценя околното, но е много полезно да видиш себе си в "пейзажа".

За хора склонни да се подценяват и имащи ниска оценка за себе си, за хора в тревожно състояние, да погледнеш нещата от друг ъгъл, е безценно умение. 

Поглеждайки от друга перспектива, сменяйте и фокуса, когато се касае за отношения и ситуации с други хора, на които се държи. Точно сега ще се опитам да го упражня, тъй като фокусът върху ситуацията, върху мен се получават лесно, но другото все още не бях пробвала ;)

 

Понякога да се успиш е най-хубавото нещо, което може да ти се случи

Понякога да се успиш и да се объркат всичките ти планове за деня е най-хубавото нещо, което може да ти се случи. В друг случай това би било катастрофа, хаос, лошо настроение. Но не, събуждам се щастлива, подюрвам детето към училището и то някак си без наличие на обичайната му съпротива към всичко, тръгва с мен, гальовно, меко и добро. Едвам се движа по улицата, тялото ми още не се е събудило и съм като скована кобила. Какво да правиш, възрастта си взима своето, но тичам все още като такава, на която животът и тепърва предстои. Странно разминаване, лошо разминаване, божествено разминаване, защото не ти дава възможност да се смачкаш от собствените мисли, които ти тежат за сметки, битие и човешки разминавания.

Извинявам се на учителката, на детето съм обещала да го взема по-рано, защото едно успиване носи верижна реакция и обядът му не е приготвен, а то не бива да плаща за това, че вечерта сънят те е повалил като чук и не си успял да го приготвиш.

Тичам на връщане към дома. Хоумофис сме отдавна, но и съм в отпуск. Имах стотици задачи за тези два дни, а вероятно ще свърша две и пак ще съм изостанала с графика и пак домът ми ще е смачкан от липса на грижа и детето няма да може да пее като чете.

Не мога да се измъчвам с тази недостатъчност, подсъзнанието ми отдавна е взело живота ми в свои ръце и ми диктува какво да правя и е правилно за мен и близките ми.

Тичам, усещам, че всяка моя фибра се е превърнала в едно желание и всяка моя клетка се превръща в неизлята още дума.

Този път аз мимоходом поглеждам шофьорите в колите, а не те мен, както се случва доста редовно за мое учудване.

Запомни, можеш да направиш щастливи другите, едва след като намериш щастието в себе си, но то не е свързано с комфорта и отпускането, трябва да ти пораснат криле, а моите са набъбнали. 

В целия ни житейски път търсим нашите си криле, с които да летим по улиците и те не са тези в представите ни, не са тези пренесени ни от родителите, нито преподадени ни от обществото, нямат нищо общо с амбициите ни и с другите.

Най-трудният път е пътят към себе си. Вероятно защото имаме множество лица и във всяка декада едно е това, което е силно и то иска да си си ти по различен начин - надграждаш се, запълваш се по различен начин, единственото условие е да продължиш да се обичаш и да осъзнаваш, когато се отклоняваш от себе си и превентираш извършването на някоя глупост, която би могла да те отклони още повече от теб.

Мислите ми летят толкова бързо, че не смогвам да ги изпиша, а аз пиша бързо като секретарка на мастит соц. шеф и този път нервната ми система тропа по клавишите, без да оплита пръстите ми по тях и да разменя букви и срички, но се появява усещане за мускулна треска от напрежението в ръцете ми за постигане на бързината. Да, навярно в някое други измерение бих могла да съм идеалния пилот на космически свръхзуков самолет, тази концентрация я мога и мога да я задържа по-дълго от други, но тя те изсмуква ужасно много и после се превръщаш просто в "чувал вода".

Стигнала съм до ядката на себе си. Усещам как я галя с ръце, така както пръстта навлиза в костилката, за да предразположи в топлината образувала се от снежния покров зараждането на нов живот от съня.

Но с това идва и една друга истина.

Опасявам се, че като човек открие до такава степен себе си, пътят му тук свършва и бива запратен другаде, за да наваксва с това, с което на тази земя не е успял да стори.

Вероятно ще дам отново назад.

Не съм готова за толкова още много открития, предпочитам все още предимно да правя, да се изразявам, да използвам това тленно тяло, защото другото не би могло да докосва клавишите и да предизвиква този взрив на ендорфини и извор на думи, които реално дори губят очертанията си, когато съм във вихъра си.

Ние сме слово.

Ние сме код, в който е заложена някаква мисия, но разгръщането му зависи само от нас. И не, не всичко е предначертано, защото дори и в математиката нещата са твърде сложни, за да бъдат така опростени в живота.

Наум целувам любимия си човек, пращам всичкото си аз на сродната си душа, която така и не ме разкри, като вихър се връщам към едното и другото дете, прегръщам ги по различен начин и връщам формата си на уморена 40+ годишна жена за отмятане на делничните задачи.

Усмихвам се.

Преди всичко обичам.

Обичам. 

Обичам първо себе си.

И за да получиш мир в душата си, то е първото условие, което трябва да постигнеш.

Чули ме, птицо! На всекиго на този свят не му стига нещо много съкровено, но това не значи, че си лишен от сили да го постигнеш и трябва да си поставиш за цел как да го постигнеш по реалистичен начин близък до теб. Траекториите на желанието ти и вършеното от теб не трябва да се разминават, защото когато едната изключва другата, това постигане няма как да се случи.

Първо бъди честен със себе си, птицо!

А аз сядам да пиша, може и да рисувам, може и да се гоня с детето, мога пък и да развия слуха си. Мога. Беше и една песен на Ирина Флорин ;), но нейната е остаряла за мен и вече не е моята :) Аз вибрирам друга.

Това, което обичаш, те убива

От 22 години се грижа за потребностите на другите. Не бих могла да кажа, че преди това моите потребности са били пак мой приоритет. По-скоро животът е бил изграден и ръководен от "трябва" и в него е имало много малко периоди, моменти, в които съм се радвала... на себе си.

Тъжно.

Не. 

Това е животът. :)

Днес имам работата, която обичам и децата, които винаги съм искала в съзнателния си живот. Трябва да призная, че не съм от добрите майки. Бих искала да съм постоянно зарадена с енергия, усмихната и креативна в общуването с децата, но не ми се получава, въпреки усилията, влагани от мен в ежедневието.

Въпреки че много обичам работата си и тя пасва на моето "икигай", реално можех да постигна много повече. Въпреки че обичам децата си, съзнавам, че им давам далеч по-малко от това, което бих могла. Разкъсването между двете полета: на родител и работещ някак те оставя на едно посредствено ниво, което лично за мен няма как да бъде замаскирано в удовлетворение.

Но няма никакви гаранции, че желаното щеше да бъде постигнато без едното или другото. Най-скъпото ти те мотивира вътрешно.

Но и те уморява, когато си сам.

За себе си зная отговора за постигането на щастливо излъчване в тази конструкция - истината е, че споделянето може да те завърши. И децата не са тези, които можеш да въвлечеш в своя интимен свят, защото те принадлежат на друго време, на друго измерение и са птиците, които трябва да пуснеш от гнездото си, а не да обвържеш с връзки, които биха могли да ги осакатят.

Балансът дава решение. Разпускането, развлечението и разнообразието, но те са условието, обстоятелствата, а не същината на щастието. Да, човекът е социално животно и той има потребност да изпитва топлината на друго близко човешко същество. 

А теб какво те убива?

Это очень странно...

