Моят свят е пълен

 Моят свят е пълен. Ако избера да бъда с теб, то е защото можем да споделяме светове ☼

Нито да рушим нашите си светове, нито да запълваме дефицитите си, нито единият свят да носи другия.

Моят свят е изпълнен с цветове. В него има и черни окраски. Достатъчно много. Но има и много други слънчеви цветове, чията пъстрота го правят различен, мой и уникален.

Ако ти харесва - заповядай!

Моят свят може да те издигне. Моят свят може да ти даде усещане за Дом. Може да възобнови връзката с корените ти. Но моят свят е и тежък.

С него не може да се справи всеки.

Зависи от събирането на двата свята.

Но знам, че може да бъде красиво.

И знам, че смисълът си заслужава!

Зная, че твоят свят може да ми позволи по-често да разтварям криле!

Това ми е толкова нужно, колкото водата, за да съм жива!

Остава ми само да те позная.

Остава само да ме припознаеш ;)

Мисля, че водя с крачка,

А ти? Ти си просто проектор...

Дух ти мой, моя свобода и наказание :)

Интересно е как дискомфортът те стимулира.

Разбира се, има вариант да не ти стигнат силите и да се предадеш, да легнеш, да се отчаяш, да се блъскаш в стените или да се удавиш в алкохол...

Но духът в теб понякога е по-силен от самия теб и не предава предназначението ти.

Всичко което си виждал в себе си като проекция, като смел план за осъществяване, път, до който са постлани пропасти и трънаци, баири и безводие, изведнъж духът те издърпва в дупката, към която си склонен да залитнеш.

Благодарна съм на моя дух. Малко е тромав, прекалено флегматичен, нереално за дух, за да съм поетична, но определено е дух със здрави ръце и гърди, на който може да се разчита...

На моя дух му харесва, когато пиша, когато пиша бързо и успявам да хвана грешките, заради бързината, с която работи нервната ми система...

Дааа, още помня думите на учителката ми по английски, която бе със завиден стаж, и ми бе споделила, че не е виждала друг човек, който пише толкова бързо...

Бързо ли пиша...

Това е страхотна стихия, при която не е толкова важно какво пишеш, колкото да пишеш, да пишеш, защото се свързваш с хармонията на вселената и вълните предназначени за теб...

Отново творя музика. Да, чрез думите си винаги съм предавала енергия, не смисъл, смисълът всеки сам го намира, а енергия, така че да се наелектрезираш, да те порази лъч издълбоко, да те преобърне, за да продължиш сам пътя си малко прероден...

Толкова ми липсват понякога училищните дни, в които можеш да се докосна по-често до Божията способност да предавам енергия...

И днес, когато съм безкрайно тъжна, издълбоко, но не външно, си мисля, че моят дух е много специален, за да ме води по тези трънаци и да не допуска да се предавам...

Странни задачи сами назначени...

Започвам да искам всичко, всичко, което искам наведнъж, за пояснение тези неща не са за получаване, а за правене... Но едното води към другото, другото е част от третото, което се връща към първото, и се получава 3Д фигура...

Сложно е, но явно и невроните градят паметта ни във фигури...

Красиво е...

Обичам красотата в науката...

И така, трябва да задействам план 3, за да се реализира план 2 и случа есенциалния план 1, без да накърня Божията заръка 0.

В този свят нищо материално не си заслужава!

(Освен мозъкът ни, който може ендорфини да създава ;) И със сигурност, това е по-гот от секса ;) )

Шоколад ръчна изработка

Тихо. Спокойно.

Всичко ще се подреди.

Реалността ти дава хубав изпит

За проверка на постигнатото.

Уви, има още да се учиш да се обичаш.

Пътят е дълъг,

Понякога неочаквано трънлив,

Понякога правещ завои в трънак след магистрали.

Всеки урок е ценен.

Стига да развиваш устойчивост и не предаваш себе си.

Понякога е трудно,

Защото себе си можеш да развиваш в много направления и посоки, 

Това го изисква пълноценният живот.

Бъди благодарен на моментите,

Защото чрез тях разбираш колко си богат,

Какво имаш и 

Всъщност, колко малко не ти достига.

