акордеон

вчера минах край мъж,
всъщност бяха двама,
от двете страни на подлеза,
съвсем случайно...


който свиреше на акордеон,
не обичам акордеона,
от детската градина още,
има нещо чуждо в него,
нещо убийствено и смъртоностно...

мелодията калкото беше не необичайна,
толкова и не наша,
пак онези специални мотиви,
които за части от секундата водят кръвта ми до кипване,

и докато преминавах, слизах, вървях, изкачвах, и се отдалечавах,
от дългия подлез,
краката ми, колкото въображаемо, толкова и осезаемо, сякаш в други измерение,
танцуваха огнен танц в енергично отмятане на краката
от тазобедрената става
в шпиц
остро до болка
във пръстите...

харесванията не са случайни
не можеш да заличиш
от гените си
силните влюбвания на прабаба си
или прадядо си... вярвам

от прозореца

падат едри капки
като сълзи
от целунатите от слънцето
кристални шушулки

и се пръскат от удара в перваза
на хиляди микроскопични водни частици

с вселената

защо така като мисля
толкова кратко и ясно във думи
образи идват.
а започна ли да пиша
думите в други се превръщат
и редят се ред след ред.
носещи не малка красота,
но не и онзи заряд
с който навън пея с вселената

думата е изящество

бях е загубила нея
танцьорката.
прероди се в стихия,
облечена в жълто,
танцуваше страстно своето диво фламенко.
после падна ранена,
превърна танца си страстен
в агония тежка на черния лебед.

протяга ръце,
мойта танцьорка,
отново се ражда,
през огън и плам,
през вода и надежда,
да докосне небето със свойте крила
в полет дълбок на забрава и мисъл една
да лети.
не
да танцува
своя
фин танц
на прима балерина
от стар класически руски балет...

когато криза е хубава дума

там действително енергията е лоша
бе изсмукала моята от костите ми
а по-лошото
бе потопила ума ми в реката
в онази черната вада
която не може стих подир стих да реди...

а дано
тук слънцето може
по-дълго да ме гали
и събирам цветя
от моите малки

обърната усмивка

мислех, че никой няма да забележи тъгата ми.
а тя се бе отпечатала на лицето ми,
като воден знак,
в бръчките на скръбта...


днес обаче целуваме малкото,
като никой друг,
и това маркира душата ми,
да си повтаря,
че има го него

тъга

омръзна ми да нося черно зарад теб.
омръзна ми да ме обгръща мрака.
да паля свещи в слънчев ден и плача
затворена във твойта клетка.

нима не си видяла слънцето
как къпе се в косите ти.
нима не си видяла как денят
играе с блясъци в очите ти.

Защо те тегли към нощта
Когато умът ти за игра бленува
Защо се спираш в крачка и замираш
Прехапваш сочни устни…

Застиваш.
Заставена забравена от себе си
Проклеваш от чуждите несгодите
Застинала във липсата на прошка към другите…

Убий, убий я другата във себе си
И тичай
Да целуваш вятъра
И никога глава назад не връщай
към черната тъма...

биомашина

Колко странно е...
Познанията получаваме не отвън.
А отвътре.
Стига да бъдем открити към себе си.
Науките.
Те, те ни служат само за ориентири,
Да четем гените си.
...

Като ефир...

Искам да благодаря на баща ми. Че четеше пред нас. И някак несъзнателно разкри света на фантастиката пред мен, а този свят ми даде безкрайно широк хоризонт и жажда за пътуване. Нищо, че сега не е склонен да ми позвъни, за да ми каже дума или попита как са внуците му...
Благодарна съм на майка ми, за прегръдките, за перденцата на прозорците, аромата на печен хляб и чистотата на въздуха, в който е расло тялото ми, което е създало стремеж у мен да търся и създавам уют за децата си... Макар че днес е уморена и не ме чувства достатъчно близка, за да се обади за помена на сестра ми...
Благодарна съм, благодарна съм много на брат ми, който два пъти гради дом, за мен, сестра му, която почти може да му бъде родител... Макар че с него се движим в други светове.
Благодарна съм, благодарна съм много на сестра ми, защото някога тя бе отнела връзките ми със света, но ми дари стократно повече. Ще ми липсва във всеки уикенд, в който би могло да разхождаме заедно децата си в парка...
Благодарна съм, благодарна съм на баба, която някак единствена безусловно съхрани обичта си към мен, макар че през годините осезаемо усещах как не ме харесва... Но обичта остана.
Благодарна съм на приятелите си затова, че ми дадоха възможност да се огледам в очите им и помисля къде греша, когато не ги виждах...
Трябва да благодаря и на децата си, но това ще запазя за друг път, по-нататък...
Когато успея да изкореня тази много натрупана мъка и погледна това, което имам, с отворена душа. Може би трябва да избягам. За малко. На много надалеч. За да изхплача всяка недокосната болка - ще се образува ручей, който ще създаде изплакано езеро, което може би ще роди цвете с най-белия цвят във вселената, на което ще спира, за да пие от нектара му най-синьото колибри...
Може би трябва да избягам. Да се загубя в най-дълбоката гора, да се превърна в пепел и пръст, за да целуват очите ми разцъфналите цветя в градините...

За моментите, които ни държат

Малкото ми дете спи до мен. Наблюдавам лицето му. И по странен неназован начин ми напомня на мен, от епизоди в детството ми. Частично виждам и брат му.
Спокоен е. Не както преди години, защото в съня му чета напрегнатост, която преди липсваше по ангелските му страни... Но все пак спи...
Заспа също като бебе. Но го оставих. Защото тялото ми преди всичко е програма от инстиктни, а те заковата страшни гвоздеи в мен, да му дам това, от което има нужда, за да продължи да бъде детето, което поставих...
Жестоко е когато осъзнаваш, че пишеш по съдбата на детето си и нямаш инструмент да изтриеш като гума... И се молиш да имаш достатъчно сили, за да изведеш през тресавището, в което си въвел него невинното, и му покажеш твърда почва и възможност за поглед напред в живописни хоризонти...
Годината обещава да е добра по начина по който започва, макар че любовта е най-крехкото, но и най-жилавото средство да бъдеш и създаваш светове, освен за себе си и за близките, които ти принадлежат.
Амин