Это очень странно как моя мысль протекает по русский. Русский язык не мой матерный язык, но об этом нужно мне подумать больше. (Мои пальцы учатся сейчас нажимать кнопки на "ы" и "э" - это так странно тоже, как буд-то я учусь снова писать на клавиатуру по системе. Знаю это даст моему мозгу новую силу. Извините за ошибки. Они легко и быстро будут очищены при подходящем стимуле. Я научила что ошибки не так страшны, они дают возможность идти дальше!)

Однажды моя учительница английского языка спросила меня - а ты как чувствуешь русский язык как матерный или второй. Я сразу ответила что он не матерный. Но мой ответь взбился в мой мозг. Это не правда. У меня есть гены русского языка. Дальние. Старая бабушка была русской - только она, только одна старая бабушка. В семье никогда не говорили по русский, говорят она тоже в жизнь своей забыла этот язык. Но это не так просто. Есть женщина, которая повлияла чутье языка в моем раннeм детстве. Я вспоминаю как она пела мне песенки и говорила по русский. Мне было год с половины и так до два. Неверно что у нас есть вспоминания с два и половины года, как ученые разъяснили. У нас такие и раньше, но вспоминаем когда что-то было сопровождаемо со стрессом. Я помню как искала ее, когда она уехала и за то и я могу вспомнить остальное.

Почему пишу я это? Не странно ли так, с ошибками и усилием. Усилие мало.

Я вспомнила о моем двоюродного брата. И в уме начала говорит ему. По русский.

Условия жизни моей были такие что я все таки учила русский и говорила по русский. У меня есть грамматическая база, я конечно забыла ее, но жизнь странная и все может от раз вспыхнуть.

Мое бессознание пошло далее и продолжило думать по русский. Говорила себе этом языком. Вероятно и мои мозговые зоны по разному оформлены за то что мне кажется мои матерные языка два - это много определяет основу твоих когнитивных умениях, я не как большинство остальных, это трудно когда надо учиться по программу для не-билингвы. Очень странно то что google мне так услужлив и дает мне список фраз по русский вместо на болгарский, я думаю машины уже читают наши мысли ;) 

Я говорила брату, после мне собой и начались так спонтанно вскакивать мысли, персонажи и заряд книги. Это странно. У меня заголовок появился - а если я успею написать мою первую книгу по русский, это так занятно!

Ведьма.

Это мой заголовок.

История будет трудна. Тяжелая.

У меня надо построит сюжет.

И чувствую что это будет легко.

Паника на средна възраст. Пред-предпоследна криза

 Очаквайте скоро :)

Благодаря за разбирането, че публикувам заглавие без текст. Идеята ме взриви спонтанно тази сутрин. Ако не публикувам заглавието сега явно, текстът може да остане ненаписан, а не искам. Този текст трябва да го има! И това ще ме задължи да дам на себе си своето!

При мен се оформиха ясно две стъпки, които трябва много съзнателно да планирам. Тук нямам предвид основната, която трябва вече да започна и ме изгаря отвътре. Животът налага обаче да подредиш и ежедневието прагматично. Аз съм щастлив човек.

Раздрусването ми през последната година дължа на един човек. Не, не го е направил съзнателно, нито за мен. Това е от мен. Преживяванията са мои. Но съм благодарна. Аз рядко попадам на хора, които могат да ме разтърсят. Вероятно в това се изразяват и кармичните срещи/връзки. Кармичните срещи и връзки винаги са нещастни в битието. Но за един писателски дух те са извор!

Благодаря ти, Христо!

Внимавайте връзките състаряват

Знаете ли, че има външен индикатор за качеството на една връзка между двама души? Направило ли ви е впечатление, че след като се съберат двама души наддават на килограми... Шегувам се! Въпреки че напълняването, особено с течение на времето при двама семейни е често явление, но в никакъв случай не задължително - все пак има не малко случаи, когато двамата се вталяват.

Думата ми сега е за разминаването във външните белези при двамата партньори. Събират се двама души и след време единият напълнява, или залинява, или губи свежестта си, погрознява, някак бързо се състарява. Докато при другия този процес не се наблюдава, напротив той цъфти, изглежда добре, със самочувствие, любимец е в компания или на работното място...

Е, повече от показателно е, че единият страда в тези отношения, те са непълноценни за него, възможно е да са токсични или дори опасни...

Преди много години един от шефовете ми, който беше свидетел на събирането ми с най-дългогодишния ми партньор, без притеснение като мъж, обичащ жените директно ми каза: "Ти спря да се усмихваш. Сериозно се замисли за тази връзка." Отхвърлих репликата, запратена в кошче с етикета "наглост", но я помня до ден днешен. Шефът ми не ме познаваше твърде много. За мен тогава работата беше лесна, което и бе една от причините за постоянно ведрото ми настроение, широка усмивка, звънък глас и закачливо поведение. НО аз добре си се знаех - меланхолична, амбициозна, мрачна, упорита, сериозна, критична... Почти пълен антипод на представата, която бях създала за себе си. Трябва да уточня, че не бе нарочно. Тази АЗ просто си е част от безоблачната мен ;), но далеч не най-тачената от самата мен. Признавам, че съм я "викала" и повече ми е помагала в трудни за мен периоди, когато е трябвало да превъзмогна някаква силна болка, за която не съм намерила някакво рамо за миг до себе си. Тя е и таза, която могат да видят хора, спечелили сърцето ми и дали ми свобода, с които споделяме някакви красиви моменти и нямам предвид само интимни.

Подобно явление го има и у други. Възможно е много по-често да се намира при жените, отколкото при мъжете. Те обикновено замаскират трудните си периоди със сдържаност и недостъпност или суровост и деспотичност, възможно е и с алкохолизъм, разбира се.

Не искам в момента да навлизам в дълбокото по темата.

Само искам да загатна, че ако една жена погрознява или бързо се състарява в една връзка, като изключим вариантите за заболяване, проблеми на работното мястото, с деца или други близки, е да не е щастлива във връзката си и партньорът ѝ да упражнява волно или неволно вредно влияние върху нея.

Независимо дали сте жена или мъж, избирайте си партньори, при които не остарявате и се радвате на добро самочувствие! Гледайте се в огледалото. И не отхвъляйте напълно репликите на доброжелателни хора около вас, ако маркират негативна промяна в излъчването ви.

Как прогледах футбол? ;)

Аз съм от жените, които не гледат футбол. Първо, като жена, натоварена с куп ангажименти - служебни и домашни, нямам време, което да заделя за неща, които искам да правя, какво остава за губене на време, каквото е за мен реално гледането на футбол - моля, феновете му да ме извинят. Футболът е създаден за мъжката аудитория. Няма лошо. Трябва да го има.

Стигала съм до положение, в което, буквално, да мразя футбола. Защо?!

Всъщност, виновно е пренебрежението, не самият футбол. Гледането на футболен мач е свързано с мъж, и по-точно човек, с който споделяме по-свободно или по-сериозно времето си. Не всички мъже гледат футбол, но те са по-скоро изключение. Моят баща например не гледаше футбол - когато беше у дома той четеше научна-фантастика, нещо, в което го "наследих" още от 12-годишна. Големият ми син също не е по футбола, предпочита баскетбол и познава едва ли не кътните зъби на световни имена, разказва ми любопитни неща. За малкия е рано да се говори.

Признавам си, че имам грях. Забраних гледането на футбол. Забраних го на вечеря. Въобще, забраних гледането на телевизия по време на вечеря. И до ден днешен смятам, че последното е най-правилното действие, ако държим на семейната общност. Кога се виждаме с близките си - реално само вечерно време след като се приберем и вечерната трапеза е единственият един час, в който можем да споделим случилото се и обменим мисли. Без това - няма семейство. Не се създават отношения, няма връзка между членовете на семейството, появява се отчуждение. Когато пропускаме семейните беседи в един момент след години можем да се изнедаме, че сме отгледали чужд човек или не познаваме този, с кого сме избрали да делим постеля...