Не забравяй, че волна пеперуда можеш да бъдеш

Само когато си подредил голяма част от пъзела на собствения си живот

И бъде нащрек,

Не допускай картината да бъде разрушена 

От парче, което не стои в този пъзел.

Няма как да имаме всичко,

Но можем да имаме това, което ни се полага,

Затова 

Направи си шоколадов бонбон.

Истински.

От тъмен шоколад, за да е по-здравословен.

Тези бонбони са по-горчиви,

Но определено си заслужават.

И още нещо,

Никога не забравяй защо древните инки са употребявали какаото ;)

Знаеш ли...

Знаеш ли, аз обичам тихо,

Обичам тихо и дълбоко,

Това е далеч по-различно от страстта,

която те подема като стихия и като ураган те стоварва безпаметен някъде.

Аз обичам страшно дълго,

Вероятно, колкото може да бъде дълъг животът,

И не ми омръзва,

Не се отегчавам,

Не ми доскучава.

Това е като първото влюбване в момче на 11,

което носиш в сърцето си и когато бръчките са изпъстрили очите ти.

Аз обичам страшно дълбоко,

Понякога толкова, че самата аз не разбирам силата на чувството - 

Опознала съм само стихията на емоцията.

В обичта няма значение дали те обичат,

Тя е за теб,

Тя ти дава криле,

Тя ти дава лице,

Тя дава стимул на сърцето ти да бие,

Тя кара ендорфините да се образуват само при усмивка,

Тя те прави лека

И в същото време стабилна и вярна.

Вярна, на себе си.

Чувството е благородство.

То е надграждане.

Не го може всеки.

Но всяко дете може да те научи!

Бате Хемингуей...

Ха, за първи път усещам какво го е пропило. Или какво е държало и съсипало Хемингуей. Това е монета, която определено ми липсваше. Рядка е, златна, невиждана...

Не можеш да пишеш за нещо, ако не си се докоснал до него, не си го наблюдавал, не си го съприживял и после не си намерил сили да се дистанцираш и мъдрост да го съзнаеш...

Само, ако знаех колко е дълъг този път, ужасно, дълъг, но болезнено сладък. Определено съм станала по-голяма от татко (колко много го обичам само!) и мъничко се докосвам до онзи пяница бохем, когото винаги усещам, когато се разхождам в Балчик.

Това е една странна бездна в теб, черна дупка, която те засмуква, от някаква привидно незначителна липса, липса, която ти сочи някакъв дефицит в теб, някаква незадоволена потребност, вероятно още от детските години, коята те души и смачква, като онзи ненадежден дух от бутилката... И в същото време в теб напира желание - нито силно, нито тихо, нито голямо, нито малко, а по-скоро е образ изкривено усещане на дефицита ти. Защото е по-лесно, хиляди, милиони пъти по-лесно, и никак отговорно, се вкопчваш за него с идеята да оцелееш, да се измъкнеш, но нито една сламка не може да те извади от буйна река, нито да те предпази от предстоящата Ниагара. И тази сламка се превръща в лепкав силиноков пластир в пистолет за топене и те завлича, слепваи ти същността и я измъква, както вадим карантиите от пилетата, но в студен изроден силикон...

Дяволски сблъсък е това: между незадоволената потребност и нейната илюзорна представа.

И разбиваш. 

Разбиваш.

Разиваш.

Разбиваш.

Разбиваш.

Разиваш.

Разбиваш.

Разбиваш.

Разбиваш всичко, което имаш, без да усетиш някога облекчението от напъна, който съпровожда измъкването от потънал асансьор.

Разбиваш, защото никога не си имал майка да те погали...

Хемингуей е бил хитрец. Дърт, стар, изпечен хитрец, той е използвал момента, в който гравитацията е теглила асансьора, за да бъде този, който светът познава. Докато, разбира се, балансираща тежест не се е стоварила върху главата му и размазала остатъците от личността му.

Няма милост.

В тази игра победител е само онзи пепеляв и съсухрен гущероподобен първособственик на бутилката...