И все пак, футболът не е виновен!

А липсата на време за другия. Разговорът с другия, вниманието към любимия човек, това, че човекът срещу вас не е изпаднал от делничния ви график, при положение, че ги има, футболът няма да е страшилище, което ви отнема любимия човек в малкото време, за което сте вкъщи. Напротив, даже е сладко да поседиш и да погледаш как топката бяга по екрана с любимия човек, с който обменяте някакви реплики и полувремето е ваше.

Така че "Спри да гледаш този футбол!" - е грешната реплика. Налага се разговор в подходящо време, в което да се обърне внимание, че се чувстваме пренебрегнати. В края на краищата идеята да живеем заедно с друг не е, за да се превърнем в даденост и поддържането на живеца във връзката е игра за двама. Само за двама, не като във футбола с два отбора мъже!

Този проблем, обаче няма да се реши, ако връзката е непълноценна. И нищо. Това е добър показател да започваме да се ориентираме и предприемем някакви действия в една или друга посока. Затова няма как да ни е виновен футболът. Даже обратното, казват, че футболът е създаден, за да връща тонуса в семейното ложе. Пробвайте! Погледайте малко вместо да отидете на маникюр при следващия мач ;)

Решения под емоция - колко верни са?

Знаете ли колко емоции има? 

Радост, тъга, гняв, омраза, отвращение, страх, изненада, презрение... гордост, срам, смущение,  вълнение...

Основните са 6-7. По Пол Екман, а аз този учен го уважавам.

Два въпроса мога да поставя оттук.

Като положителна можем да определим само една. Значи ли, че тя е толкова рядка и животът ни в голяма степен е наситен повече с негативни емоции? Как с една радост можем да балансираме останалите?

Второ, можете ли ясно да разпознавате, извън радостта, останалите 4 основни емоции у другите? А у себе си?

Тук не е споменато отчаянието. Макар че вероятното мястото му е другаде, то е по-скоро липса на емоции и изтощение. Но отчаянието, въпреки че по-скоро е свързано с отпуснато лице без мимика, се познава по очите, стойката на тялото, походката, поведението, отчасти говора и изразяването - само отчасти, защото вербално можем да замаскираме състоянието си или можем просто да мълчим.

Умни хора са казали: Не обещавай, когато се чувстваш щастлив, не приемай, когато си тъжен (отчаян) и не взимай решение в състояние на гняв. 

На мен рядко ми се случва да обещавам, по принцип. За мен това е свързано с ангажимент и дадена дума, която спазвам в много висок процент - все пак винаги има и малка вероятност нещата да не се случат, въпреки добрите ни намерения и изрядни планове, защото животът не е проста математическа схема. В този смисъл при мен е почти невъзможно да се случи вариантът да обещая някому нещо, дори като съм щастлива, но съм усещала този естествен порив и съм наблюдава това състояне от себе - носи своите капани. При част от хората обаче това не е така, доколкото ми показва скромният ми житейски опит и често затова се получават подвеждания, разминавания, нереалистични очаквания, които понякога залагаме самите ние.

Омразата, още повече презрението, също са ми нехарактерни, за да ги разглеждам.

Отвращението категорично налага крайност в решенията ни и логично е да се смята, че това е нормално. Нека се доверим все пак на инстинктите си, стига да не сме си направили прибързани грешни заключения, което също е срещана човешка черта.

Изненадата е свързана с нещо неочаквано и/или разминаване между представите ни, очакванията и реалността. Изненадата е малко по-комплексно явление, защото върви и с друга емоция - и тя е или радостна, или каква?...

Изненадата е хубаво състояние. Трудно ми е за себе си да я определям като емоция. Тя те кара да се замислиш и да си направиш равносметка, много повече от останалите емоции. Състоянието, в което сме при изненада дава и повече възможност бързо да обмислим нещата трезво, стига да не "замръзнем" прекалено.

За мен тя е рядка. Мен трудно ме изненадва нещо. Но се случва, разбира се. В хубавия аспект ми се е случвала наистина много рядко. Що се отнася до негативния ѝ аспект, макар и по-чест от първия, също е рядък при мен - вероятно, защото подхождам към живота, хората и нещата по-отворено, не натоварвам предварително с предположения, не пренасям стар опит - за добро или лошо запазила съм детското отношение към нещата от живота (Другата "детска" емоция е страхът - кога има страх: при неизвестното, не съвсем. Страх има заради негативен опитен и пренасянето му при среща с непознатото). Факт е страдала съм от погрешни очаквания, но в тези случаи е минало време, имало калоборация, в която по-скоро другият човек е направил друг избор за себе си, което, в края на краищата, е право на всеки или пък е свързано с интелект, понякога и с липса на интерес, което, ако е така е ясен показател. Този избор, обаче трябва да е изразен по правилен начин. Ето тук вече човеците имаме много какво да желаем и да работим върху себе си. Или да наблюдаваме и правим изводи за себе си. Само изводи, защото човек може да се променя само вътрешно, а не от другите - другите, събитията, условията могат да бъдат само фактор за вътрешното изграждане и ако си мислим, че можем да променим даден човек, то значи, че нещо в самите нас не е наред.

Какво да кажем обаче за действията в състояние на тъга или отчаяние? Пазете се от това. В подобно състояние, човек е много склонен да направи тежки компромиси спрямо себе си, което ще го отведе в задънена улица. По-добре е първо душата да се излекува, да отгледаме отново сили у себе си, вместо да се хващаме като удавник за някаква сламка и чакаме някой да ни измъкне. Лошото е, че излекуването на душата отнема време и изиква правилните инструменти, за да се постигне качествен "ремонт". Тук има много какво да уча и съм далеч от ниво да споделям познание.

Не мога да кажа, че най-грешните решения правим в състояние на гняв, в яда си. Гневът не е емоция, която изниква изведнъж. На нея ѝ трябва време и тя е свързана с натрупване. Свързана е или с грешен начин на живот, или с липса на търпение, упорство или други необходими умения за постигане на желана цел, но и с разминаване между очаквания, залагане и реалност, понякога е свързана и с грешна, неблагоприятна среда. Да, има разочарование. Да, има непримиримост. Да, има сила (с която трябва да се внимава!). Има ли гняв значи нещо не е наред. Вероятно е и да има някаква несправедливост спрямо теб. Но има ли гняв има и сила един проблем да се реши по един или друг начин правилно за теб.

За мен е грешно да упрекваме всяко решение и избор под гняв като емоционално взето решение и го поставяме под негативен знаменател. Не, не е така. Напротив - дайте си сметка за наличието на гнева, опитайте се да анализирате причините, факторите и условията, защото може би има някакво нередно, неприемливо отношение към вас. Изяснето го. Изберете. Вземете решение, но не веднага, не в състояние на отчаяние или раздразнение, които присъства в гнева, а след ден-два. Но не подминавайте тази емоция и усещания, защото в противен случай коренът на проблема би могъл да ви погуби - гневът ще зачести, ще се отрази на поведението, мисленето, излъчването ви... Не си заслужава. И не се залъгвайте, че ще ви мине. В края на краищата не се знае и какво човек печели, когато губи, нали, а понякога се случа да упорстваме и влагаме усилия там, където, накратно "няма да ни се отвори вратата".

Така че препоръката на психолози и психотерапевти е вярна. Брой до десет. Успокой ритъма на сърцето. Обмисли нещата. Но задължително вземи решение, което е в твой личен интерес.

Именно тук идвай и най-трудното - преценката на интереса, защото когато се отнася до хора той няма как да еднолинеен. Пример: аз искам да бъда с този човек, но споделеното време с него е трагедия, малко хиперболизирано, но за да е по-ясно към момента. Личният интерес тук трябва да се съобрази с по-примитивен критерий - оцеляването. Няма ли сън заради безпокойство, негативни преживявания - то вече е разклатено. За собственото си оцеляване отговорност носим преди всичко ние самите.

Логично се появява нова тема за разговор, нали?! Как да преценяваме вярно интересите си :)

Поздрави

Чувството беше толкова хубаво.

И беше вярно.

Сега трябва да го затворя.

Иначе ще ме съсипе :)

Двупосочността е важна.

Сега от значение е трансформацията на отношението.

Тук би могло да се роди едно безценно приятелство.

Колкото и психопатично да стои,

Но обстоятелствата и желанията понякога ограничават.

Приятелството ще е за цял живот.

Истина е, че каквито и да са отношенията - те се градят от двете страни, не само от единия.

Ще отвържа лудостта си

Ще отвържа лудостта си

Ще я пусна да тича като бясно куче

Стига е вила вътре във мене

Затворена яко между стоманени решетки.

Ще я пусна лудостта си

Нека другите да тормози

Защо тя да е в риза с дълги ръкави.

Тя е художник

Който обича цветовете

Да нанася от раз като шрих

Тя е като онзи композитор

който е загубил мъжествеността заради баща си

да бъде велик.

Тя е онази дивачка

С божури в главата

Която дори и тролей не я спира.

Ех, лудостта,

Тя е толкова сладка

Когато направо те споходи

А не изригне 

Твърде дълго търпяла

Ръждиви решетки.

Има само 3 причини да спра да пиша тук

 Има 3 причини, поради които мога да спра да пиша тук:

- да ме няма вече на този свят;

- да съм намерила своята сродна душа;

- да съм започнала да пиша.

Пожелайте ми вторите две :)

В ръцете ми е само последното ☼

Амин

Ако се влюбваш у някого несподелено, не спирай

Ако се влюбваш у някого несподелено,

Нека бъде човек, на който можеш да подариш душата си.

Опитай се да го докоснеш,

Ако е правилният човек,

Несъмнено тялото ти ще последва душата.

Ако се влюбваш несподелено у някого,

Нека бъде човек,

В който можеш да се огледаш.

Ако видиш себе си отразена,

Знай може би това е той.

Ако се влюбваш у някого несподелено,

Нека неговите интереси бъдат и твои - 

Не, не казвам да предадеш своите,

даже не бива,

Само знай че далеч по-щастлива

Би била дори и когато не държат в шепи твойто лице

да срещнеш душа, с която

Трептиш на една вълна.

Ако се влюбваш несподелено,

Не, не се отказвай.

Това е път, в който

Би могла да откриеш части от себе си.

Но знай

Истинският е този,

В който можеш да се огледаш

С най-доброто, което носиш в сърцето!

Ако си влюбена несподелено - 

това не е той!

...

Знаеш ли после какво от тази несподелена любов ще остане?

Твоите непредадени интереси

Чиято сила ще усилиш многократно.

Може би ти трябва съзнателност

Или перо

Или стих

А може би само чифт ролери

И алея във парк...

Или може би сцена

Камера

И хиляди цветове...

А пък може просто да търсиш

Рокля в която да покажеш

как се движи всяка фибра на твоята плът...

Трябва все някога да оседлаеш 

Своя стар копнеж

И да си позволиш прегръдка

И допир.

Така вихърът, мойто момиче,

е управляем - водиш го ти,

Подчини го и

Бъди!

Неродено момиче

Грешно ли е да призная, че се изморих.

Изморих се от стотиците дни, които се сливат в еднообразие

Уморих се да търся мостове

Уморих се да протягам ръка

Уморих се да нося дълга си

Уморих се да срещам празни очи.

Не,

Не, не си мисли че се предавам,

Но се уморих и да се боря,

И дърпам, и тичам, и галопирам, и жонглирам - 

аз съм идеална в това.

Щеше ми се да бъда по-идеална за себе си

Да можеше да се кича с цветя

На играта на вятъра.

Да, бих искала да бъда по своему волна

Хем, тичаща,

хем държаща хвърчило.

Небето е мое, не лъжи се,

И слънцето се отразява във мен

През нощта съм сова,

През деня - пчела.

Но има част от мен

Най-красивата

Тази със дебелата плитка

Пременена с бяла риза

С ръчноушита шевица - 

Тя е затворена в клетка

Някъде 

Там

Надълбоко вътре във мен

Зад черупката

В ядката

В зародиша на ядката...

Милиони вселени 

Стоят между мене

И нея.

А би било толкова лесно да разцъфне

Трябва ѝ само

Само...

Само...

Малко среда.

Всъщност,

И споделена целувка.

Грешно ли е да си призная,

Че се уморих.

Вече усещам 

Как дните

Които остават

Са малко...

А момичето вътре

Все е във възраст една

Неродено момиче

Златно момиче

Играещо си с ябълка една...

П.С.

Бил жаден юнакът и извадил едната ябълка, от дадените му от слънчовата майка. От нея се появила неродена мома. Но тъй като нямал вода, тя изчезнала. Разквасил си малко устата. Усетил вкуса. Дошло време, когато пак по пътя си зажаднял и тогава извадил втората ябълка. И втората неродена мома загубил. За третата - бил готов, стоял до кладенец и подал жива вода. И неземната красавица останала с него...

Приказки...

Само приказки...

А колко знание има в тях...

Вече имам всички образи пълнокръвни ☼

Репликата, която дава отговор веднага

Трябваше да стана на 100 години, за да осъзная Ерих Фромовата фраза "Да имаш или да бъдеш" из корен. Нали знаете - трябва ни ситуация, за да приземим, заземим, припознаем, осъзнаем истински, дори мисъл, върху която сме разсъждавали...

А е толкова просто?

И коварно едновременно.

Защото за секунда можеш да се разобличиш и ти самият какъв си?

Винаги съм искала деца, почти откакто се помня осъзнато. Или не съвсем. Винаги съм искала деца от една възраст, в която е нормално да мислиш за създаване на семейство.

Искам да имам деца. Ключово.

Но не си спомням да съм формулирала мисълта за себе си: "Искам да бъда майка"! "Искам да бъда родител".

Освен, когато бях на 8 и целият клас ми се смя на желанието да бъда космонавт и майка едновременно ;)

Какво определя един човек? 

Доста лесно всъщност може да разпознаем пасването си с някого, отговаряйки си на въпроса, какво е важно за отсрещния и за нас - да има или да бъде в привидно еднопосочни цели.

Искам да имам гадже.

Искам да имам жена.

Искам да имам съпруг.

А толкова рядко чуваме? Бога ми, един път не съм чула някой да каже:

Искам да бъда съпруг/а.

Искам да бъда човекът до теб.

Така казани репликите много променят смисъла, нали?

Издълбоко. Всеобхватно.

Те са като принадлежност, даряване, отдаване...

Реплики като тези дават отговори веднага...

Запитайте се!

П.С.

И така, защо пишеш книги - за да бъдеш писател или за да имаш..., защо правиш музика - за да бъдеш или да имаш почитатели, слава, известност? 

Кои остават във вечността? Кои се помнят?

Водата в реката е или черна или в друг цвят...

Когато избираш хората не означава, че ги имаш; когато избираш да бъдеш до тях - всъщност, само тогава можеш да ги имаш ;) Вероятността е 50%.

И мен никой не ме е учил да бъда, дори да имам не ме учиха...

Най-тежкият ми текст: Коварството на триъгълника на Карпман. Жертва и насилие*

Събота е. Не, всъщност е неделя.

Вчерашният ден бе тежък. Добре, че съвременните устройства сами изместват часа...

Имам цял ден да не правя нищо. Упорито се заинатявам на нищото, въпреки че ме чакат толкова домашни задачи.

Не ленността ме влачи.

А това да дам на тялото и ума си пауза. Релакс. Неосъзната медитация.

Отпушвам задръстени канали и главата ми се пълни със свежест.

След напрегнат период трудно можеш да си починеш, две седмици са минали от тежкия ми период и все още се чувствам като парцал, което вече не е заради липсата на възможност да поемеш дъх. Вероятно пренастройката на ритъма също уморява и човек не бива да е толкова самокритичен към себе си.

Отложи ми се среща. Какво можеш да правиш при възникналия прозорец време - така не ти се иска да си говориш с прахосмукачката... Децата ги няма и е спокойно, идеално време да сложиш дома в ред, но това си го правил до втръсване десетилетия...

Разбира се, можеш да попишеш...

Чували ли сте за триъгълника на Карпман?

Сравнително късно научих за него и благодарение на него обясних доста събития в живота си, отчасти и своето поведение. Да, говоря за насилието*. Отдавна искам да засегна темата, тъй като, за съжаление, насилието е толкова повсеместно разпространено, дори понякога оправдавано или неосъзнавано - уви, насилието не е само разпознаваемият физически акт.

Преди време доста често ми се повтаряха едни и същи събития. Бях озадачена, защо непрекъснато ми се случват, след като следя поведението си, реално съм толерантен човек, подхождам с разбиране, приемам компромиса за пътя, защото държа на вътрешната мотивация на човека да извърши или не извърши нещо, да се разгърне в силните си страни и намеря баланс като го допълня с друг, който е силен в неговите слабости, сам за себе си да избере...

Да, за екипна работа, става дума. Но няма да говоря директно. И не, само за екипната работа, а за връзките и взаимовръзките между хората.

Едни от най-трудните хора, с които можеш да се разбереш, сработиш във всякакъв аспект, са малтретираните в детството. Не е задължително това малтретиране да е физическо, но то е доста разпространено у нас. На такъв човек, бил той умен, образован, способен, амбициозен, винаги не му достига нещо, за да се почувства свободен, способен, оценен, освободен, себе си... И това не винаги е заради околната среда. Гнилата ядка е посята дълбоко в личността. 

Но и затова няма да говоря сега.

Отношенията, които описва Карпман в една затворена система, ключват: насилник, жертва и наблюдател/съдия/защитник според преводите. Ролите на фигурите могат да се разменят. Докато ролята на насилника и жертвата е сравнително ясна, тази на наблюдателя е до някаква степен двулика, този човек може да заеме страната на жертвата, но може да заеме и страната на насилника, с което само подкрепя съществуването на системата на насилието.

Излизането от този триъгълник е много трудно. Не знам колко успешно може да се излекува едно таково болно семейство или минисистема. Обикновено системата се разпада когато някой я напусне.

Какво следва обаче оттам нататък? Когато не е приложена терапия.

Насилникът все ще създава подобни връзки и системи.

Жертвата - ще търси свой нов насилник, за да оправдае неспособностите си и липсата на желание за поемане на отговорност, да речем.

Коварството на жертвата е, че в нея винаги дреме един скрит насилник. Жертвата е най-финият манипулатор. Който, ако се овласти и събере сили, може да стане опасен, опасен насилник.

Внимавайте с личности, които са били малтретирани и неосъзнаващи товара, който носят. Те неминуемо в един момент ще създадат проблем в екипа ви. Нещо за което трябва да сте подготвени, ако сте разпознали признаците в поведението им.

Този човек може да създаде ситуация, в която да пробуди у вас насилника - ако сте шеф сте идеална, осъзнавана или не, цел, по-точно жертва. Останалите в екипа могат да останат наблюдатели/съдници.

Трудно е да се разчита на хората да са достатъчно зрели за подобно събитие и имат адекватни реакции и поведение. То е трудно, дори и за човек, който разбира корена на проблема.

Хладнокръвието е най-точният отговор при възникването на подобна ситуация. Взимането на страна обрича на провал и ви затваря и създава порочна система.

Много хора, неосъзнавайки неправилните модели на семейни взаимоотношения, с които са отгледани, пренасят после в собствените си семейства подобна или дори същата порочна система. Съзнателните ѝ се противопоставят, но дори и при тях няма сто процента гаранция, че ще надрастат модела.

През последните 1-2 години, вече знаейки за триъгълника на Карпман, съм се питала многократно какво може да предизвика ролята на насилник или ролята на жертва у човек, който не е живят в детството при модел на насилие. 

Личното ми прозрение е, че всъщност неблагоприятни събития в живота ни също могат да ни превърнат в жертва, просто защото взимат енергията и силите ни и ни оставят безпомощни, отслабени и емоционално слаби и нестабилни, идеални мишени за насилници и цели за защитници.

Оттук идват два големи риска: 

1. Има една крачка тежкото събитие, или още повече хроничната поредица несполучливи събития, каращи ни да страдаме, да ни превърнат в желанието ни да се защитим в насилници. 

2. Да се превърнем в личност, която по стечение на обстоятелствата да привлича към себе си насилници или предизвиква и толерира поведедение с насилствени прояви върху себе си. В това число включвам и привличането на защитници, които да ни спасяват от "външните вятърни мелници".

Докато за първия случай към момента ще се въздържа да илюстрирам с пример, ми се иска да обърна внимание на втория. Защото, за мое най-голямо съжаление, там попада една немалка група хора. Ще отворя скоба, че не само негативното събитие може да ни постави в роля на страдащ/жертва, но и събитие и период, в който ни се налага да бъдем сензитивни, да сме чувствителни и разбиращи, нещо което често се възприема като "слаби". Уви, бременността, раждането и периодът на отглеждането на малко дете, или още повече отглеждането на дете с потребности, грижите за болно дете или възрастен близък, е такъв период, който може да превърне жената заради връзката ѝ с детето, заради това, че се налага да бъде емпат, в жертва на насилник/ци. Това от своя страна може да задвижи един доста натоварен и опасен комплекс в живота ѝ и този на близките ѝ нататък, защото тя при всички случаи в някои моменти е слаба - особено в периодите на недоспиване или съчетаване на грижите за малкото, дома, семейството и работата. Някои наричат подобно завъртане кармичен кръг/цикъл. Ще добавя само, че всяко продължително физическо изтощение, глад, хронично недоспиване, хроничен стрес, прегряване и заболяване също могат да отключат нездраво поведение на роля от триъгълника.

Истината е, че ние нямаме гаранции, че през целия си живот ще бъдем стабилни (силни не е точната дума). Подобно нещо не е реално, макар че трябва да има стремеж към него - да се чувстваме стабилни. Единствената правилна рецепта, която може да се даде, е да се разпознават навреме подобни ситуации (изиска познание и осъзнатост) и се предприемат мерки, които да спрат създаването на подобна порочна система. Близките могат да "налеят масло в огъня" и да са двигател в създаването на подобна система, но те могат да са и тези, които да подкрепят здравословните отношения в подобен момент, ситуация, период. Целта трябва да е личното израстване. Без него е невъзможно да се излекуваме и излезем от порочни кръгове. Има ли зависимост, няма да е възможно да говорим за спасяване от всмукването в подобен процес. По принцип, здравата, усточивата личност, здравословният семеен модел, дават добра почва за самозащитна способност да не попадаме в подобни капани на живота.

Вероятно има литература, която описва с точни термини порочността на триъгълника на Карпман - пренасянето му в други системи извън семейната и най-вече за възникването му не заради хора, а събития. Уви, животът ми дава малко възможност да чета и се ограмотявам така, както искам - предимно го живея, уча се от бита или по-друг начин казано - уча се по най-трудния и скъп начин ;) Със сигурност обаче мога да кажа, че за последните 3 години съм успяла да кача две стъпала, и съм получила познание, което ценя високо, осъзнавайки, че ми предстои да уча още, защото имам да търся още отговори, имам потребност и ми се налага да изкача и следващи стъпала...

*Под насилие възприемам, освен физическото такова, и пренебрегваното емоционално, което също е травмиращо

Това, което не е твое, трябва да го пуснеш да си отиде...

Това, което не е твое, трябва да го пуснеш да си отиде...

Има една върховна постъпка, която могат да извършат само истински обичащите лица. Много пъти ми се е случвало да се замислям от момента, когато я срещнах за първи път като цитат и израз. Очевидно има нещо, по което мъничко си приличаме с хората на изкуството, защото макар аз да не създавам такова, да съм далеч дори в копнежите си да изрязавам себе си като виртуоз, ширината на разбиранията ми с някои от тези личности в паралела интимни отношения съвпадат.

За мен не е ясно как истинските творци се зареждат.

Знам какво ме зарежда мен. И това е както любовта, така още по-силно копнежът по някого и страшно по-силното мъката от несподелената обич.

Не знам защо е толкова трудно при толкова милиарди души на тази планета да намериш човек, с който да си пасваш и споделяш живота си. Далеч съм от хроничния роматизъм в една връзка - напротив, отношенията са нещо, което се изгражда и установява с времето. Затова обаче трябва да има някакво изначално пасване, инстинктивно привличане, желание и избор.

Не, знам... може би, предпочитаме да се отпускаме на лесното, ставаме повърхностни в оглеждането си в другия и се пускаме по инерцията... Все тъжни неща... в които не виждам смисъл. Да се чудиш как са възниквали силни връзки преди десетилетия, когато младите са се събирали по принуда на обстоятелствата или заради повелята на родителите си - не може да ми кажете, че това не са били пълноценни, неконсумирани отношения без обич... Хванати ръце на старци все още ме впечатляват. Колко души от съвременните поколение могат да се похвалят със същото?

И така, животът ми даде всъщност малко обич или по-точно малко хора, които може да се каже, че изпитват подобни чувства към мен. Вероятно се дължи и на моя избор - защото аз съм в костния си мозък моногамен човек, въпреки че съм опитвала достатъчно разнообразие. Но мога да се отдавам на един човек, на едно дете по един и същ начин в едно и също време, на една работа, на едно хоби, на едно обучение... Но там горя. С моя пламък по цвят и размер, но от корен...

Животът ме учи да пускам. Да пускам тези, които обичам...

Понякога се питам дали все пак не бъркам, дали все пак не трябва да полагам повече усилия да задържам, дали все пак не е грешно да се отказвам...

Но тук не става въпрос за отказване...

В любовта можеш да приложиш сила само, когато се отнася до вертикални връзки, защото там е и въпрос на дълг, отговорност, грижа...

В хоризонталните?

Животът ми илюстрира горчива картина - истина, която е известна, - че няма смисъл една връзка да продължава тогава, когато единият не обича, тогава, когато единият не иска другия.

Една друга мъдрост е безспорно вярна също: ако другият не направи също толкова стъпки към теб, колкото и ти, няма смисъл да се правят стъпки вповече.

Признавам, че ми писна, не просто писна, уморих се да бъда силната: да прозирам нещата и да поемам отговорността за изхода. Вярно е, че на всекиго е нужно време, за да си даде сметка за собствените усещания и вземе решението за себе си, но все пак е нужна категоричност в това да не харчиш своето и времето на другия с нещо, което не ти пасва - животът е толкова кратък, безумно кратък!

И все пак, продължавам да вярвам, че тази птица, която си заслужава, волно се връща при теб!

Дали съм наивна да вярвам на мъдрости?

Без да усетя зимата на моето време настъпи...

Без да усетя зимата на моето време настъпи.

Не знам за какво плащам ранното ѝ идване на моята порта. Надявах се на още малко време, в което поне да се нараднам на есента в моя живот. Есента също може да бъде пъстра и красива, изпълнена с плод и радост.

Но, уви...

Делникът е безпощаден хищник и понякога отнема и последните ти надежди. Дали може да посегне на вярата ти? На тази, че собственият ти живот все пак има някаква стойност и че имаш право на багри и мъничко време да разпериш крила.

Каква равносметка можем да си направим после, след като резултатът така или иначе ни е бил ясен цял живот, че той е отмерен и живеем по сезони...

Зимата е красива по своему. Единственият ѝ минус е, че трябва да бъдем добре облечени и отоплени, а това е товар, който една птица не би искала да поеме. Затова и птиците, повечето, отлитат на юг.

Може би трябва да науча за онези видове, които остават на мястото си. Не съм чула орлите да напускат скалите си. На мен лично ми допадат онези песнопойните, които съзнаваш, че ги има дори и да не ги виждаш...

През зимата не се чуват птици в гората. Клоните на дърветата са голи. Но въпреки голотата им гората не изглежда немощна в дрямката си до пролетта.

Завиждам на дърветата, че могат отново да се разлистят и ни пълнят очите със свежест и зеленина. Всъщност, пълнят толкова много наши сетива - няма нищо по-прекрасно от аромата на гора през лятото, в който долавяш живот от милиони години насам...

Е, какво пък, ще трябва да открия красотата на това да се сгушваш топло в снега и да зараждаш живот от вътре.

Нощес някой ми подари малка картина върху дърво на кокичетата.

"Това не е моето цвете!" - спомням си, че си помислих в съня. А дали?!

Невъзможно раздвояване

 Чудно е как повтаряме събития и ситуации в собствения си живот.

Включвам компютъра на фона на лекото похъркване на детето.

Всъщност, то е на толкова, на колкото бе брат му преди вече достатъчно много години, когато тази изпаднала в кома мозъчна част се събуди от едно интернет докосване...

Колко неочаквано, колко спонтанно, колко глупаво, колко невероятно...

Но факт.

Това вероятно е само моя изпитана марка и привилегия - да обичам невъзможното, години да преследвам муза, която играе в рапични нивя, само и само, защото ме доближава до теб, в който съм се някак припознала...

Мозъкът е страна бракма, биологична такава машинария, която губи рационалните си ритми, графики и уравнения, когато сърцето се появи.

Включвам компютъра, пръстите ми търпеливо намират вдлъбнатото копче. Чувам шума на вентилатора му, като радостно напевно въздихание.

То спи. Също както другото тогава спеше, а аз се намирах в редовете и изкрещявах своята същност, ванилова и жълта ,и с коса на горчив шоколад...

Сподавеността отдавна е взела превес в друго гласово изразяване.

Гласните ми струни се радват на гърлено гъделичкане и пращам купища съобщения по пътищата нагоре към мозъка, който се опитва да ги дешифрира и в резултат произвежда хиляди ендорфини, способни да закърмят хиляди бебета и дадат нужния окситоцин на хиляди майки и татковци...

Ние, хората, сме невероятна химия - Бог свири на нас с вещества и съединения, сякаш сме орган в ръцете на бележит композитор.

Кротичко се усмихвам.

Някой ден ще бъда невеста, аз знам.

Ще целувам нечие топло чело, закопняло за допира на моите устни.

Моментът е близо.

Чакам го само да се престраши.

Хайде, повече време за отлагане няма.

Ти не си този, изживяния, ти си този, когото денем и нощем срещам в жълто поле до бряг с тюркоазено топло море...

А на другия? На другия ще кажа само - за него си, да престане да бъде еднодневка, каквато детето в него на 5 не е видяло!

Тиха целувка

Музата е абсолютно капризна... жена. След купа пране прехвърлен през ютията седнах за моите десет минути. Мислите се заредиха една след друга като стройно измислен гердан. Толкова бързо, че не можеш да уловиш замисъла на шарките му. Влезна синът ми и герданът се разпиля на стотици мъниста...

Опитвам се да го събера, но е трудно, когато си загубил нишката и изпуснал иглата...

Музата обича самотата, тя не е за хора с живот, макар че се появява там, където той е бил богат или напълно липсва.

Сега се опитвам да я подмамя на рамото си, хванала крайче на мислите си преди малко от някъде...

Все още си мисля за него. Всеки ден както от година насам. Трябва ми ден седмично, за да бъда отдадена, а това е лукс, който едва ли някога ще получа. Само докоснах. Само мъничко помирисах.

Може би някой ден ще стане вълнуващ роман. Имам героиня и имам герой - и двамата силни образи и такива каквито е нужно да бъдат. Да бъдат, но в литературно произведение, защото животът не е за тях.

Не съм тя, нито той е моят той. Само разградих молекулите на аромата, който може да носи подходящият за нея образ. Тя е цвете. Красиво, артистично и малко студено в съвършенството на играта ѝ с живота. Той е просто илюзия на собственото си несбъднато битие.

Писателите не са щастливи хора. Това са тъжни хора, ограбени от съдбата, лишени от пълни страници, които те самите се опитват да запълнят с преживявания на несъществуващи персонажи, в чиито прототип по мъничко съществуват - и в женския, и в мъжкия вариант.

Лекичко се доближавам до рамото му, докосвам кожата му кротко с устни, носът ми се опитва да чете сподавени вопли. Или може би, това е сърцето ми. Не ароматът е водещ, а усещането, което те кара да захапеш отвътре.

Какво разбираш ти от страст, човеко със стотен опит? Там, където е мисъл в контакта с другия е само повърхност, като леда, по който се плъзгаш в състезание по бързо кънки бягане. Другото е пирует, другото е танц, другото е стихия в чудноват баланс между двама върху твърдост, която няма стойност в дълбочина.

Любовта е нещо друго, което ти не разбираш и ти е чуждо. 

При мен не е така. Аз съм изтъкана от обич. Всяка фибра в мен играе в едно и става приятел на лекия бриз с аромат на солена вода и многовековна сладост.

Няма примитивност в този свят.

Цялата вселена е изградена заради липса, която Бог е изпитвал по друг за постигане на своя баланс.

Сбогом!

А дали?

Всичко между нас е като хапка очакван неполучен локум...

В ято на соколи

Събота вечер е. Студен есенен дъждовен ден.

Никога времето не е било фактор за настроението ми. Необичайно за повечето хора дъждовното време ме е приютявало по най-добрия начин да изразявам и разговарям със себе си.

Нямаш оправдание, когато слънчето пече навън, да седиш у дома и да надничаш в невероятни хоризонти на небивалото. Облаците могат само да отворят още повече тези светове и да се понесеш в тях като вятър в косите на момиче.

Знаете ли защо не станах художник? Ами в картата ми е. Не знам как часове бих изкарала над едно платно - мен не ме свърта, искам толкова бързо да се изразя, с десет щриха и още десет и още десет искам да представя на света картината, която виждам. Но изобразителното изкуство не търпи такива "художници" ;) Вероятно, по същата причина не бих могла да стана композитор или виртуоз на музикален инструмент - пак ми е в картата. Въобще, всичко, в което има някаква форма на математика, ми е в картата. Какво ли върхово удовоствие е да свириш на орган например? Само си представям, когато ми се налага на лаптопа да се движа едновременно в няколко пласта, за да постигна желаното от мен. 

Събота вечер е. И, някак, имам малко време да се замисля как се чувствам. Понякога мразя тази възможност. Не биваше сега да ми се получава "окото на циклона".

Тъжна съм. Ужасно тъжна. А тъгата ми е дошла до гуша. 

Друго е, когато слънцето те напече в съботния ден, докато детето гони вътрешните си вопли на детската площадка...

Друг би убил чувството с чаша силен алкохол. Но не и аз.

Аз предпочитам да разпервам криле и да си представям как летя и кръжа над Софийското поле.

Докато крилете ми се уморят.

За да мога след полета да прегърна малкото си орле, движещо се в ято от соколчета...

Дисекция на гнева

Можеш ли да пишеш за гнева, когато си щастлив?

Шокирам ли ви?

Сега ще се опитам да направя именно това - в състояние, което определям за себе си: чувствам се щастлива, усмихната съм, жадна за живот... да пиша за гнева.

Гневът е много моя емоция. Поне моя съзнателно усещана със сигурност от 7-8 години. Преди също е изпитвана, разбира се. Но от този срок умът ми се опитва да разбере и рационализира гнева.

Вероятно се провалям и в двете. Но въпреки това се чувствам щастлива.

Гневът сам по себе си може да те научи на много. Гневът, в края на краищата, може да се окаже емоцията, която да те събуди или върне към живота. Той може да е силата, която да те зареди отвътре, за да преобърнеш живота си. Иначе е страшен, да, страшен и неприятен. Емоция, която поставя дистанция и... те разграничава, заявява.

Аз съм търпелив човек. До болка, до силна болка търпелив човек.

Човек емпат съм. Това определя, че другите, по-скоро могат да се възползват от енергията ми и добронамереността ми.

Толерантна съм - и тези, които поне мъничко са искали да ме разберат, са го усетили.

Имам проблем с границите... Което непременно означава, че другите в определен момент ти се качват на главата, заради твоята упоритост, работоспособност, приемане и... и... и... И несъмнено идва момент, в който в подобен развой на нещата си "настъпан по мазола". И идва избухването, стъписването, неочакваното, за другите. То е като циклон, не, като цунами... Страшно, обръщащо те извътре, объркващо те, разбиващо те, дистанциращо те - това е усещането за другия. А за теб?

За теб производителят на апокалиптични вълни?

Човек трябва да се научи да чете собствените си емоции. Трябва да дава път и на собствените си потребности и да не ги пренебрегва.

Какво е гневът при първа стъпка? Недоволство. Определено. Раздразнение точно. Усещане за несправедливост - вярно. Възмущение - разбира се.

"Гневът показва определена форма на възмущение и недоволство, която на по-късен етап би могла да прерасне в яд, ярост и силна ненавист". Така описват гнева по-знаещите. Слава Богу, не съм стигала до силната ненавист, човек, който обича няма как да стигне до тази черна крайност, но е истина, че и яростта ми е позната. 

Дали гневът е свързан с очакванията? Да, и с тях - когато се разминават с получилото се в реалността; с разочарованието - да, също. Там където си дал повече, а не получаваш търсения ефект е нормално да се чувстваш разстроен и ядосан дори. Но дали имаш право на това чувство е друг въпрос... Светът по-често е несправедлив. Рядко ми се е получавало подобро разминаване реално, прекалено съм рационална, реалистична и прагматична, което много често се тълкува като праволинейност, та дори и тестогръдние. Няма нищо общо с последното. Поне при мен. А относно праволинейността - идея е за друг материал, който да покаже и положителната ѝ черта.

При гнева си - обикновено плача. Това е най-страшното плачене, което може да съществува. Направо си е реване. Гневът е и форма на дълбоко отчаяние. Той е израз на болка, на загуба, на съпротива да прекъснеш връзка, да свиеш изразяване... и в същото време на сила да изявиш правото си на тази нужда.

Да продължавам ли?

Дисекцията е извършена.

Никога не бива да пренебрегваме факта, че гневът е признак на невероятна вродена сила. Сила да се преодоляват препятствия, дори когато те или действието не се съзнават. Спомнете си за племето маори и техния танц и песен. Силно показателен е  - повикай силата и безстрашието през емоцията, зароди силата чрез гнева, за да прогониш врага и оцелееш!

Разбира се, гневът може и да е израз на: "Не ме безпокой не искам да изляза от зоната си на комфорт и да се седя спокойно!" Но не и в моя случай - аз се спирам само, когато имам нужда "да заредя батериите си" и се изчистя от токсините от общуването с другите или преработването им.

Гневът не е лоша емоция. Това е нарочена за лоша емоция. Той може да се използва, за да надникнем по-дълбоко в себе си, в това, което чувстваме, да анализираме ситуацията, в която се намираме и си дадем сметка за причините и резултатите и, че може би грешим - че пътя, по който се движим в момента не е нашият. При всички случаи тази ситуация не е справедлива за нас и се налага да пристъпим към нейната корекция и това да получим полагащото ни се за усилията и/или любовта, която раздаваме... И докато при второто, просто трябва да отстъпим, заради разминаване или защото не можеш да накараш никого да те обича, например, при първото, може би се налага да смениш средата, да намериш своето ято или просто да проявиш самочувствие и дързост да се заявиш по категоричен начин...

Все още се уча...

Но най ми се иска някой ден да мога да напиша дисекция на любовта или, по-добре казано, анатомия на любовта :)

P.S.

Не бива да забравяме и още една мисъл. Гневът издава, че не сте толкова умен, колкото си мислите. Струва си да се помисли върху това. Лично, когато се сблъсках с нея, бях провокирана да се замисля, въпреки първоначалното ѝ отхвъляне. Вярна е все пак. За да се гневим, не ни достига нещо. Не ни достига нещо в палитрата на собствените ни качества - ребус, който сам за себе си всеки трябва да може да разреши. Ако иска, разбира се :)

Къща за птици

Знаеш ли колко много ме нарани?

Знаеш ли как само ти ме обиди?

Аз ще мълча -

Има неща, за които не си струва да говориш.

Трябва само да изчакаш,

Или да видиш,

Дори да потърсиш,

Да пипнеш,

Да поискаш!

Този образ не ми е по мярка,

Този упрек не е никак честен

От човек, който е изградил

Магистрала до свойта постеля.

Знаеш ли,

На входа до мойта врата 

Има камера,

и там е записано

Кой преминава през прага ѝ.

И в дома ми

Влиза само този, 

Който нося в мойта душа,

Който със мен си говори на "ти".

Ти как смяташ,

Мойта душа сборище на души ли е

Или къща за птици?

Ако бе птица наистина

Сигурно щеше да разбереш!

Пълна промяна

И така, прибирайки се у дома, се питам, защо сега този неканен и нежелан гняв се появява - не друг, а само аз единствената съм отговорна за него, все пак.

Налага се независимо от моментните ми възможности да намеря решения и започна осъществяването на стремежи, отлагани от мнооого години - заради деца, липса на време и средства...

Започвам да се усещам. Ей, така да се напипвам себе си като слепец, но отвътре и откривам, че за една година съм станала друг човек. Това не е пълна промяна - пълна промяна не е възможно да има, промените във възгледите ни и поведението ни, възприятията ни се случват постепенно, като процес и отнемат време, и едва след много години може да констатираш, че се чувстваш различен.

Озадачавам се на себе си. Чак пък толкова ли се случи за една година - реално, бяхме затворени в пандемия, ограничени в излизанията и социалните контакти. Давам си сметка отдавна, че реално целият ми трудов живот, барабар с ученическия и отчасти студентския, са преминали като при мерки в пандемия... Тъпо. Но факт. Дали изпитвам съжаление - не, не бих казала, от хората съм, които могат да правят това, което им иде от вътре, така че този минимум е покрит и комфортът със себе си е налице. Но само комфортът.

Питам се дали в ситуации от миналата година бих реагирала сега по същия начин като тогава. Отговорът ми спонтанно е не. Какво толкова надградих у себе си? Още нямам пълно осъзнаване или готовност да го разнищя и представя пред света - има неща, които ти се иска да съхраниш само за себе си, а аз съм страхотен егоист по отношение на съхраняването на ценни моменти само за себе си :)

Непрекъснато се променяме. Поне аз. За скромния ми опит мога да кажа, че действително се въртят цикли, но разбира се, се движим по спирала защото днешната ситуация може да наподобява много на друга, преживяна преди десетина години, но реакциите ни, изводите ни и изборът ни как да постъпим са различни, защото светогледът и опитът ни са се разширили и далеч не са същите както преди - цикълът не е кръг в една плоскост, завъртането е част от кръгообразна линия с посока, отразяваща как се движим и растем в живота. 

Ако можем, разбира се. Защото съм и свидетел на хора, които очевадно дори се въртят в кръг като мишки в рулетка, повтаряйки и страдайки от едно и също, без да си дадат сметка за уроците, които трябва да усвоят, за виждането на ситуацията обективно, признаването на собственото участие в повтарящите се такива... Отговорност се поема трудно, далеч по-лесно е да обвиняваме другите. А може дори да ползваме дивиденти от това. Поведението и ширината на спектъра, в който виждаме, са само наш избор. Много неща са въпрос на личен избор.

Това, което ни остава непроменено, показва само истинността и правилността на исканията и желанията ни, на същността ни.

Аз правя това, което искам - значи съм на правилен път.

Искам все така да се отдавам на скъпите си души - ако може още повече. И това ме фиксира като личност с определени ценности.

Копнея за едно и също по отношение на себе си от 12-годишна и е време да предприема първите реални стъпки. Неосъзнато плановете за изграждане на умения до тази точка са почти завършени. Няма какво да чакам вече. Това определя верността на мечтите ми и призванието ми.

Време е да предприема действия и за други желания, свързани със статуса ми - мина много време и виждам, че по-добри условия няма да настъпят, напротив. Това е задача, която ще ме избави от гнева и недоволството и ще ме пази от загубата на време с неподходящи хора и изпадането в незадоволителни ситуации.

Остава ми трайно и едно мечтание, което, признавам си, не знам как да докосна. Докосването до човек е толкова деликатен процес и изисква взаимопосочност...

На фона на настъпващите "сенилни промени", както се изразяват хората, с които работя, и нарастващите потребности на душа по точките, изпълнението им е, меко казано, амбициозно. Но ми писна с тази мисия невъзможна. Никога не съм предполагала, че след близо половин век на тази земя може да се чувстваш така все едно животът ти тепърва започва - втора младост ли е, не знам, трябва да попитам по-опитни дали са наблюдавали подобно явление при себе си... А като си спомня как на 20 упреквах 40-годишни за подобни мисли... Въпреки че бях мъдро дете, по-мъдро от достатъчно умни възрастни хора, от живота научих и потвърдих страшно много. Пълната промяна не е съвсем пълна. Красиво е да се променяш, но е красиво и завършено да съхраниш и най-ценната част от себе си, с която Онзи от горе те е пратил да стъпваш по повърхността на това кълбо...

И пази се от защитните механизми на егото. Те в по-голямата си част не са ни приятел, а трап, който ни спъва...